| |
  |
|
| Влюбена в работата си |
« Предишната тема :: Следващата тема » |
| Автор |
Съобщение
|
| cefules |
 Пуснато на: Вто Окт 27, 2009 8:58 pm Заглавие: Влюбена в работата си |
 |
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Буден ли е? Май: да, аз ще се направя на спяща. Променил се е, много се е променил. Само онзи поглед в колата, накрая. Заприлича на себе си, толкова гальовно чувство пробуди. И сантиментално, едно никакво, едно побъркано. С този поглед ме обезоръжи, макар на онова момче не бих се отдала, както и тогава не се отдадох, когато щеше да е чисто и непорочно. Трябваше ли след толкова години? При това такъв не ми харесва толкова. Мога да спя с този, но по-малко си ми харесва от онзи с който не бих спала. И който ми се струва, по-истински.
-Голяма съм егоистка. - мъркам.
-За радост на околните. – отвръща. Охо, вече и на думи можем да си играем. Не трябваше ли да се правя на заспала?
Беше просто среща на випуска. И не бяхме пияни. Аз малко, той никак, защото беше с колата. Живеем в един квартал. Как пък десет години не сме се заговорили. Честно, не съм го виждала. Изглежда все е в колата. Ама, че отчуждение. Предложи ми просто да ме откара. Ухажваше ме преди това, но се отказа. Бяхме в училище гаджета за три месеца. Пипал ме е тук – там, нищо повече. Харесвах си го, но ми беше нещо като играчка. Има жестоки момичета, аз съм една от тях.
В колата се затюхкахме, заоплаквахме. Уж, де. Така, че другият да си помисли: да му имах проблемите. То, цяла вечер си мина така. Всички се надпреварвахме в дисциплината. По някое време, обаче ми се струва, че сериозно е тъжен. И защо?
-Жена ми обича работата си, повече от мен!
Това ми казва и държи на своето. Нещо се отключва в мен. Не, че имам причини да не му вярвам, но ми е забавно да го накарам сам да не си вярва. Хич не умее да защитава правотата си. Можеш да го убедиш, че е котка, куче, полезно изкопаемо или грипен вирус, а той ще тропа с краче и ще казва: “аз съм човек”. Сладко беззащитно създание е. Започвам да го уверявам, че едва ли е така, че не оценява усилията на жена му, да е харесвана от него, защото повечето мъже, включително и той, ценят високо сериозността на глезлите си. За това и повечето симулираме, че си и вярваме, че сме работохолички, но няма ли мъж: не ми говори...На сто, десет ще останат истинските, побъркани по работата си, но и те ще предпочетат мъжа пред нея, а най-вероятно жена му дори не е от тях.
-Не е така! Сериозен проблем ми е! Наистина много сериозен!
Държи на своето и ме разпалва. Питам го, що за проблем може да бъде това! Има жени, които повече обичат издутите джинси на по-млади момчета от мъжа си. Има и жени, които обичат бингото повече от мъжа си. Сапунените опери и така нататък. Какво толкова е да обичаш работата си. И пак повтарям, че освен това, никак не ми се вярва.
Тогава ме погледна така, както някога. В течен восък превърна сърцето ми, цял свят като че ли восъчен потече пред очите ми. Виждах моето момче, онова никаквото, което по особен начин си обичах. Пак е изписало по лицето си, огорченото, сломено:
“Ти не ми вярваш!”
И съвсем невинно беше. Целунах го, но когато ме сграбчи, се опомних в реалността и осъзнах, че това отдавна не е вече моят приятел. А на този, макар по-малко да харесвах, не можех да устоя.
После хотелче край пътя, дървени столчета, най-стръмното стълбище и най-ведрата, умееща да се държи с клиентите рецепционистка.
Бива си го леглото. И мини бара. И искам да съм по-пияна, за това го използвам.
Шантава нощ. Не съм доминиращата. Слабо девойче съм пред него. Не мога да си го простя и само някакъв черен хумор, насъбрал се като буца в гърдите ми, обещава да ме спаси.
