Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

-Мамо, не искам да е тъмно…Той ще дойде…

-Само тази вечер ще е така, миличко. Само тази вечер и ти обещавам, че никой няма да дойде.

-Той се плаши от светлината.

-Ти и без друго спиш на тъмно. Ще си вземем свещи.-излъга я. Знаеше, че имат пари за хляб и маргарин. За нищо повече. Дори за свещи. Сол щеше да поиска от комшиите, но свещи едва ли имаха, а и ако поискаше щеше да се наложи да разказва всичко. Не умееше да лъже, а никак не й се искаше да презират нея и да съжаляват дъщеря й. Щяха да се оправят. Болеше я само, че трябва да разказва на малката, че светлината струва пари. Като дрешките и като бонбонките, а не е свръхестествена като възкресението, нито естествена като въздуха и за да я имаш трябва да си я купиш. Така както се купуват много неща, но в никой случай всички…

Загорча й в гърлото.

Сигурно ще попита. Кое не се купува? А аз какво ще и отговоря? Любовта, истинското приятелство, времето, щастието…Все обобщения…А няма ли да се усъмни? Не се ли съмнявам и аз? Съмнявам се, че още се съмнявам в нещо. Тъй като се съмнявам във всичко…Не знам какво ще й отговоря, ако ми зададе това коварно въпросче. Ще я напляскам и ще я пратя да спи. Това ще направя. Защото ще долови с малките си сензори, че не съм искрена. Глупости! Ще я излъжа и хич няма да ни мигне…

Абе, къде караш бе, левак! През тротоара ли искаш да минеш…

-Не трябва да оставаме на тъмно. Той ще дойде…

-Никой няма да дойде, принцесо. Имаш твърде развинтено въображение. Вече си шест годишна и трябва да разбереш, че само страховете влизат през заключените врати. И много изпечените крадци, но те от тъмна къща се страхуват, защото са глупави и си мислят, че има призраци…

-Той някога е бил женен за Светлината, а после се е разделил с нея, защото е лош.

„Моят мухльо се е настанил в малката й главичка. Нищо не знае за него и си го представя като дявол. Станала е голяма фантазьорка. Май, ще е добре да постои за една нощ на тъмно, че да види, че ги няма тези неща които са в главичката й…”

-И където има светлина, той не ходи, защото освен, че е лош е много срамежлив и го е страх да не го направи за посмешище. А не тя, а той сам ще стане за посмешище, защото е много грозен. Та за това не се мярка там където е тя…

-А ти като пораснеш ще станеш световноизвестна писателка. Тогава ще ти се иска да постоиш на тъмно. Светлината уморява.

-Но той се плаши от нея. А когато е тъмно е много нахален. Шепти в ухото неприятни неща. Казва, че това което открива светлината не е толкова красиво. Даже е страшно и много неприятно. Злослови срещу съпругата си.

-Е кой пък е тоя и откъде ги знаеш тези неща?

-Ти не ми вярваш.

-Добре де, кажи откъде ги знаеш. Хайде, влизай и сядай до прозореца. Още час два няма страшно той да дойде, а после като ти се приспи…Той в сънищата не влиза, нали?

-Понякога. Само понякога, но няма да мога да заспя като знам, че е влязъл в стаята.

-Никой няма да дойде, миличко. Тази вечер няма да пием чай. И телевизор няма да гледаме. И знаеш ли, защо? Защото…

-Защото не сме платили тока. За това.

-Ти пък откъде знаеш?

-Знам аз. И за него ме попита откъде знам. Ами знам си и толкова.

-Няма призраци.

-Ти пък откъде знаеш?-направи смехотворна имитация малката.

-Ами знам си и толкова.-тросна се жената, а момиченцето се засмя:

-Видя ли? Трудно е, да знаем откъде знаем.

-Да.-гласът на жената прозвуча мрачно.

-Много бързо се стъмнява.

