|
 |
|
Мъжът - гранит |
« Предишната тема :: Следващата тема » |
Автор |
Съобщение
|
cefules |
Пуснато на: Пон Юни 29, 2009 9:36 pm Заглавие: Мъжът - гранит |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009 Мнения: 557
|
Имаха прекрасна природа, а режимът беше прегазил душите им. Каторга в рая и за него и за градчето от три хиляди или може би пет хиляди човека на самата южна граница на малката страна. Да се нарече плажа им златен ще е клише, да се отбегне клишето, ще се пропусне визуалната страна на истината. Тя имаше чувство, че снима златни гърди, златни плуващи жени, ханшове и талии, които се разтварят в една хомогенна плът. Дишаща и чувстваща, нажежена, искаща. Беше й достатъчно само да снима, тя и без друго беше дошла само да снима. Твърде първобитно й идеше за почивка. Пред приятелите си може да твърди, че е авантюристка, че обича спартански условия да разпуща, че цивилизацията й пречи, още сума глупости в този ред да говори, но приятни й бяха удобствата и това което й правеше удоволствие беше да се глези като домашна котка сред тях, въпреки, че самата й професия на фотограф в географско списания я накара да свикне и на обратното. Първото денонощие дори не свали дрехите си, не стъпи на пясъка, обикаляше наоколо. Имаше уникална флора, реката пък приличаше на жива, на по-жива и от пясъка. Скалните образувания наоколо напомняха изложба, стигна и до кариерата. От далече снима мускулестите им рамене, затвори очи, на шега си представи, че е в прегръдките на един такъв дивак и пръста й е впит, дълбоко проникнал в цепнатината между две релефни фибри на рамото му. Секна й дъха, засмя се звънко. Можеше да си тръгва, имаше достатъчно материал, но нещо я задържа, а на следващият ден наистина реши да се забавлява. Тръгна из плажа, без горнище, защото нямаше, а не защото забеляза, че това тук е непознато още. Привлече много погледи, вечерта когато вече много близко до интимността, двамата си говориха на кой знае коя си бира в разнебитената кръчма, тя разбра, че и той я е наблюдавал. Усмихваше се почти детински, а вече навярно наближаваше петдесет. Голиат. И всичко само от работа, никакъв фитнес. Не знаеше и думата. Такъв си е роден. Засмяха се, като си каза сам, доста самодоволно, че е изсечен от гранита който добиват. На това и приличаше. Само, че на статуя от този материал, по която дълго е играла длетото на много вдъхновен хомо, че да се получи такава красота. Каза му го, смяха се. Прегръщаха се, любеха се после на плажа. Просто лятно приключение, нищо по-нормално, а не се възползваше често да го прави. Такива й минаваха през главата, така си говореше наум, ала сутринта разбра, че нещата не са толкова прости. Каза му да млъкне с неговото мърморене, че може да му е дъщеря. Не му каза, че е влюбена, ще му се стори пикла. Няма да й повярва. Вярва ли в нещо изобщо. Той й е син. Едно загубено в гората на меланхолията дете, което трябва да намери из дебрите, да му издърпа хубаво ушите и да му посочи с показалец слънцето и хоризонта който е пред очите му, а той си мисли, че е картина или проекция някаква, на която може да се наслаждава само със зрение, но не и да се превърне в част от нея. Говори му за света, очаква да въздъхне, а той само се усмихва. Радва се на думите й, усмихва се замечтано, но това е мечта на дете за други галактики, които уж въображаемо прекосява и по презумпция не изключва, че може да посети, защото няма нищо невъзможно за човешкия дух, но порасналия, реалиста в детето, отхвърля. След обяд се любят пак, не му позволи да отиде и на работа. В цялата следваща нощ. Показа й още места за снимки. Любеха се и в едно вирче в реката. Даде му да я снима, въпреки, че не си падаше много по снимки с цици. Снима и него, прегърнал един ствол. Пак й говори, че може да му е дъщеря. Глупости, глупости, глупости. Майка й не е идвала тук, напомни му го. Той: нямал предвид буквално. Ами щом нямал предвид буквално, да се огледа какво представлява и да прецени реално кой от двамата е по-възрастния и кой повече е видял. Замисли се и съвсем заприлича на сладко дете. Попита го, иска ли да тръгне с нея. Мълчи, ще се разреве. Мисли, че живота ще му се подиграе, пак. Сринали са мъжът – гранит. Видя с очите си как отмести камък който тежеше най-малко двеста килограма, за да не им пречи. Не се изду и една вена на слепоочието му, нито дъха му се ускори. Люби я по седем – осем пъти, а наистина наближава петдесет. В тази физика обаче няма нищо вече. Черупка е. Дали да не му каже: “Майната ти!”. Не, още вярва, още вярва, че ще пробуди нещо. Виждала е и по-големи хубавци и атлети. Защо си падна по него, защото освен тяло има и друго и тя го чувства и ще го пробуди. Говори му ги, слуша я, стават по-големи очите му. Вярва й. Съгласява се. Страх го е, много го е страх. Страх го е от пустото му разочарование и предпочита да няма надежди, да не вярва в приказки, защото пак ще се събуди на брега. Тя иска да се спре, но вече не може. Казва му, че го обича. Прегръщат се, време е вече да тръгва. Тръгват заедно, още й се струва сън. А когато лодка взе да се отдалечава от брега, забеляза как с минути остарява за години. Стана страшен. От тридесет и няколко на колкото беше видимо, изведнъж стана на истинската си възраст, после още по-възрастен и още...Лицето му се нацепи от бръчки, посивя цял, побеля. Коса, очи, кожа, дрехи. Всичко заприлича на гранита, онзи който добиваше.
Една не изпищя и не успя да го попита: “Какво ти е!”
Интуицията й отговори само: “Късно е! Късно е за него!”
Духна вятър и го пръсна на малки парчета, а те се разпаднаха във въздуха на песъчинки.
От далече се виждаха очертанията на златистия плаж. На който щеше да ги отнесе течението, за да го превърне завинаги в част от този рай на който се наслаждаваха туристите.
Чезнеше плажа, а тя дори вече не се питаше, колко ли песъчинки има и колко съдби са това?
Безсмислени късни въпроси. |
|
Върнете се в началото |
|
 |
|
|
 |
|
Страница 1 от 1 |
|
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
|
|
|
|