Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

kass

Нощта се очертаваше да е спокойна, Кирил беше минал вечерната си визитация и болницата бе утихнала. Той стоеше в кабинета си спокоен и не подозираше, че скоро ще се изправи пред трудна задача. Линейката докара младо момиче в тежко състояние и той рутинно се настрои за работата, която го очакваше да свърши. Но щом погледна пациентката, ужас скова тялото му. Беше дъщерята на най-добрите му приятели. Тя бе смесила алкохол и кокаин и животът й висеше на косъм. Борейки се с огромната тревога и страх, той се мобилизира, както и целия екип, и направи всичко необходимо и зависещо от тях и медицината за да спаси живота й. Изходът зависеше само от младия и организъм и способността му да пребори. Остана му само да чака. Приседнал до леглото й, не откъсваше очи от нея. Той бе кум на родителите й и неин кръстник когато се роди. Бе вдовец без деца и тя за него беше като собствено дете. След смъртта на жена си той не се бе оженил повторно. Сега вече четиридесет и пет годишен за него бе останала само работата, на която се беше посветил.
Александра бе в трудна възраст. Родителите й, бяха заминали да работят в чужбина от невъзможност да изплатят жилището си и я бяха поверили на грижите на баба й. Баба й я гледаше всеотдайно и нямаше никакви грижи с нея през близо двете години в които се справяха сами. Тя беше умно момиче, приветливо и открито, учеше се старателно в училище и бе един очертаващ се добър и стабилен човек. Докато не срещна любовта.
Тя се беше запознала с младо двадесет и една годишно момче съвсем случайно в парка. Той беше художник и я рисувал докато тя хранела гълъбите. Тя поискала да види рисунката и възхитена от изключителния му талант се запознала с него. Излизали няколко пъти, после по-често, накрая се влюбила в него много силно. В последствие обаче разбрала, че той е зависим от кокаина и с оптимизма на своята любов решила, че може да му помогне, че ще се справи и ще го откъсне от дрогата, но неусетно тя станала тази, която започнала бавно да потъва в неговия тъмен свят. Решила да опита веднъж, за да разбере какво толкова намира любимия й в наркотиците и после нещата взели необратимо да излизат от контрол. Постепенно момичето навлязло в света на наркотиците, изоставило училището, младото й лице неусетно започнало да повяхва и въпреки дарбата на своя приятел, често били без пари. Сашка чувствала, че върви по наклонената плоскост на разрухата, но вече била попаднала в капана и не можела да намери сили да се пребори с него, а и донякъде не искала, защото откривала някакъв странен чар в този живот. Била изградила своя житейска философия и за нея било по-важно, че не е обикновена, че не е като останалите хора – скучни и еднообразни, неспособни да разберат уникалността на живота, подвластни на безсмислените правила, които не важали за нея, за гаджето й, за приятелите им. Тя се карала жестоко с баба си за парите, които нейните родителите изпращали за да се издържат двете и винаги успявала да ги открадне. На предела на силите си, баба й се поболяла от притеснение, чудела се какво става и се виждала в невъзможност да се оправи. Не знаела за наркотиците. Мислела, че е младежко увлечение и се надявала скоро да отмине. Писала писмо на родителите й, но то не съдържало много, само любовния проблем на дъщеря им, а те обвързани с договор не можели да се върната веднага.
Междувременно нямало нещо, което Сашка да не била правила: била крала, била спала с мъже за пари, била изнасилена брутално от някакви момчетии... В това време нейният приятел рисувал картините си, опитвал се да ги продаде на Джумаята и сякаш не забелязвал какво й се случва. Страдала, опитвала се да избяга, връщала се обратно при момчето. Чувствала се като във водовъртеж. Опитвала се да изплува, но отнво потъвала в мизерията. Често пъти искала да сложи край на живота си. Искала да промени непоправимото, но нямала сили нито воля, това било по-силно от нея и тя не можела да го пребори.
Една вечер заварила в мърлявия апартамент своя художник с друго дрогирано момиче. Уж била негов модел, но и двамата били голи. Кикотели се докато тя се гънела сладострастно на леглото, а той се опитвал да я рисува. Сашка стояла на вратата и не можела да повярва. Толкова й било познато, сякаш виждала всички свои вълшебни нощи! Грабнала една доза, с парите на баба си, купила бутилка водка и хукнала към парка, където я намерил случаен минувач, който извикал “Бърза помощ”. Час по-късно тя лежеше в отделението на Кирил, който горещо се молеше за нейното оцеляване.
Три дни, след като беше приета, три дни в които бе спала на системи, момичето бавно и уморено отвори очи и първото нещо, което видя, беше усмивката на Кирил. Тя се опита да каже нещо, но беше много слаба и едва промълви:
– Аз... много съжалявам...
– Не говори – тихо каза Кирил – Пази си силите, Саше. Зная.
