Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

С червената рокля, твърде тежеше.

Бялата, твърде ефирната, правеше да изглежда лекомислена. Такава каквато не бях. Не, че не се харесвах, но в този си вид бях самата лъжа, не прелестната фантазия, която бих приела като роля. И съм приемала. За да бъде радост и усмивка като мен.

Резедавата заприличваше на зелена, а аз на отровно растение. Толкова красива рокля, а ми се повдигна като се видях с нея и маската.

Въздъхнах, свалих я от лицето си, огледах я. Красива е: кожа, метал, дърво, камъчета, повечето фалшиви, отворите за очите са издължени, изписват един Далечен изток, върху лицето ми. С драконите му и лисиците, които имат магически способности и могат да се превръщат в жени. Камъчетата създават илюзия за непознато звездно небе и странно, никъде не виждам зелен цвят, а усещането е за растителност на екваториална Африка.

Красива изработка, наистина, много красива, а като я сложих, допира беше като ласка. Още ме обича. Извадил е душата ми. Екзотична и непозната. Срещнахме се преди седмица, седнахме на кафе, но пак ме задраска с похотливия си поглед. Не мога да дишам добре, като започне. Разбъркват ми се и мисли. Не, аз не го обичам. Прави ме марионетка, властва над волята ми, при това го прави галещо не с обичайната мъдра грубост. Попива в мислите ми, прави ги да набъбват, да се пръскат, да цъфтят в някакво непознато опиянение. Разюздано отдаване на сладострастие е и най-кроткия ми разговор с него, но това с него не съм аз, а тази която прави от мен. Истинска сила проявих, когато го напуснах.

Страдаше, знам. Но аз имах право да бъда и друго освен сладките му еротични сънища. И виждам, че добре го познава, щом е направил такава маската.

Споменах му за бала с маски. Изпуснах се. Не ми трябваше да знае. Какъвто ми е, ще си намери покана, ще си сложи маска и домогвайки се до мен като непознат ще се опита да ме прелъсти. И по дяволите, ще успее.

Изненада ме, каза, че ще ми направи най-хубавата маска. Повярвах му. Всичко могат тези негови пръсти. И да галят и да рисуват, и бижута, и дребни кражби, най-вече на чувства, всъщност: май на друго не са посягали. Ще си го призная, не беше точно ревност, срам беше, не пропусна никоя от приятелките ми, не е пропуснал никоя от съседките. Общо взето, направи цяла женска половина на човечеството, да ме мрази, че го имам. И им върнах, тези негови пръстчета. Вярвах във възможностите им. Знаех, че ако някой е способен да сътвори красотата която може да ме впечатли това са те.

Прати ми маската по куриер. Усетил е, че не искам да го виждам.

Слагам я, все едно ме доближава. Разтварят се сетивността ми над мрачно и вълнуващо небе. Влажно, плъзгащо се по мен. Невероятна маска. Но първото което ми прави впечатление е, че като цяло стоя грозно. Решавам, че е заради делничните дрехи. Все пак съм по плетена фанела и джинси. Няма да съм такава на бала, но нека да видя с коя от роклите ще ми върви.

С бежовата съм алегоричен образ на средновековна чума.

Синята никак не ми стои.

Сивата съм мишка с големи претенции.

Смъквам я пред огледалото. Изсмивам се. По сутиен и прашки съм. Ще ми се да съм мъж и да имам това гадже. Мръсница! Страхотна е. Не прилича изобщо на мен, а аз дишам тежко. Все едно съм с него. Пак не се владея. Искам да видя, да видя...

Гърдите си да видя и дърпам сутиена. Стори ми се, че маската се ококори. Това бяха моите гърди и все пак непознати. И раменете ми бяха непознати и шията ми. И бенките като, че ли на други места, а си бяха на същите. Подредбата на камъните, все едно беше разместила пропорциите ми.

Със свян като от себе си, леко дръпнах прашките, после рязко, за да свърши всичко по-бързо ги свалих.

