Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

admin · Пуснато на: Пон Май 11, 2009 6:04 pm Заглавие:

Сътворена от сърце

Нещо си мърмореше, галеше бедрото ми. Гальовно и умело, но не знам защо ми се струваше, и виновно. Някакви букви изписваше.
- Искам да ти призная нещо – усмихна ми се гузно, на една страна. Изкикотих му се.
Затворих очи и затърках глава под мишницата му. Не исках сега да приказва, най-малко пък да признава.
- Чуваш ли ме?
- Не.
- Хубава си.
- Знам.
- Но не те обичам.
Страхотно.
- Ама аз съм проститутка – напомних ли му, напомних ли си...
- Вярно. Така беше. А къде ти е сводникът? Доста време изгуби с мен.
Какво да му отговоря, че съм глупачка?
- Виж, не разпитвай. Това го няма в тарифата.
- Не си проститутка.
Ясно, че не му се плащаше. Прииска ми се да бъда и да имам сводник, който да го напердаши. Не ми трябваха парите му, наистина се забавлявах, но не обичам някой да ме мами.
- Съм! Ясно? – изсъсках му. – И ще си платиш.
- Разбира се, че ще си платя, но не си проститутка.
- Добре. Щом си плащаш, мога да кажа и че съм сестра ти.
- Всъщност, все едно – рече го сломено и ми дожаля.
- Какво има? Ти се оглеждаше за проститутки.
- Но срещнах жената, която ми е липсвала.
- Сега любовни обяснения ли?
- Казах ти - не те обичам, но за пръв път, не съм подозирал, че има... знаеш ли, ти много рискува, ако те бяха видели момичетата в периметъра, не ми се мисли, още не ми го побира главата, виждаш ли, объркан съм, такава импулсивност…
Засмях се. Не ми е навик. Сама ще има да се чудя. Гледам един плейбой в края на средната. Колата ми се повреди на другата пряка. Тръгнах да търся такси. Върви по тротоара, онзи, когото цял град знае на чий офис служи. Оглежда се, не вярва на очите си. И аз не вярвам. За празниците ли, знам ли защо, но момичета няма. И тогава… Почувствах се като преди първия път, когато нямах никакви планове да се отдам, но изведнъж го реших и го направих. Пламнах като тогава. Отмалях и настръхнах. Свят ми се зави. Скука ли? Не знам. Или ми хареса. Той наистина ми хареса. Отнесен един, очарователен. Приближих се и го попитах, като докарах гласа си и на акцент: „Момиче ли си търсиш?”. Изобщо не помислих за риска, ако ме беше видяла някоя от тях или сводниците й. Приключение ли ми трябваше или мъж, когото няма да се заблудя, че обичам, а и той няма да ме мами, че ме обича. Изглежда второто. Уж все обичана, а на тридесет и три съм сама. И стоя пред телевизора като лелка, и сърфирам като тийнейджърка. Все на идиоти попадам, писна ми. Не бях пила, като пияна се чувствах. И ми се губят моменти. Излъгах се, че поне няма да съм излъгана. Възбудата от самото приключение премина в сексуална. Не знаех, че е възможно да се получи толкова хубаво. Просто игра. Бърза импровизация, в началото. Стана сериозно. Сега ми се ревеше. Въпреки че се смеех, ми се ревеше. Срам ме беше да стана, за да не ме види гола. Сега ме разголи, като ми каза, че е усетил. Защо не се престори! Като е толкова прозорлив, би трябвало да се досети как ще се почувствам.
- А може още да съм стажантка – рекох сърдито.
Чувствах се омърсена. Вълшебно ми беше допреди секунди. Сега исках да си пусна душа и цял час да не изляза от банята. Но ме беше срам. Срам да стана от леглото. Що за тип е този?
- Ти ми даде повече. Повече от всички, които съм имал.
- И какво толкова? - изсумтях.
- Даде й живот!
- За коя говориш? – стори ми се луд.
- Тази, заради която живях. И вече спокойно мога да умра.
- Какви ги говориш!
- Аз живях доста повече… - целуна слепоочието ми. - Според медицината трябваше още като дете да си отида. И родителите ми се бяха примирили, тя обаче - не. Бореше се с болката ми. Каза да я направя от нея. Да я направя от болката. Да използвам болестта си като материал, за да я създам. Аз съм художник. Рисувам и с масло, и пластики правя, но основният ми материал е болното ми сърце. То се влюбваше, но не искаше да се обвърже с някоя, за да не я кара да страда. И имах само нея, тази, която правех от него. Тя не ми даваше да умра. Тя ме накара да се уча да търся формите. Тя…
- Говори ми. Защо млъкна?
- После имах възможност да си направя трансплантация, но почти я бях завършил. Поне така ми се струваше, но още дълги, дълги години я преправях. Аз не правя любов, не правя и секс. Дори ти ми беше модел. Позираше ми.
Засмях се.
- Оневини ме. Вече се мислех за кучка. Виж, с болно сърце, някак не се връзва да правиш тези креватни акробатики.
- Не се връзва, че изобщо съм жив.
Изглеждаше искрен. Че беше болен, болен беше, но не сърдечно.
- Не ми вярваш.
- Да предположим, че казваш истината. Струва ми се, че обичаш живота. Защо, защо, защо, по дяволите, не си направил животоспасяващата операция!
- Щях да я унищожа.
- Коя? Въображаемата ти муза?
- Не, не е това. Тя е… Тя е красотата. Тя е самият живот, без нея целият ми живот би бил и бездруго излишен.
Така го изрече, че почувствах ревност.
- Обичаш я.
- Да.
- А аз къде съм в целия пейзаж?
- Казах ти. Този импулс. Нейният. Тя поиска да ме има. Просто поиска. Вън от разумното. Вън от принципите си. Желанието за самото желание. За краткия миг. Порочна, дръзка, греховна, тя ми даде вълшебството, също както и ти. Трябваше да срещна това в живота, за да го разбера. Иначе беше просто усещане без образ. Сега тя е завършена. Чувствам хармонията й. Получил съм всичко, което може да се получи в един живот.
- Получи една проститутка! – остро му рекох – За която ще си платиш!
Станах сърдито. Вече ми беше все едно. Побъркан от съжаления към себе си самотник. И на една трета от думите му не вярвах. Изведнъж ме овладя това настроение.
- Получи една проститутка, а можеше да имаш любов - обърнах глава и му рекох.
Влязох под душа. Пуснах силно струите. Модели. Не правел любов. Позирали сме му, а той я е рисувал. Рисувал е своята самота. И си вярва сигурно, че изкуството му иска жертви. Болно сърце. Как пък не!
Пак си излъгана, малката. Поигра си, хубаво се позабавлява. Само дето не беше проституирала още, и това направи. И защо…
Дръпнах вратата. Даже не завъртях хубаво кранчето.
Тогава видях толкова ужасяваща картина, че не можах дори да изпищя. Гърдите му над сърцето се отвориха. И тя излезе. Алена от стичащото се по тялото кръв. Малко по-малка от гълъб. Косата й падаше до кръста. Фигурата й съвършена, всяко мускулче на мястото си, а лицето й… моето. Имаше криле на гърба. Размаха ги и излетя през отворения прозорец. За кратко се спря над корниза. Махна ми с ръка, а после се стрелна нагоре.
Дупката на гърдите му се затвори. Не остана и драскотина. Потърсих пулс. Нямаше, а усмивката му беше щастлива.