Той продължаваше да се усмихва, а момичето искаше да потъне от срам. Кирил внимателно протегна ръка, отметна кичурите от лицето й и погали хлътналите й бузи. Беше си отдъхнал с облекчение и едвам овладяваше радостта си…
- Виж Сашке, мила, в живота на всеки човек има моменти, в които сякаш света се обръща против него, сякаш късмета те изоставя и имаш чувството че си в някаква безизходица. Както и да се бориш срещу това няма никакъв изглед да справиш сам, но ние ще се справим. Познавам те. Ти си силна и умна, ще ти помогна, няма да те оставя така, нали съм ти кръстник…Сега си почивай, докато си при мен, няма страшно…а аз ще съм винаги до теб…
Кирил й се усмихна отново, изправи се за да я остави да си почива и й махна приятелски преди тихо да излезе от стаята. Внимателно затвори вратата и се впусна да свърши всичко, за което трябваше да се погрижи: обади се да успокои баба й, потърси колеги психолози, обади се в програми за хора с наркотична зависимост. Два-три месеца след като се бе заел с лечението й, положителната промяната у момичето бе започнала да си личи. Сашка се чувстваше все по-силна и все по-стабилна, кризите й, в началото тежки и болезнени, после – все по-леки и редки бяха започнали да отшумяват, и тя усещаше как се връщаше към живота, как животът започваше да се завръща в нея. Кирил беше разговарял с баба й и я беше убедил, че ако Сашка живее при него, ще може да се грижи за нея и да я пази по-лесно. Страхуваше се, че ако се върне при баба си онзи художник ще я потърси и тя отново ще се поддаде. Беше й отделил една стая, която да бъде само нейна, внимаваше дали се храни добре, занимаваше я, разговаряха. Стараеше се да не я притиска, но не я изпускаше от поглед. Момичето беше чисто от няколко месеца и мъжът по-скоро би умрял, отколкото да допусне по някакъв начин тя да се върне към наркотиците. Двамата обсъждаха Сашка да се върне в училище наесен. Дотогава родителите й щяха да са се завърнали, но тя не желаеше да се прибира при тях. Всеки път, когато се сетеше за тях тя изпитваше гняв, сякаш ги обвиняваше за всичките си злини. Кирил беше добър човек, добър събеседник, виждаше как трепери за нея и искаше да остане при него завинаги.
Отпразнуваха подобаващо осемнадесетия й рожден ден, Кирил й подари златна верижка с малко изящно разпятие, за да помни своя най-тежък период в краткия й живот, да помни своето избавление и никога да не допуска да пропадне отново в бездната.
Когато една вечер Кирил се прибра от работа се изненада от това, че въпреки здрача навън, вкъщи не беше запалена нито една лампа. За негова изненада холът беше огрят от топлите пламъци на няколко свещи, поставени в средата на подредената за вечеря маса. Окачи палтото си и с любопитство се огледа, когато от кухнята се появи Александра, облечена в изчистена, изящна рокля, приближи се, плъзна ръце по рамената му, притисна се леко към него, наклони глава и нежно целуна устните му.
– Обичам те – прошепна тя, а блестящите й очи не се откъсваха от неговите. – Искам да остана завинаги при теб, искам да бъдем винаги заедно...
В първия момент Кирил остана вцепенен от изненада, но се съвзе, хвана дланите на момичето и леко се отдръпна.
– Недей... – гласът му бе дрезгав, чувстваше гърлото си пресъхнало. – не бъркай благодарността с любовта, това са различни неща, макар и доста да си приличат.
Той погали лицето й, на което се изписваше смесица от тъга и изненада.
– Ти си млада и красива жена, тепърва ще намериш истинската си любов.
Александра леко пристъпи назад.
– Защо ме отблъскваш? Не ме ли харесваш?
Отблясъците от малките пламъчета проблеснаха по-силно в навлажнените й от удържани сълзи очи.
– Саше, ти си достатъчно голяма и разбираш – отвърна след миг тихо но решително Кирил. – Нашата разлика е над двадесет години. Моят живот свършва, а твоят едва започва. Знаеш, че не може да има нищо между нас. Сега ме обичаш, защото се страхуваш, страх те е да не паднеш когато си сама, но ти не си сама. Скоро ще се завърнат вашите, и аз ще съм до теб винаги, докато съм жив.
Мъжът се отпусна на канапето.
– Седни.
Мислеше какво да й каже, докато тя го гледаше тъжно.
– Течението те отнесе, но ти успя. Вече няма нещо, с което да не можеш да се справиш…Помни, Саше, другия път когато искаш да спасяваш някого, първо разбери как да го направиш, запознай се с начините, които ще помогнат без да ти навредят. Едно е да се водим от любов - друго да разчитаме само на нея…Любовта може да е спасителка, но може и да е убийца, трябва да я познаваме, както и опасността.