Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Извади я от кожата! Буквално. Така плъзгаше език по нея, така я галеха пръстите му, така й шептеше. Може би нещо магическо, може би напълно лишено от значение, което тя не разбираше, защото не беше в състояние да разбере. Само настръхваше и се давеше в дъха му. Полудяла от възбуда, дори не помнеше гърдите ли и целуваше или от пъпа надолу спускаше устни, когато се опомни вън от себе си. Когато се видя от страни. Като птица виснала над себе си, се гледаше от тавана. Приличаше на филм, а беше истина и се случваше със самата нея. Ужаси се, изкрещя, но нямаше устни. Чуваше стенанията си от тялото, то живееше и се наслаждаваше без нея. Сега съзнаваше, че е направила грешка, че е късно, че у дома я чакат, че децата й може би се тревожат, че онази вещица: свекърва й, ще се обади и ще притесни и майка й, че мъжа й ще прилича на уплашено дете и в очите ще е по-дете и от децата им. Крясна си, но тялото не я чуваше, то се кикотеше, сладостно извиваше гръб под милувките на магьосника, впиваше нокти в мускулестите му рамене, говореше му приказки, каквито тя не смееше да изрича, дори като сега, в моменти на интимност.
Пак ще я говорят комшиите. Писна й от тях. Защо изобщо ги мисли, те са най-малкият проблем. В редица стоят когато се прибира, в редица когато излиза. Измерват я с поглед, прецизно оценяват. С бялата рокля: курва, прозирало. С розавата: за дъщеря си ли се мислила. С черните дрехи: вещица, на дявола се моли.
Пълнят й съзнанието, не че й пука, не че трябва да й пука. Ето, не й пука, защо да е притеснена, че излиза с колега. Заради тях ли? О, не! Без такива, ето, че го може. Може го.
Другото от само себе си се получи. Нямаше общо с тях. Той просто, търсеше жената. Онази: измислената. Говори й, като че ли е скултор, тя глината. С дъх я дълбае. Такъв романтик бил. Трябвало просто да излезе с него, за да го разбере. Голям сухар на службата. Не беше си представяла, че още има такива мъже.
Отдаде му се по-скоро от почит, като награда за това, което е опазил за себе си. Не й трябваше много да го пожелае, по-скоро даже: просто не пожела да му устои. После обаче нещата се преобърнаха. Стотици пъти, по-нежно говорил с тяло, отколкото и с думи. В един момент от ужас щеше да се разкрещи, че й се струваше, че пропада, че се дави в толкова нежност, че отдавна се е отучила да плува в нея. И тогава излезе от тялото си.
Гледа се, как се облича. Забелязва лудост в погледа си. Приближава се до себе си, започва да си говори в ухото.
И май тялото я чува, защото й маха. Все едно, че е муха.
Сгушила се е в любовника си, нежно спи, с младост изрисувано лицето й.
Опитва се да използва собственият си сън и отново да проникне в съзнанието си, но то я гони:
-Махай се, не те искам.
-Но аз съм ти. Тоест: ти си аз. Ох, обърках се. Май съм душата ти.
-Точно така. Не се нуждая вече от теб.
-Моля те, правиш глупости.
-А ти? Живееш в тормоз, защото не смееш да живееш. Много ти пука, в това ти е болката, а аз не мога вече да я понасям, един живот имам, за да се хранят с него, паразитни съществувания.
-За какви паразитни съществувания, семейството ти ли! - кресна душата, а разума на тялото се изсмя:
-Кой ти говори за семейството, пък на теб. Само се лъжеш, че е всичко, а не е. Името му е нещо, мнението на хората за него. Няма лошо, но си слаба и зверовете усещат твоята слабост и се хранят с болката ти. Защото нямат личен живот, защото са толкова недоволни от онова което им е било личен живот, колкото ти ще станеш старицо такава. Аз имам един живот, при това кратък.
-Децата ще плачат. Ако трябва и без мен се върни.
-Ще си помисля, а сега изчезвай...За мен си тежест! Каква ти тежест: за мен си боклук! - изсъскало злобно и я разплакало. Не искала повече да види това жестоко тяло.
Върнала се душата сама в дома си, витаела из стаите. Радвала се, че не плачат за нея, но тревогата изписвала лицата им. Опитала се да им заговори, но не я чували. Тогава пак отишло при тялото, но вече с него, не могла да влезе в диалог. Правило се или наистина не я чувало. Само погледа му дето я съсичал и сякаш отново й изричало:
-Махай се от мен, ти си боклук!
Искало й се да го остави. Все като го погледнела, все обидата я пробождала. И всичко продължи около седмица.
Една вечер го видя, пияно, плачещо, дъждът го валеше и чу как онзи, романтика, най-нежният любовник му изрече:
-Махай се от мен, ти си.../не каза боклук, както и двете очакваха, а изрече нещо далеч по-жестоко/...ти си една бездушна кукла.
-Откъде знаеш! Цяла бях твоя.
Тряснал вратата, без да й отговори.
Замислила се душата, дали да се приюти в тялото или по-скоро да приюти тялото, което я е прокудило.
Много обидена му беше, щеше да се чувства умърсена в него.
Но трябваше да го стори. За да го прибере у дома.