Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Съб Авг 22, 2009 10:55 pm Заглавие: Мъж

Аз притежавам таланта да мърморя стойностно. За малката брадавица върху дупето на шивачката, което не съм виждал, но не може да няма на това място, защото премиера е негодник. И по пътя на логиката всички, които си падат по бълвочите на тъй наречената художествена литература са клакьори. Защото не може да харесва на никого нещо си, написано явно от подставени лица на онзи негодник. Мога да мърморя, че трябва да се вземат някакви мерка за популацията на лястовиците, онзи ден една се изцвъка на ревера ми, че приличаше и на значка и възможно е бащата или дядото на онзи помиар, да е бил обучен да скача от някой клошар по ченгета, да ме е взел за такова и за това да ме нахапа така, а аз едни такива ударих, на които каруцар би ми се възхитил или завидял. Завидял или възхитил е по-уместно в случая? А медицинската сестра дето ми превързва ръката се държи, като че ли само тя има дупе. Не, че го върти. Не, че бих й се разсърдил, ако го повърти, но едно такова презрително изражение. Мускулче не мърда, все едно не съм човек, не съм мъж. Е, аз мога да й разказвам вулгарни истории с еротична насоченост и всякакви бозави безсмилици да редя, но толкова държа на мъжката си същественост, която заслужава малко внимание, че не бих се унизил, не бих. И толкова гнусен и заслужаващ справедливото ми мърморене е живота, че тя трябва да се замисли, а не да ми имитира мраморно изражение, ама че смрадливо клише, насадено й от псевдоестетите. И сега какво? Трябва да си купувам антибиотици, превръзки, да губя от ценното си време със сменянето им. А разните блудкави лица, да говорят глупости в най-гледаното време, за преекспонираните проблеми с улични кучета, вместо да обърнат внимание на далеч по-сериозния с популяцията на лястовиците. И проклетият му полис е с изражението на медицинската сестра. Като, че ли не ме вижда, като че ли не ме чува, като че ли съм като всички останали лица, цялата тази гнусна обезформена маса, от глупаци които избират некадърното си управление, изпадат в масови истерии и пръскат пяна от устите си при поредната манипулация и мърморят по спирките, но не го правят като мен: стойностно. Не понасям антибиотици, не мога да си пия бирата, а когато не пия бира, трябва да пия лексотан, а лексотана е на бром-на основа и задълбочава напоследък проблема, който и без друго си имам. И за всичко е виновно това мраморно изражение, на полиса и медицинската сестра, на тази глупава пикла, трябва да е на петнадесет и не я познавам, но трябва да е глупава, което е тъй удобно за порноиндустрията и цялата разяждаща дехуманизирания свят, пошлост. Изражение, което наричат красота, а е кич, безвкусица и високомерие. Мога да го имам, стига да поискам мога да го имам, но толкова държа на мъжката си същественост, която заслужава малко внимание, че не бих се унизил, не бих.

Подмина ме онзи гнусен „бакшиш“, че даже ме опръска с кал, нарочно форсира, не беше случайно. Ех, че агресия е натрупана. Какво лошо съм му сторил. Не, че не ми идва да го разкъсам, защото е негодник, не че го познавам, но трябва да е такъв, което е тъй удобно за порноиндустрията и цялата разяждаща дехуманизирания свят, пошлост. Но не, не го разкъсах, той ме опръска, без да съм го разкъсал дори. Пълен с параноици полис, ако не живеех в него, щях да си помисля, че един нормален човек не е останал.

И сега какво? Пряката, после другата. Ще ми се обърнат червата като видя онзи клошар. Трябва вече да го разкарат. Сигнализирах, разкъса ми се сърцето, то човека, нещастник е, виновна е брадавицата на дупето на хипотетичната шивачка, която има някаква метафизична връзка с факта, че всичките ни премиери са били негодници, а аз строго ще разкритикувам всички клакьори, на поставените от негодниците за писатели, лица, още щом се прибера в къщи, в блога си. Понеже заради антибиотиците не мога да пия бира, а лексотан не ми се пие и ако имаше истински писатели, нямаше да има клошари като този нещастник. Гнус ме е, ще обиколя от другата улица, но чувствам се отпаднал. Малко ли изживях днес. Като, че ли в сняг стъпвам и потъвам до колене, толкова е уморителна всяка крачка, а трябва да си запазя сили, да разваля настроението на виновните за моето. И сега се сещам и за „бакшиша“, сили ме изпълват, мога да му скъсам врата, но толкова държа на мъжката си същественост...

Чух виковете. Застинах на място. Бяха за помощ. Женски, май женски. Не искам да видя клошара, за това ще обиколя от другата улица. Не, че ме е страх. Преди малко реших друго, но сега усещам, че само със запушен нос, няма как да ми се размине повдигането. Колебая се, виковете се усилват, изваждам телефона за всеки случай. Изпълни ме обаче ярост, исках, исках да помогна, но като стигнах до ъгъла. От лекарствата е, няма друга причина. Аз не се уплаших, аз се парализирах. Ще пиша за този страничен ефект на антибиотиците. Онзи беше едър, много едър, но струва ми се пиян и не много адекватен. И какво безстрамие, видях много хора, че и такива на стъклата, гледаха, като мен гледаха, но аз бях парализиран от някакъв неизвестен ефект на антибиотиците. Те едва ли са били. При толкова хора, никой не се намеси в защита на горкото момиче. То пищеше, а онзи я удряше по лицето. И срам, изскочи аутсайдера. Разкъсан, брадат, слабичък. Вейка, разбирате ли! Три, четири пъти само удари, налагащият жената герой и онзи хукна. Втурнаха се към него хора, да го поздравяват, вдигнаха го на ръце. Ама, че лицемерие. Противна работа, оставили го да живее като помиар, а сега: героя. И този помиар, наистина ще се възползва. Няма как да не се възползва. Погнуси ме. Намеси се да блесне, а не заради момичето. Аз бих се намесил, но ме сковаха антибиотиците.

Стигнах в къщи, не успях да седна пред компютъра. Пих даже лексотан.

„Наистина ли си мислиш, че антибиотиците могат да имат такъв ефект?“

Стори ми се, че ме пита брадатият мързеливец. За герой се мисли сега. Цял живот е живял на гърбовете на хората, сега и в квартала ни ще блесне. Какви отговорности е имал, че да е герой. Геройството е скромно, ето на мои рамене трима в къщи разчитат. Не, че и аз не мога да се направя на герой, но твърде държа на мъжката си същественост, която заслужава малко повече внимание, че не бих се унизил.

Набрах отново номера на службите и заговорих по-твърдо, че трябва да се реши проблема с бездномника в квартала.