-И какво сега? – питам го, а и аз не знам какво означава въпроса ми.
-Ще се разведа с нея.
-О! Я, стига. Бях пияна сладур такъв. Пък и дължахме си го. Случи се и толкова.
-Не, не заради теб, а заради нея. Тя наистина обича много повече работата си, отколкото мен. Не мога да живея с такава жена.
-Не можеш да ме убедиш, че...
-Не ти казах какво работи. Онази усмихнатата на рецепцията, дето ни даде ключовете е тя. |
|
| Върнете се в началото |
|
 |
| cefules |
| Пуснато на: Сря Окт 28, 2009 8:01 pm Заглавие: Бивше гадже |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Ако нещо го украсяваше до толкова, че да излиза сякаш, сякаш да не се вписва в границите на реалното беше една искрица в големите му очи. Иначе не беше хубав, доста масивна брадичка, костна структура за огромен човек, но без много плът по себе си. Остроумен и буден, печелеше бързо хората, аз все свита в мишницата му, като под крилце. Плясках го по дупето, като че ли ми е конче и се втурвахме към поредният купон. Почти не учихме. И двамата. И без да го правим се справяхме.
Целувахме се по пейките. Натискахме се по коридорите. Събирахме погледи. Понякога и за самата атракция му позволявах да плъзне ръка под поличката ми, все е в моменти, когато усещах, че сме наблюдавани.
Иначе си имах друг. С другият правих секс. Една приятелка само знае. Тя ни запозна. Тя преди мен му е била партньорка в леглото и може би продължи. Всъщност, защо ли изобщо се съмнявах, повече от сигурно беше. Понякога ме беше яд, чак сълзи ми избиваха, но едни такива. Като кристалчета. Впиват се в очите, раздират ги с ръбове. Имаш чувството, че потича кръв, не те. Стяга те хладна мрежа, държи те в себе си. Невидима е, като рибка си в нея. Дърпа те и те вади в друга реалност. Не твоята среда. В онази няма въздух за теб. Задушаваш се. Не разбирах положението си, не ми харесваше, но ми беше сладко. Възбуждаше ме безволевата кукла, в която се превръщах. Отдадена на тъмни сладостни сили, които плъзгат езици по бялата ми кожа. Зле познавах мъжът който вече знаеше всяка бенка по тялото ми. По-голям с тринадесет години. Има си и семейство, достатъчно умно хлапе съм, че да знам, какво е мястото ми в живота му. Какво е в емоционалният му свят, мога само да гадая и най-вероятно да си въобразявам, че е по-голямо отколкото е. Все се каня да откажа среща с него. Видя ли го, отлагам. Поне да ми харесваше, но нищо в него няма. Хубав мъжкар и толкова. Като десетки хиляди, като стотици хиляди и повече, много повече. С всеки друг мога да го заменя.
А онзи който ме желаеше толкова силно, не можех.
Тази искрица, неспособна бях да я разбера. Усмихваше ме до дъното, онова непознатото в мен с което исках да го целуна, което да разголя за целувките му, ала не бях способна.
Все се разболявах, все изпускахме мига. Все магията чезнеше. Имах твърде силна мускулна треска на онази хижа. Заболя ме главата на онзи купон, даже повръщах. Майка позвъни, когато му бях на гости, а родителите му ги нямаше и уж беше за да ми помага за уроците, които бях изпуснала заради последното ми разболяване.
Много други случаи нямах. Все отдалеч ме водеше течението.
Понякога нарочно го дразня. Гледам как искрицата се разгаря в нещо повече. Смешен ми е раздразнен. Сладък ми е смешен. И замислен ми е сладък.
Постепенно ми става ясно, че той не е мъжа в живота ми, даже ме отвлича. Скъсах и с баткото, но скоро друг си намерих и не беше толкова по-голям. Искам да се влюбя в онзи другият, не се получава. Откриваме обаче връзката си. Тази изглежда по-нормална и от двете които имах. Емоционалната, парадиращата и скритата, сексуалната.