-Имам чувството, че не те е страх много от него. Разправяш, че е лош, но гласът ти един такъв. Като че ли говориш за приятел.

Момичето не отговори веднага. Чертите му вече чезнеха в сумрака, но като че ли се мръщеше.

-Да. Точно за това…Повече ме е страх, защото понякога го чувствам като приятел. Някак…Той е интересен. Много е интересен и омагьосва. Кара да желаеш компанията му и те въвлича по-надълбоко и дълбоко. Нанякъде от където няма връщане. И последваш ли го, светлината никога не се завръща същата каквато е била…

„Все едно аз говоря за баща й. Така го презирах, а така ме привличаше. Знаех, че ще е катастрофа, а го желаех, желаех, желаех…Хей, малката недей така. Не върви по стъпките на мъже от мрака…”

-Ритни го веднъж в кокалчетата или му кажи, че имаш електрическо фенерче и ще му светнеш в очите…

-Не е смешно. Недей ми се присмива, че съм малка. И да знаеш, има призраци и чудовища. Но тях ги е страх от него, защото той им е нещо като шеф.

„Да. Точно шеф на всички чудовища. Не го е виждала, но го познава…Май по-добре от мен която му бях съпруга…”

-Няма призраци. А чудовищата са други. Не тези които си мислиш. И даже не са чудовища, а клоуни. Големи клоуни са, но трябва да свикнеш да ги гледаш в лицата за да разбереш, че не са страшни, а смешни. Но както и да е, рано е още да го научиш, но ще го научиш. И няма какво да се страхуваш от тази тъмнина която е в стаята. Страшна е тъмнината която е в главите на тези чудовищни клоуни.

-Тъжна си. Защо? Аз не искам да си тъжна. И да знаеш, вече толкова не ме е страх.

„Сега ми е още по-тъжно. Едно дете е нормално да се страхува от тъмното и да вярва в чудовища…”

-Не съм тъжна. Тази вечер съм актриса. Защото нямаш телевизор да погледаш, аз ще ти поиграя, нали? Смешна роля искаш ли?

-Ама толкова ни е тъмен квартала. Аз познавам двама дето трошат крушките.

-А аз съм добрата ламя…

-О, не недей. Не искам смешна роля.

-Спи ли ти се?

-Толкова е тъмно, че не мога да заспя.

-Това е глупаво.

-Страх ме е.

-Нали каза, че той не е толкова страшен.

-Сега ме е страх от друго…-гласът й се разтрепери-…че няма такъв…

-Има!-отвърна жената строго-Нарочно се правих, че не ти вярвам. Исках да изкопча откъде си научила за него. Сега няма значение. Научила си и толкоз. Трябва да знаеш, че го има. Че той се бои от светлината, че когато пораснеш е възможно да се вселява и в други мъже. Ако са по-големи и имат много тайни. Ако бързат да останете на тъмно, значи в тях е той. Ако в главите им е мрак – също.

-Как да разбера, че в главите им е мрак.

-Откъде да знам. Ще разбереш. Ти много неща научаваш. Време е да спиш.

-Искам да се уверя, че го има.

-Ще ти открадне сянката за годеница. Ще я заведе през девет планини в десета. Той има още осемстотин годеници и няма да й обръща внимание. Трябва да заспиш.

-Той не краде сенки.

-Краде нещо повече от сянка.

-Знаеш ли какво. Сега ме накара да повярвам, че го няма.

Думите подействаха като плесник.

-И какво, ако го няма.

-Няма да заспивам. Искам да разбера има ли го.

-Слушай, малка госпожице…

-Дори и да легна. В тази тъмница ти не можеш да разбереш дали спя или не…Аз ще чакам, ще чакам. И ще се боя, че го няма. Ще се боя, че го има…

„Господи, милата ми. Колко често още ще се боиш, че го няма и ще се боиш, че го има…”

-Бия отбой. Прави каквото си искаш. Вече си голям човек. Взел ти е душата този тъмничар. И да знаеш само страхливците се крият в тъмното.

