Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » научна  » Срещу нашествениците

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Срещу нашествениците « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Юли 22, 2009 9:12 pm    Заглавие: Срещу нашествениците Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Разтопи ме гледката, разтворих се в непознато съзнание. Забравих къде се намирам. Виждах най-хубавата в живота си - до колене я криеше реката, иначе - абсолютно гола. С нещо по-гола, отколкото дори е възможно. Може би с усмивката или уханието си. Но нямаше как да долавям аромата - бях поне на петнадесет метра, а лятото гората ухае на какво ли не. И все пак, струваше ми се, че долавям нейния аромат между навярно стотиците.
Сигурен съм, че срещнахме погледи. Блеснаха май очите ми, забеляза ги. Закачливият смях беше за мен, не за него.

Къде го е намерила! Все самотници намират, все изпаднали.
Стори ми се, че беше на над сто и двадесет, преди да се плъзнат ръцете й по дрипите му, преди да го съблекат. Сега нито изглеждаше на повече от тридесет, нито пък - зле. Още по-малко зле.
Пак ме погледна над рамото му, преди да впие устни в шията му.
Нещо му шептеше, обърна се и той към мен. Нямаше вражда в погледа му. Напротив.

Чух заповедта.

От главата й цъфнаха цветя, в бели одежди се премени. Косите й се издължиха и изсветляха. Самодива ли?! Не. Той я мисли за самодива. Тя заема формата на фантазиите му.

Повториха заповедта.

Както и на моите фантазии. Тази усмивка, порочната... Ах, колко ми липсва! Бившата ми съпруга... Не можех да я овъгля.
Да й се надсмея мога, но да я овъгля...

Само че това е служба!
Пуснах огнената струя. Не го очакваха. Едва ли ги е заболяло.

Зле ми е, пиянстваме после с прекия ми началник. Напомня ми, че съм се размекнал. Аз пък - че го наричат полковник Космически задник.
- Подразделението ни е космическият задник на секретните войски в родната ни армия. Този ром е истински... как му викаха из космоса... пангалактически гаргаробластер.
Ама за жалост не сме в роман на Дъглас Адамс.
- Какво ти показа кучката? – любопитства задникът.
- На записа добре се вижда.
- Ти си подготвен войник, а и Камбоджа, Ирак, май и подземния свят - не че го има в досието ти... Но честно да ти кажа, не ми харесваш. Убиец си, а сега се размекна.
- Да ти го начукам.
Тъпият парцал можеше направо да си ми каже, че не съм никакъв войник за него, какъвто и той не е за мен. За него не съм войник, а убиец. За мен не е войник, а лайно, на което страшно му отива да е командир на подразделение, когото много правилно наричат Космически задник. Не бих го търпял да ми издава заповеди такъв, ако точно това положение не ме устройваше. Гледам си купона, а и тези са извънземни. Не са хора като хора.
Жал ми е за - овчаря ли, селския идиот ли, знам ли го какъв беше забърсал пришълеца. Но поне момчето си умря на кефа. Аз не очаквам толкова нито от живота, нито вече от смъртта. Бас държа, макар да не се очертава, че скоро ще ни разпуснат. Малка страна сме с почти разформирована армия, но подразделение срещу извънземни си имаме.
Свикнал съм с абсурдите, войник съм, но този ми иде твърде голям.
- Кажи какво видя, което няма да видим на записите! - настоя за отговор.
- Усмивката на бившата си съпруга, сър! – рекох като войник.
Засмяхме се, чукнахме си наздравица. Стана снизходителен сякаш.
- Знаеш, че това не са жени, нали?
- Предполагам.
- Абсолютно безполови са.
- Винаги съм се чудил защо ги избиваме.
- И не си попитал?
- Аз изпълнявам заповеди.
- Добре. Ще ти кажа. Те са нашественици. Също на какъвто би приличал ти в униформата си... на други хора.
- Сравнението ти е неуместно. Напълно неуместно. Виж, не видях нито каска, нито бронежилетка, за пушка да не говорим. Не съм видял в никой от случаите. Те се превръщат в еротичните фантазии на разни нещастници.
- Не съвсем, те заразяват.
- Това не го знаех.
- Само не си мисли, че СПИН е от тях. Подозирам, че СПИН е от нас за тях, но това са лични параноични мисли. Не ми пречи, че работя в тайни служби, за да си мисля като всеки човек глупости и някои от тях, най-вероятно, да са близо до истината. Повярвай ми, тези са най-опасните нашественици. Те не водят война като война. Те просто си завладяват. Най-безцеремонно - заливат със своята култура, със своя начин на живот, със своята мисъл и усещане. Намерени са записи от планетата им. Трябва да ти кажа, че това, което си видял тук, е нищо в сравнение с онова, което е на тяхна територия. Пълна оргия, но... не прилича на оргия. Разбираш ли, те са щастливи, много щастливи. И най-страшното е, че е заразно.
- И затова ги убиваме, че заразяват с щастие?
- Че за какво друго? Голямо дете си! Кой пък ще те търпи теб, да речем - такъв, какъвто си - в свят, в който всички са щастливи и има само любов, няма войни?
- Ще се приспособя.
- Не се и съмнявам, но на какво ще прилича земята без теб?
- Космическа провинция.
Иронично го рекох, станах, направих си гавра със службата като му отдадох чест и се прибрах в стаята.
Твърде малко бях пил. Твърде малко, за да заспя. Твърде много бях пил, за да съм с волята си, с разума си. Или не бях с разума си още преди да вдигна чашката.

Пламъците продължаваха да играят пред очите ми. За четиринадесети път изпълнявам подобна заповед. То е заповед. А аз изпълнявам заповедите. Защото съм войник. А тези са извънземни. И като се замисля, полковникът е прав. Не е като пришълеца от филма "Пришълецът", много по-опасен е.

Усмивката на бившата ми съпруга играеше пред очите ми. Играеше през пламъците. Сега я разбирам. Защо сега я разбирам толкова добре! Тя беше просто любяща и дори страдаща от любовта си, пак щастлива, защото е любяща. И ми се усмихваше през пламъците. Ту извънземната, ту тя. И исках да й се обадя, и щях да го направя. И - не вярвам, че си го мисля, не вярвам, но тези двамата, които овъглих, те разбраха какво става с тях, разбраха... Но бяха щастливи. За тях бях собственият им сладострастен демон, онзи, от дъното на душите им, а пламъците - от собствения им оргазъм, след който настъпва вечен покой...

Какви си ги мисля! Не съм на себе си!

Те бяха щастливи... И най-ужасното е, че разбирам това щастие, че започвам да го чувствам. Заразен съм. Твърде близо бях край тях и твърде дълго. И ще се обадя на бившата, за да изпитам докрай това, което искам.

Това ли искам? Не съм ли заразен...

Така и не разбрах.

Дали защото бях войник или просто не можех иначе, но постъпих както трябваше.
Насочих гърлото на огнехвъргачката срещу себе си.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » научна  » Срещу нашествениците
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com