Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Всичко е рухнало, но няма да плача, силна съм. Той може да ме погуби, но не и да ме състари. Може да ме люби, но не и да ме съблече. От себе си да ме съблече не може, от себе си се събличам сама. Може да обезсмисли мен, но не и ласката ми. Колко е тъмно, не вали, а шепти дъжд. Кръвно ли съм вдигнала? Не мога да шофирам в това състояние. Дано да не плача. Не мога да докосна лицето си. Къде е то? В шок си, малката, опомни се. Трябва да се опомниш. Силна си била, винаги си била силна. Такава те знаят, на теб разчитат. Хубава си, още дълго ще си хубава. Дръж се, най-малко се усмихни. Не се кискай, истерично е. Просто се усмихни.
Кисках се. Вървях по тротоара, а като че ли блато ме поглъщаше. При това живо, преживяше ме. Не, болка нямаше. С болката свърших. Над нея съм вече. Просто съм разрушена от вътре. Ако осемнадесет годишна не го изживее няма сърце, но ако четиридесет годишна го изживее ще го изгуби. Увлякох се, трябваше да е глупаво, трябваше да го нарека глупаво, развлечение да го нарека, слабост. Слабостта е украшение на силните. Щях да й се усмихвам, да си я пазя като накит който не се носи на официални вечери, но възбужда сложиш ли си го на голо на интимна вечер със свещи. Имат си жените които знаят какво искат такива. Подчертават крехкостта им, а подчертаната крехкост е рамка на крепката структура. Лошо ми е.
Не успях. Не успях да го нарека слабост. Силно беше, силно. Отдадох се до пропаст. Сама не знаех, че толкова дълбоко мога да поема някого, че изобщо има подобни дълбини. Затвориха се, бетонирани са, лошо ми е. Искам да запаля. Къде са ми цигарите. Телефонът звъни от доста време. Звънят и двата. Ужасна какафония се получава от полифоничните им мелодии. Ще ме подлудят. Може и служебно да ме търсят. Да се оправят без мен. И аз съм човек, и аз имам личен живот, при това съсипан. Искам да дишам, просто искам да дишам. И защо се кискам. Трябва да спра. На полудяла приличам. Трябва просто да се усмихна. Само да се усмихна, а не да се кискам. Твърде силна бях, затова имах нужда от него. Исках да бъда жената. Слабата. Това е. Това е. Не съм погубена. Неуспешен опит.
Стегна ме гърлото. Огледах се за такси. В това състояние не можех да шофирам. Сигурно приличам на парцал. Все ми е едно. Какво ли не виждат и не чуват таксиметровите. Махнах.
Едва когато спря осъзнах, че не зная къде искам да отида. При дъщерята ли? Или при бившият си съпруг? При мама или у дома. Момчето ме гледаше въпросително. Където и да му кажех болката вече щеше да ме чака. По-бърза е от колелата му.Да се поразхождаме, а? Какво ще кажеш симпатяга. Усмихваше се. Не ме бива във флиртовете на всяка крачка. Защо не съм по-лекомислена.
-Накъде?
-По най-бързият начин към рая.
Идиотски хумор имам понякога, но момчето изглежда не разбра и натисна газта. Къде ме води? Казах му рая. Че таксиметровите шофьори знаят всички маршрути знаят ги, но добре ли ме разбра. Сигурно кара към заведение с това име.
Ужас ме скова в следващият миг. Беше с набола брада и изпити скули. Не обърнах внимание когато се качих. Зле се чувствах. Нищо не виждах. Не погледнах и него. Рошава коса, сплъстени кичури. Повехнала кожа. Но сега в огледалото забелязах. Очите бяха същите. Същите като очите на моят любовник, моят разрушител. Приличаше на него като близък роднина. Като брат. Не, дори повече. Все едно беше той водил различен живот. И къде ме кара. Напуснали сме града. Искам да пищя, но не мога. Накъде ме кара. Има същите очи. Пронизват ме, разсичат ме, боли ме, а ми омекват коленете. И същото излъчване има. Кога падна тази мъгла? Нямаше. И защо кара толкова бързо? Да ни убие ли иска! Нима прие поръчката ми така буквално.
По-буквално се оказа. Мъглата се разтвори като завеса. Светъл свят и безкрайна градина се разкри пред нас.
Един херувим с очила четеше пенсионерски вестник на бариерата.
Цветовете бяха приказни, вълшебни ароматите, мелодия се лееше.
-Стигнахме. – рече шофьора.
Да, това безспорно беше рая.
Погледнах брояча.
Цифрата беше: 666.