Приятелят ми страда. Избягвам да го поглеждам в очите. Почти го мразя. Какво право има да ме ограничава със своите чувства. После не съм сигурна дали не го мразя истински. Много бързо ме смени, нещо. Гледам го с някакво русо хлапе, за ръчичка. Тя пък каква се мисли. Дебнела ли ме е! Рекламирала ли съм го! Да хвана да я запозная с истински мъж.
Махам с ръка, не ми се занимава, не че няма гъдел в мисълта.
След месеци пак при него, хленча му, изповядвам му се. Вече просто приятели, като че ли сме били някога нещо повече. Слуша ме, понася, онова в очите му се разгаря. Не прилича наистина да е от този свят. Перверзен сатир и пречист ангел едновременно. Доброто и злото в крайности, не човек с цветове и нюанси. Възхищавам му се, но друго е, не е онова което предизвиква тръпките, което ме иска гола и беззащитна. Възхищавам му се, но съм готова да му се отдам от съжаление. Само, че няма да е честно. Най-вече към мен, но и към него. Защо да правя ритуални жертви от тялото си, а него да мамя.
Снощи се случи. Цяла нощ се любехме и вече се развиделява. Не знам дали спи, правя се на заспала, а много ми се пуши. По някое време промърморвам:
-Голям съм егоист.
-За щастие на околните. – отвръща ми, а остроумието му не ме разсмива.
Имахме среща на випуска. Двадесет години минаха от времето ни. Не знам какво ми стана. Не приличаше изобщо на себе си. И за разлика от тогава изобщо не ми харесваше.
За миг видях искрата. Онази в погледа. Слабост от моя страна да се опитам да го целуна както тогава. Но той нямаше вече онези реакции, а други отработени и по-зрели. Сграбчи ме, притисна ме...И дотук бях аз. После другата, която той така и не позна. До тази нощ.
-Какво направи с него! – питам го, не ме разбира, знам, че не ме разбира. Имам предвид: с онзи иреален приказен вълшебник. Мразя го, че го е погубил. Всъщност, напълно безразличен ми е.
Вече е достатъчно светло за да видя очите му.
Няма я. Няма я искрата. Като всички останали е. Претопен. Заменим. Никой.
И време е да си призная, какво е била вълшебната искра:
Болката, че не може да ме има. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Сря Окт 28, 2009 8:02 pm Заглавие: Администраторка в хотел Поквара |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Аз не съм онова на което съм възпитавана. Тук съм нещото, което не би трябвало да бъда според разбиранията си. Сънувам се и не вярвам, че е истина, а е толкова приятна неистина. Скрита съм от себе си, по-различна съм. Аз съм робиня на дявола. Ама, че смехория, а? Минават ми подобни и предават естествен цвят на усмивката ми. Тя ми е чука и наковалнята, снайпера или бояджийската четка, волана и щурвала.
Аз не би трябвало да се усмихвам на нещо, което би трябвало да ме възмущава. Не би трябвало да казвам: “Приятна вечер”, когато за повечето от тях означава грях. Само грях. Но съм професионалист и май това ми харесва като оправдание. Те изневеряват на партньорите си, аз на себе си. На онази, която трябваше да бъда и която съм, а която ми се струва вече, прекалено натоварена и натоварваща. Да не кажа: деформирана.
Лекувам се от себе си или се търся. Уча се да бъда толерантна. Да понасям това, което имам усещане, че ме мърси. Искам да разбера кучките, да им бъда приятелка. Да вляза под кожите им, настръхвам като си представя нощта през очите им. Мога го. Имам въображение, то ми е било проблема. От него съм се криела, докато света открехна пред мен такива гледки на които дори то горкото не е подготвено.