-Знам. Той е страхливец…ако го има…

-Плачеш ли?

-Н-не…А фаровете на колите са толкова красиви.

-Видя ли? Казах ти, че е приятно на тъмно. Той с кола ли ще дойде?

-Ама и ти си! Той не е като другите мъже и…Защо му е кола като не пътува. Той е навсякъде където си поиска и където няма светлина…ако го има…

-Слушай, най-добре е да заспиш.

-Може и да се подиграва с мен…ако го има…Знае, че го чакам, но не съм сигурна, че го има…И като не дойде аз пак няма да знам, дали го има…И пак ще повтарям…ако го има…

-Каза, че не е като другите мъже, но си е точно като другите мъже…Хайде заспивай. Дали го има или не, не е толкова важно. Важно е, че нас има. Нали?

За малко се умълча.

„Ще заспи. Въпрос на организъм е. Няма да издържи. Толкова е облачно. Можеше да види метеор…Жалко…Колко ли е часът…Няма да мърдам, за да не я стресна, ако се е унесла. Да мине тази нощ, а утре ще измисля нещо. Непременно трябва да платя този ток. Втора подобна вечер няма да издържа…Каза ми някои неща които аз самата нямам куража да си помисля…Грях ли е човекът от мрака? Грях ли е или любов? Ако го има…Хайде, миличко…Спи, спи, спи…Не ги мисли тези неща…Големите измислици не измисля човек сам. Защо не беше по-голяма? Защо не ми беше приятелка? Много неща можехме да споделим. Всъщност от едно и също се боим…”

Малката не мърдаше. Дишаше равномерно. Изглежда спеше.

„Да я завия ли? Ще настине така…А, ако се събуди…Ще се стресне…Ще помисли, че е той и след внезапният ужас, ще бъде разочарована, че съм аз…Сигурно даже ще ме намрази, че съм й го отнела. По-добре да настине…И аз бих предпочела да настина…А с нея имаме едни и същи страхове. Следователно и едни и същи желания…”

Кракът й изтръпна, но не смееше да смени позата си, да не изскърца и да събуди детето.

Започна да брои фаровете на преминаващите коли. Преброи пет когато се унесе…

И тогава почувства присъствието му. Стаята стана изведнъж по-мрачна. Щеше да изкрещи. Той вървеше към детето й. Нямаше форма. Беше гол дух. Люлееше се. Танцуваше из въздуха. Поглъщаше материята и изливаше от себе си разрушителна страст. А тя вибрираше и звънеше, трепереше и хапеше. Унищожаваше без да разруши. Проникваше и изменяше същността. Докато всичко отведнъж се превърна в чуждо, неразбираемо и чудовищно.

Жената се стресна. Развиделяваше се. Момичето не спеше. Тананикаше се нещо меланхолично и навиваше кичур коса около ръката си.

-Да не те събудих?

-Сънувах го. Ако го има…

-Не.-отвърна момичето.-Чаках го. Той не дойде. Страхувах се. Нямаш представа колко се страхувах. Не исках да ти казвам, но много, много се страхувах. Не само от него. От всевъзможни чудовища, а те не идваха, не идваха, не идваха…Няма ги…

Остро звучеше гласа й. Като че ли беше съдия и произнасяше смъртна присъда над чудовищата си.

-Била съм дете. Няма чудовища.

-Днес ще пуснат тока.

-Вече не ме е страх, но ще направя пица.

Слънцето изгряваше.

И жената застина в ням ужас.

Момичето й…

То вече не беше момиче…

Преобразена. Ужасяващо пораснала само за нощ. Красотата й излъчваше жестокост. Очите й пустота. Тялото и лицето й бяха на тринадесет годишна, а в израза й нямаше нищо детско.

„Не съм сънувала…Той е влизал…Видяла съм го…Той я открадна…”

-Не се страхувам! Не! Няма го…Няма чудовища!-сурово осъждаше младата жена-Няма чудовища! Няма го…