Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

admin

Моят любовник е времето

- Имам друг, не съпруга ми, не. Той е, много добър човек е. Стига, моля те. Не си знаел, че съм омъжена? Щеше ли да се откажеш от тази нощ, ако знаеше, кажи? Не, не казвай нищо. Ш-ш-ш-т. Така е добре, като котарак си ми. Не искам само да те мамя. Хубаво беше, нали? И на мен ми хареса. Имам любовник, истински. Не, че ти си фалшив. Друго исках да кажа. Объркваш ме, като мълчиш така. Имам чувството, че чета мислите ти, но недей, недей да казваш нищо. Въпреки че ме объркваш, нека е така, защото така е топло. Имам си любовник, на когото съм обречена. Постоянен. Обичам го. И той ме обича. Ти дишаш толкова красиво сега, толкова спокойно. Имах нужда от теб. Само за тази нощ…
Пръстите й бяха на устните ми. Целунах ги. Приличаше на черна пантера. Смугла, като лакирана, блестеше. Тялото й гъвкаво, танцуваше прекрасно. Очите й зелени, с малко отровно. Музиката гърмеше. Пиех сам. Не чаках друга. Изглеждало е, че чакам. Винаги изглежда така. Винаги става от първа нощ. Във всеки град, във всеки клуб. Този път беше изключително. Стори ми се, че сме един за друг. Откровено, толкова просто и ясно. Печено. Едва сега флиртуваше. И се превръщаше в жена. Допреди това беше малко божество с форми на момиче. Сигурно искаше да й кажа, че я обичам. Защо да не го направя? И бездруго няма да се видим повече. След обяд отлитам. Много е малка вероятността да ме върнат отново служебни задължения тук. Защо да не го направя, наистина? Усещам, че нямам сили. Няма да я излъжа, ако й го кажа. Това е истината. Лежа до женския си аналог. Ако баща ми е водил живот, малко напомнящ на моя, бих се усъмнил, че съм правил секс със собствената си сестра, за която не подозирам. Ако майка ми водеше живот, малко напомнящ на нейния, бих се усъмнил пък в бащинството му, и пак, че съм правил секс със собствената си сестра, за която не подозирам. Повече от тела се докоснаха. Толкова си приличахме под тях. Знам, че не ми каза истинско име. И аз не й казах истинското си. Изпитвах усещането, че е вътре в главата ми, разгръща ме. Редактира помисли. По-откровен бях с нея, отколкото със себе си. Искал съм да я срещна. Сега съжалявах, че я има. Долавях се под нея, част от душата й. И не бях щастлив. Долавях я под себе си, част от душата ми. И не беше щастлива.
- Не мълчи! Така ми говориш повече!
Обърка ме. Нищо не успях да кажа.
- Сгрешихме, а? – засмя се горчиво. – Срещнахме алегориите на съдбите си. Любихме се с тях. Не съм съдбата ти от плът и кръв, но ако съдбата ти имаше плът и кръв, щеше да прилича на мен. Не си съдбата ми от плът и кръв, но ако съдбата ми имаше плът и кръв, щеше да прилича на теб.
- Не говори за съдба.
- О, да, разбира се. Не ни отива. Ние сме самата свобода – засмя се.
Целунах я, а тя пак се замисли.
- В дома на моя любовник сме.
- Трябва ли да се обличам?
- Трябва, но недей. Не е ревнив. Знае, че никой не може да ме съблече от това, от което той ме съблича.
- Способен мъж.
- Не го приемай лично, но наистина. Ти не ме докосна съвсем гола. Той може.
- Завиждам му.
- Недей. Той ме съблича от красотата ми. Моят любовник е времето. Всички се докосвате до нея. Красотата е тънка нощница. Усещате топлината ми, аз -милувките ви и все пак тя е между мен и вас. Тя ви е привлякла. Фетиш е тя, който е детонатор за експлозива от страст. Мое притежание, мой каприз. Толкова ми е трудно без нея, че сама не мога да я съблека. Но моят любовник може, защото моят любовник е времето.
- Времето?
- Да, то. Ръцете му носят милувката на всички ви. Устните му се разтварят с целувките ви и пияните ви обещания, за които забравяте. Очите му - обожанията ви. Коремната му преса е като от камък, а думите му ясни и прости, лишени от поетиката на тялото му . Той ме докосва под нощницата, гали истинската ми същност, която остава недостъпна за вас. Макар и да не е ревнивец, прогонва ви от мен. Защото просто ми е верен.
Алегория на съдбата ми. Толкова добре го каза. Целунах заострената й гръд. Отново бях възбуден, но той влезе. Часове по-късно, на третото уиски в самолета, разбрах колко изплашен съм бил. Видях сянката на едър мъж. Сигурно над два метра. Тежки бяха стъпките му. Сумтеше и мърмореше. Нарече я: „скъпа”. Попита: „кой е този в леглото ми”. Тя се кикотеше, а аз нямах време да се опомня от изненадата. Напълно беззащитен се чувствах в положението си. Помислих си, че се шегува, когато ми рече кротко:
- Съжалявам, много, много съм изморен. Искам да си легна. Ще трябва да ми освободиш мястото.
Тя се кискаше, докато онзи, когото наричаше „времето”, дръпна завесите. Беше се разсъмнало. Светлината изпълни стаята и в същия миг той изчезна. Никого нямаше край прозореца, а до мен лежеше изпита и съсухрена възрастна жена. Само цветът на очите напомняше за нея, но в зеления цвят вече го нямаше отровното.
- Чу ли го? - попита ме, а гласът й не беше променен. - Изморен е и иска да си легне при мен.