Ей, го редовния. Симпатягата дето на нищо не прилича. Рошав и безсмислен, някак си. И раменете му отпуснати, и в стойката няма мъжественост. Поне веднъж да си беше махнал халката. Първият път, помислих, че мацето му е съпруга. Краката й до небесата, косите й светят, не е изрусено. Говорят очите й, малко смутени ми изглеждат. Мисля си, че е от вида на съпруга й. Всъщност има хармония между тях. До нея изглежда почти симпатичен, даже направо си е симпатичен. Само, че защото е тя. Господ го е запълнил. Следващият път е с едно миньонче, струва ми се от далекоизточен произход, много е сладко. Има акцент, да наистина е азиатка. Ако не бях го видяла първия път със сексбомбата, щях да остана с впечатлението, че тази малката му е съпруга. И пак го запълва. Доста различен ми изглежда, това е нейното влияние, което го довежда до различна, но еднаква по сила хармония. После с една по-рошава и от него, с още по-дълги крака и от русата. И тя постига своя ефект с него. Както и с червенокосата по-късно. Що за хамелеон, винаги различен. И с какво ги побърква. Сам по себе си, няма никакви качества. Започвам да усещам гъдел, май с любопитството което предизвиква. Студен да го целуваш!
Миналата вечер гостува един приятел. Стресна се. Познаваме се от училище, говорим си понякога по интернет и телефона. Познавам и жена му. Това лято с мъжа ми им бяхме на гости. Не стана въпрос за професията ми и изненадата за него беше сто процентова.
Усмихнах му се. Както на всички. Пожелах им приятно прекарване, както на всички.
Хотел “Поквара” – така трябваше да се казва. Малък е, удобен е. Не е скъп, а добре поддържан. Доста стръмни му стълбичките, но в стаята има някаква магия. Приличат си точно на гнездо за прегрешения.
И други познати съм изненадвала. Всъщност вече всички са ми познати. Знам, чувствам кога са семейство, кога не са, без дори да съм погледнала документите им. Хубаво е, че свикнах, хубаво е, че ги разбирам. Харесва ми това. Беше школа, освободи ме от себе си, онази която ме затваряше твърде дълбоко, онази която се смяташе за повече от вечните желания и лесно издаваше морални присъди.
Винаги се усмихвам. Напоследък нещо у дома е твърде празно. Нещо има. Досещам се какво е. Май го разбирам. Понякога не му обръщам достатъчно внимание. Никога не съм му и признала, всичко за себе си.
Пред него играя работохоличката. Всъщност и пред себе си.
Нищо не знае за истинската в мен, а аз наясно ли съм с нея!
Стъклената усмивка от хотела, нося у дома.
И у дома съм в хотел, а в хотела – у дома.
Дива котка се пробужда в мен, внезапно! Иска да дере очи. Бяс е, не мога да го удържа. Искам да раздера с нокти дрехата си, гърдите си да раздера. Да крещя! Да убивам! Какво си мисли, че прави! Като не може да го прави като хората, да не го прави!
Тъкмо си говорих сама за вълка и ето го...Става въпрос за мъжа ми. Тази вечер беше на среща на випуска, а сега...Това трябва да му е бивша съученичка. И я води в хотела ми...
Краката не ме удържат. Какво иска да ми каже! Защо трябваше да е по този начин! Май ми се усмихва. Не, страх го е. Тресе се от страх. Не знае каква ще ми е реакцията. Наистина не ме познава.
Аз не би трябвало да се усмихвам на нещо което ме възмущава! Но го правя! Както за другите, така и за себе си! Давам им ключа и им пожелавам приятна вечер.
Чакам ги да се качат по стълбите за да се тръшна и да се нарева, но облака е отминал. Нито ми е ревливо, нито ми е смешно. Просто ме има.
И се усмихвам на усмивката си. Онази която ме прави над всичко.
Мисля си, че няма да има повече клиенти за тази нощ.
Нова двойка. Това вече е прекалено. Много ми дойде за една вечер. Разберете ме, и аз съм човек. Първо съпруга ми с друга, а после...и любовника ми. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Чет Окт 29, 2009 9:25 pm Заглавие: Повторен шанс |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Жена ми е в тежко състояние в реанимация. Не дават много надежди.
Не мисля за нищо, само съм много гладен. Много. Не знам коя порция поред унищожавам.
