Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Всяко лято се срещаме. Винаги е различен, а е той. Помни предишното и по-предишното, по-добре от мен. Бил е с липсващи няколко зъба, шегувал се е, че го е страх от зъболекари, но толкова горчива беше усмивката му, че не можеше под нея да не се разбере истината, макар да умее да лъже, за забавлението, а и навярно понякога от необходимост. Този път не успяваше, онази му усмивка, не продава по магазините, нито се продава, иначе на етикета би пишело: бедност. На следващата е пълната си противоположност, напълнял и разточителен, доста циничен, но симпатично циничен, изглежда соломоново отегчен от живота, има един такъв загар, какъвто по нашите ширини и само през юлските дни: от втори до осемнадесети в които сме заедно не може да се получи. Типичният плейбой, застаряващ, странно, сега със зъби изглежда по-възрастен. Прошарена е косата му в някои години или капе. Друг път си е направо рошава, ту светло кафява, ту катранено черна, като къносана от слънцето. Понякога е семеен, понякога разведен, понякога се крием, че е с друга приятелка. Уж, де! Оказва се, че пак ме е майтапил. Не му е лесна, какво крие, нямам си на представа. Казва нищо, изглежда му вярвам. Възможно е живота му да е толкова динамичен и несигурен, колкото признава често. Имало е случаи в които много, ама много сериозно твърди, че се срещам с различни мъже, приятелски кръг. Става ми едно отвратително, неочаквано в отвратителното откривам как набъбва една сладичка пъпка, гадно ми, но и харесва, възбужда, чак започвам да дишам тежко и се питам, побърквам ли се, такава ли съм си, а той се кикоти като дете, че съм се вързала. Истина е, че се чувствам винаги с различни, свободна. А различни не бих понесла, не и толкова, нито бих открила свободата, която може да ми даде един мъж, който по свой си, странен начин държи на мен. Неговото име за мен е Бягство, вероятно и моето за него. Любов ли е това бягство, не искам много да му мисля, има я.
Плуваме понякога с часове. Все в дните от втори до осемнадесети юли.
Някои години са много дъждовни. Свити сме в бунгалото. Питам го не се ли притесняват в дома му. Почти всяка година се случва. Странно отговаря, винаги отнесено, винаги различно, а по нещо отговорите си приличат. Независимо дали ще каже: “нямам отдавна дом”, “какво означава притеснение”, “какво означава някой да се притеснява за теб” или с простото “е, и?”. Никога не ми е задавал същият въпрос и това ми е достатъчно за да разбера, че не ме обича. Даже малко го мразя, но като усетя омразата, още по-страстно го любя.
Не е кой знае какво като любовник. Така си мисля понякога. Друг път направо си ме побърква.
Все в дните от втори до осемнадесети юли. От втори до осемнадесети юли.
Означавам нещо за него, иначе не би ги откъсвал от всичко. И да не каже, знам, че е напрегнато съществуването му. И в очите му е имало случаи да личи. Хвърлял е телефони.
Преди буря е било, сам е приличал на буря, бълнувал е после през нощта.
А на другият ден, по-озарен и от озарението след буря, когато природата се е изпразнила от разрушителната си страст, също като след дълга любовна игра.
Чакам го още тази година. Вече е седемнадесети, а още го чакам. Изключено е да дойде. Знам това. Защо – не знам.
Искала съм му телефона, давал ми го е, после съм го губила, но дори да не го загубя, все тази. Няма да се обадя, макар да не съм сигурна, че сменя толкова често номерата си, както твърди.
Няма да дойде. Вече е нула часа: осемнадесети.
Дочаках сутринта, за да осъзная...
Не научих, нищо не научих, не за него.
За него знам достатъчно.
Не научих нищо за себе си.