Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Нарече ме "пламенен младежо"! Шегува ли се? Архайчно звучи, но и сладко от устните й. Казвам й го, засмива се, навежда глава. Засрамена изглежда. Това вече ме побърква. Всички я знаем скруполите й. Малко е градчето, почти селце. Не, че ми харесва, но факт е: всичко се знае. За нея също. Пие доста, иначе остава хубава. Разгорещи ли се, не можеш я удържа. Разказвали са ми и съученици. Разкъсва дрехите си, в разгонена котка се превръща, ама много дива котка. Истински сексуален бяс е. Разправя се, че мъсти на мъжа си. И него всички си го знаем. Сипем обиди по адреса му, мразим го, но да си призная, завиждаме му. Мазен, смешен и с едни мустачки, също голям мишок, а жените луди по него, как го прави, негова си тайна. Шантави са си и двамата. Всичко живо иначе ги отбягва, май единствените им социални контакти са сексуалните. Само, че тя за разлика от него и страхотно парче. Трябва да има четиридесет, но мацетата от класа ряпа да ядат. И боза да пият, че да отприщят като нейните, но въпреки тях да запазят грацията си, както тях е успяла, само боза не помага, нито пък фитнес. Не може без да е пуснат от горе някакъв дар. Хубава е и щедро дарява с красотата си. Иначе тъжен човек, тръпки ме побиват като я доближа. И не всички сладостни. Писна ми, обаче на последък да си кълча езика, да мисля все лъжи, стане ли въпрос за секс. Не, че съм девствен, а има и такива, но проблем нямат, защото не им пука. Знам я, че е лесна. При това е комшийка. Знам й, настроенията. Онзи нейният: ненагледният смешник, пак я е направил на нищо. Хубава, ама толкова тъжна, че смачкана изглежда. Ревала ли е или е загубила дарбата си да се гримира, отчаяна картинка. И не прилича по нещо на отраканата демонична лелка, а би могла да е някое от по-свитите момичета в даскало. Правя се на мъж, казвам й, че е страхотна по най-малко сто различни начини. Да си падам по поезия, не си падам, но все едно съм чел и изписал сума въздишки. Аз ще ревна от думите си, а общо взето посланието ми е, да не реве, че не си заслужава. По някое време започва да се усмихва, едно такова: не съм виждал истинска женска усмивка. В този момент го разбирам. Загубих почва под краката си. Много по-готина била, отколкото може да се предположи. То, направо омагьосваща. С тази усмивка, след тази тъга. И луничките й като живи. Подскачат, все едно ще ме щипнат по бузката. Ще я имам! Личи си, вече. Повтарям й за милионен път, че е божествена и че не бива да страда за такъв гризач като мъжа си. С второто се съгласява, първото: че е божествена, приема с известни уговорки и тук ми казва: "пламенен младежо", ще се взривя. Толкова голям ще е взрива, че нова вселена ще се получи. Такова чувство имам. Всички с диви гори и водни басейни пълни с малка, гладки рибки, създадени само за да се плъзгат по телата, които правят любов сред тях. Любов ли казах! Не, не, това не ми е езика, не ми е стила, какъв демон е обсебил съзнанието ми. Изобщо не искам да правя любов с нея. Искам да опозная тази прелест. Тази порочна прелест, символ на покварата, живота и разврата. Ах, колко невинни са очите й, а какво чудовище е под тях. Говоря й почти искрено. Спестявам й някой квалификации, а тя изглежда щастлива от факта, че един мъж, не иска да е тъжна и вече ми е ясно, ясно ми е, че ще порасна. Вкарвал съм си го веднъж в проститутка. По-различно е, отколкото на ръка, но не кой знае, колко. Нещо от това, което съм искал, не съм получил. Май, не може да се даде от професионалистка.
Усмихва ми се жена. Желае ме жена. Има точно сексуално влечение и интерес от мен, а това пробужда моите. Имам чувството, че ме отваря към живота.
Вървим към едни безсмислени пътеки към хълмовете. Наоколо има храсталаци. Запустели вили с рошави кучета. Малко по-навътре е гората.
Тя се е притиснала към мен. Толкова е крехка, сякаш тя е малолетната. Думите й нямат значение, а интонацията й. Разтапям се от вътре, тека като восък. Целуваме се край една бодлива тел. И тогава се превръща в истинската Ева.
Сочи ми ябълка, едър плод на едно дърво точно зад гърба ми. Но има висока бетонна ограда, над нея двойна козирка, навън и от вътре, от груби арматури, а около тях обвита бодлива тел. Вижда се почти само върха на дървото и изглежда, че има един - единствен плод, а той създава илюзията, че е колкото луната. На мен ще ми потекат лигите, да го отгризам, като я гледам. И играят видения, как го държи гола над рамото си, как двамата го отхапваме и сок потича по устните ни, по шията й, а аз го ближа ли, ближа...
Тя се смее. Не, кикоти се. Толкова е сладко, но толкова е висока оградата, а и тази вила не е като останалите. И лаят от вътре не е на рошаво куче, чувства се злият дъх от много мощни дробове. Тежко хриптене, готово е да убива. Може би, пуснато. Но кучетата, дори най-злите, не могат да се катерят. Мисля, че имаше само една порода, но е малко вероятно точно от нея някой да си е оставил пуснато куче. Изглежда богаташко, може да има и по-зли зверове от куче. За проникване в такава частна собственост, нищо хубаво не ме очаква и едва ли ще ми повярва някой, че е за едната му ябълка...
-Не си заслужава да страдаш за някой щом го обичаш! - казвам й, не знам за кой си път - Ако те обича, няма да те кара да страдаш, а кара ли те, не заслужава да го обичаш...И изобщо, май, изобщо не си заслужава да обичаш. Радвай се на тръпката. И толкова!
Защо дъвчех сега тази фраза. Нямаше общо с плода, очите й бяха в него.
-Искам го! Яде ми се, ако бях бременна, да съм пометнала. Искам го! Колкото сигурно ме искаш! Нали съм Плода на твоето познание...Радвай се на тръпката. И толкова!
Засмя се, като каза последното. Май съм изрекъл повече, отколкото помня и отколкото трябваше.
Скочих, хванах се за ръба на оградата. Набрах се на мускули, одрах леко лакът и корема си. Бодливата тел, разкъса дрехите ми, но не се оказа достатъчно препятствие. Кучето беше замлъкнало. Огледах се, не го виждах. Под мен, по ниски дървета и храсти. От оградата се виждаше част от вилата. Дворец. Въздъхнах, скочих нагоре и се улових за един клон. Две набирания още и бях до ябълката, но преди да я откъсна чух едни спецефични стенания. Близко беше терасата, вратите отворени заради жегата, а оттук вече се виждаше цялата спалня. Правеха го много диво. Щях да падна от клона, но откъснах плода.
Внимателно слезнах. Бях готов да падна, но не и да изпусна ябълката. Исках, исках да видя изражението й, докато я отхапваше.
Да, получих си го. Точно това което заслужавах. И все пак исках да видя това изражение.
Ева я нямаше.
Отгризах сам плода на познанието. Не беше горчив, както очаквах.
Напълно лишен беше от вкус.
Мъжът беше мъжа й, а жената...майка.