Тя може би ще умре. Най-вероятно ще умре. Не съм подозирал, че е способна. Имах я за силен човек. За силни чувства у дома, от години и дума не може да стане. Напоследък имам чувството, че спя с някоя срещната. Тя изглежда също. По-хубаво се получава, защото е по-порочно. Или защото не е чак толкова често. Май зле съм преценил ситуацията. Отидох с жена, в хотела, в който работи. Бивша съученичка, детска любов. Не се бяхме виждали двадесет години. Не знам кой кого забърса на срещата на випуска. Нито мога да си обясня, какво ме накара да я заведа точно в този хотел.
До сутринта нищо. По обяд получих съобщението. Разбира се, не е редно клиентите да научават, че някой от персонала се е опитал да сложи край на живота си. Доста фенобарбитал е изпила. Колко, може да се гадае. Откъде го е намерила, защо й е бил: никаква представа, освен, ако не е планирала и от дълго време да й са се въртели подобни мисли. Май няма да имам шанса да поговоря с нея и да ми го каже:
“Не, не ги е забравял никой в хотела. Не бяха случайно в мен. Нямаше нищо общо с теб. И да не бяхте дошли тази вечер, пак щях да ги изпия.”
Не, че чувствам вина, но сто процента ще почувствам.
Не мисля и за децата. Но ще трябва да помисля.
И как ще погледна баща й в очите. На погребението. Скоро ще се наложи да го изживея.
Като, че ли съм се наблъскал във филм. Не ми прилича на истина. Още веднъж викам сервитьорката. Кокори ми се. Какво, не е ли виждала гладен човек!
Странно, толкова изядох, а имам чувството, че ще ми паднат панталоните. Какво да намеря за да ги вържа. Стяга ме и ризата в ръкавите.
Май не съм на себе си. Имам усещания, които не могат да бъдат реални. Колкото и гладен да съм ще спра да ям, за да не отида и аз в реанимация. Тогава ще дойде твърде много на децата. За тях беше по-добре да съм аз там и заради тях, само заради тях, ако можех да се сменя с нея, бих го направил. Иначе и мен ми хрумна да изляза рязко на пътното платно. Толкова е лесно да мреш, особено, ако очакваш, неприятности, много неприятности.
Параноично е да си мисля, че от хотела ще изтече информация. Съзнавам го и въпреки това няма да ме напусне мисълта, че някоя нейна колежка, ще каже: “Ето го! Това е убиеца! Видях името му в книгата. Бил е с любовница в онази нощ...Представяте ли си, какво е изживяла. Тя е била на смяна! И аз да бях, заради обидата, не заради подобен плужек...” Каже ли го, твърде е атрактивно за да не се разнесе после, ще стигне и до децата.
Гоня мислите. Всъщност изобщо не ме тревожат, вече. Още съм гладен, много гладен, но като се изключи глада, усещанията ми са приятни. Изпитвам някакво вълнение, като че ли съм в началото на живота си. Започвам го отново. На чисто. Без угризения, без чувство за вина и обвързаност със събитията. Изпълват ме надежди. Чувство за свобода. Неразбираемо е, защото тя никога не е посягала на свободата ми, неразбираемо е, но го изпитвам.
Само да бях млад. Толкова млад, колкото се чувствам. Плащам сметката, ставам, държа с ръка панталоните си да не ми се свлекат. И виждам отражението си в огледалото до вратата. Подът под краката ми затанцува. Едва се задържам прав. Светлината е добра, огледалото чисто.
Нямам една бръчка, един бял косъм, а косата ми е дълга. Дрехите ми стоят като чужди, те наистина са чужди. В тях съм си аз, но преди двадесет години.
Дадена ми е повторна възможност. Тя умира, а аз започвам от начало.
Имам цели двадесет години натрупан опит. Знам толкова повече неща, а съм толкова млад, че имам възможността да ги осъществя.
Блъска се сърцето ми в гърдите. Вълнувам се, толкова се вълнувам, че губя представа накъде вървя. Опомням се в парка от среща, как съм пресякъл оживената улица, не помня. Още държа панталоните си да не паднат и ме стягат ръкавите. Две тийнейджърки с бири на пейката ми се кикотят.
