Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

admin

Като истински бяха, кожите им леко настръхнали, златисти и бронзови. В очите им блестеше живот, гонeха се слънчеви зайчета. Устните им леко разтворени, усмивки нежни, грешни, предизвикателни или просто усмивки. Трапчинките сякаш потръпваха. Дъхът ми спря, щом ги видях, имах чувството, че дишат. Не знам какъв материал беше използвал, но едва когато докоснах пръстите на една от тях и почувствах хлада, изчезна усещането, че са от плът и кръв.
- Удивително! – възкликнах.
Тринадесет голи хубавици, между тях и съпругата ми.
Исках да поговоря с него. Без истерии. Без сцени на ревност. Мъжки и спокойно. Научил бях, че се срещат. Всичко научавам. Повече научавам, отколкото искам. По-силен съм, отколкото понякога ми харесва. Знам, че не й отделям достатъчно внимание. Знам, че не винаги съм толкова нежен с нея, колкото заслужава. Знам, че знае за мои нежни изблици, които не с нея съм споделил. Лека-полека излизаме от кризата. Най-лошото отмина. Напоследък започна пак да се усмихва. Повече си говорим. Истинско съкровище е. И котка. В скулптор се е вживял Господ, като я е правил, нищо чудно, че си пада по скулптори. Разбирам я напълно, а и него разбирам. Просто исках комедията да свърши. Тя беше осемнадесетгодишна, а аз на тридесет и четири, когато се оженихме. От десет години сме заедно. Не че се чувствам стар, но търся равновесие. Нежност можеш да си купиш, но коректност и доверие - не, това не можеш. Нещо си глътнах езика. Съвсем ми се разбърка всичко в главата. Толкова са хубави, толкова са хубави всичките. Свят ми се замая. И каква е тази витална еротика? Едва потискам възбудата си. На плажа се чувствам като сред природата. Приемам голотата спокойно. Нещо прилично е и съвсем естествено. Защо ми въздействат сега така, не мога да си го обясня. Нищо предизвикателно няма в позите им. Имам чувството, че подушвам възбудата им, а те са просто камък. Сърцето ми забива лудо, като гледам двойницата на жена си. Винаги съм ценил красотата й, даже имаше известна суета и снобизъм, че се ожених за това бижу. После я обикнах, после я разлюбих и пак обикнах, но винаги съм се гордял с нея. Сега обаче разбирах колко по-красива е, отколкото съм я приемал. Не знам с какво ми въздействаше толкова скулптурата, която беше пълно копие на тази, която познавах толкова добре.
- Удивително! – повторих.
Маестрото се усмихна. Припомних си, че имам да говоря за друго с него, но вече нямах желание. Опитах, но не се получи както исках.
- Тази жена – посочих я. – Знаеш ли коя е?
- Съпругата ви.
- Аха. Точно така. Я, ми кажи, маестро, защо ми изглежда по-хубава?
- Чрез изкуството виждаме красотата на естеството.
- О, без такива! Ясно. Не си искрен.
- Не знам отговора.
- Жалко.
- Може би… - млъкна.
- Може би?
- Защото няма душа.
- И какво като няма душа?
- Няма с какво да ни отдаде тази красота. Прави я недостъпна. Недостъпното е божествено.
- Това ми харесва – засмях се. – Продаваш ли ги?
- Да.
- Но това е сводничество. Те са като истински.
- Нямат душа.
- Ти нямаш!
Погледна ме ококорен. Почти си изпуснах нервите. Не можех да си представя тялото на съпругата ми да е купено от някой потен, космат сексманиак. Купено, като, че ли е на проститутка.
- Колко? – попитах и май не ме разбра. – Колко искаш за нея?
Бръкна в джоба, извади бележник и написа нещо в него. Даде ми да видя и аз, разбира се, се разсмях.
- Хайде, моля те, сериозно. Май си прекалил с нулите.
- Толкова ли ниско я оценяваш?
Плесна ме все едно през лицето.
- Виж, тя знае. Аз живея с нея. Не ти!
- Това не е тя. Това е произведение на изкуството. Мое.
Прав беше. Какво да правя? Няма да дам толкова пари. Но пак ми се привидя потния, космат сексманиак, който я купува като проститутка, и промених решението си. Истинско изнудване беше, но нека тя разбере колко я обичам. Ще й подаря двойницата с пожеланието погледът й да се радва на красотата, която тя дарява на другите погледи.
Дълго я чаках вечерта и се наслаждавах на голотата й. Все по-силна възбуда ме изпълваше, и едва на сутринта видях прощалното писмо върху хладилника. Разбрах само, че са отлетели. Не и къде. Заедно, тя и скулптурът. Отдавна се готвели да го направят, но просто нямали материална възможност. След вчерашната сделка вече имали.
Помислих си, че е шега, но не беше.
Погледнах я. По-красива от всякога, ми се усмихваше безразлично.