Актовото изображение в огледалото със сигурност не бях аз. Не беше изобщо жена, а нещо далеч по-голямо в женствени форми.

Всяко усещане за сексуалност изчезна. Еротика: да, но не тръпчива, не от близост на плът и от плът, а такава като на полифонична мелодия, която изпълва или онази която се усеща в горите.

Не можех да отида в този вид. Дръпнах маската.

Няколко жили потръпнаха пред зримото. Все едно рязко отварях очи.

Тъп удар откъм дъното на съзнанието ми и отново бях аз. Хубава и сладка, пухкава тук там, много апетитна, много секси, но не онази, не онази.

Набрах номера му. Исках да го попитам що за шега. Не вдигна и Слава Богу, щях да му кажа някаква друга глупост.

Излязох и намерих откъде да си закупя куп карнавални дрехи. И евтини маски. Първо комбинирах всички дрехи с неговата маска. После опитах други маски на балните ми рокли.

Хубава игра. Много се смях. Видях се като излязла от приказките пепеляшка и лисица, но не от онези китайските лисици, а кума лиса. Жена – котка и жена – воин. Видях се вещица на клада и червената шапчица. Видях се като змия и като птица, като най-различни растения. Последният киборг сред глобална катастрофа, робиня черна и бяла на побъркан монарх от епоха вън от историята, а вътре, много навътре в съзнанията. Стъклена бях или на вълчица приличах. Захаросана или лютива. Пламенна и от въздишка. Изгубих се между всички образи. Слях се в тях и накрая изявих в един. Пак същият, но този път актовото изображение в огледалото със сигурност бях аз. Не просто жена, а нещо далеч по-голямо в женствени форми. И все пак аз.

Самата аз.

Онази която съм крила или по-скоро покривала съм с качества – дрехи, ценности които биха харесали у мен другите, ценности които биха ми били безразлични, ако не се харесваха на другите. Жена успяваща, образована, влиятелна, жена със стил и много отговорности, жена харесвана и търсена по най-различни причини, необходима във всички отношения, социална и със силни позиции в живота. Сериозна, която на пръв поглед не гледа сериозно на себе си. Остроумна и забавна. Качества – дрехи, за познати и непознати. В което нямаше нищо лошо, ако във всичко това имах нещо единствено свое, само за мен, защото наистина го желая, такова каквото е. Качество което да е изявила онази единствена и уникална същност, която всеки притежава. Гола бях се родила, гола и останала. Нищо лично, един парцал, който да е само за мен, а не за другите. И може би, само с тази маска, изтръгната като от дъното на душата си, можех да бъда истинската.

И нека ме видят, поругаят, да ме презрат, луда да ме нарекат и в лудница пратят. Нека дълго да говорят за мен, нека им се присънвам в най-мокрите и най-разюзданите сънища. Нека цъфна в клюкарските рубрики. Че съм имала правото да бъда аз. Да покажа това, което съм в действителност.

А може би, като махна палтото ще ръкопляскат или ще паднат всички пред очи.

Това си мисля в таксито. Палтото ми е на голо, нямам нищо под него. Не съм сложила маската, но преди да вляза ще я сложа, щом вляза хвърля палтото.

Малко е да се нарече безсрамие. Лудост е. Възбудена съм, но не като кучка, а като революция.

Ще пламна. Какво направи моят мил, защо го направи. Отмъщава ли! Не, не знае какво прави. Както никога не е знаел. Невинен е като дете, въпреки цялата си порочност.

Хвърлям палтото и влизам само по маска и гола в залата.

Един поглед не се обърна към мен. Никой не ме забелязваше.

Вдигах си наздравици, погледите преминаваха пред мен, а най-възбуждащата, най-разюзданата картина се оказа недостъпна за всички очи.

Маската правеше невидима голотата ми за другите.

И разбрах тайната й. С нея бях любовта.

И позвъних на единственият способен да я има.