Малко по-голям изглеждам от тях.
Толкова пъти съм въздишал, фантазирайки какъв живот бих си направил, ако ми се отдадеше повторна възможност с този опит.
Било е възможно, колкото и невероятно да звучи.
Как да започна? Намирам празна пейка, мисля трескаво, времето тече, но време имам. То е пред мен. Толкова съм свободен. Невероятно е чувството.
Един след друг отхвърлям варианти. Стъмнява се, тръгвам към дома си. Несъзнателно.
Мога да отида навсякъде, но краката ме водят към дома.
Към моят дом, който с нищо не е по-хубав от всички останали възможни посоки.
Позвъниха ми. Ще живее. Мога ли да поговоря с нея.
Все още не.
Какво ли пък да й кажа: “Съжалявам! Едва не те убих!”
Спирам се, мисля си, в коя по-изкусителна посока да тръгна, но пак най-изкусителната ми изглежда дома, който с нищо вече не ме задължава.
Едва тогава разбирам, че това вече не е същият дом. И ми е безразлично как пресичам.
Май чух клаксон и видях светлина. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Чет Окт 29, 2009 9:27 pm Заглавие: Най-дивната |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Всеки слънчев ден, точно в 16.15 аз съм най-красивата жена на света. Аз съм формите на покварата и нежността. С най-дългите крака в квартала съм и най-звънките токчета, любима играчка на вятъра е полата ми, а смеха ми е най-безсрамния. Погледът по-безсрамен и от смеха, миглите по-дълги от мъдрите мисли срещу безсрамието. Аз забравям името и грижите си, забравям коя съм, къде съм, вървя, защото имам среща с мъжа чието желание ме прави това, което съм.
Понякога слагам високи чорапи, понякога си го спестявам.
Понякога изрусявам кичур или се накъдрям.
Пия чашка, винаги марково вино.
Изкушавам се да вляза в църквата и да запаля свещ, но знам, че на вратата гръм ще ме удари.
Понякога забравям да сложа прашки или бикини. Наистина забравям.
Имало е случаи в които се опомням ужасена и се питам какво правя, а след малко пак ме изпълва опиянението.
Все едно душата ми ме е напуснала, точно в 16.15. Скулптора съм, най-разкрепостената. Отчаян артист ме е ваял от клетките, във формите ми, душата си е вселил.
Понякога ми се иска да си направя татуировка, но съвсем ще заприличам на кучките. То съм по-голяма, но започва винаги в 16.15.
Той ме чака. Винаги ме чака.
Бяхме гаджета, някога много отдавна. Бяхме гаджета, но не и любовници. Беше в училище, детска му работа. От негова страна, иначе аз си имах други. После пораснахме. Не се срещахме. В един квартал, без допирни точки.
Липсвал ми е, как не съм го разбирала. Липсвал ми е със своята наивност. С обожествяването му. Той е езичник, поклонник на кумира който ме е правил. Не съм го съзнавала, облечена в обикновената съм имала живота си. Той своя.
Имам си съпруга, той съпругата. Вятърът си имаме, работата си. Вярата, че имаме вярата си, когато вярваме на нещо, което не можем да си признаем.
Той ме е зомбирал, ничия ме прави. Кукла отдадена на най-разюзданите му фантазии. Със сенките на парка ме целува. Много преди да се срещнем. С погледите на всички ме опипва. Понякога имам чувство, че кървя от влага.
Влага в очите им, очите. Кървя и давя се в кръвта.
Имам чувството, че няма да стъпя повече никога на земята. И бия яростно, токчетата, за да се чувам, за да си вярвам, че съм на нея. Иначе ще се разтворя в пъстрите листа и ще се пръсна на вятъра. В пеперуди ще се разтворя. Ще се разтворя между шантавите си мисли.
Бяхме гаджета в училище. Бяхме гаджета, но не любовници.
После пораснали не бяхме гаджета, а за една нощ се видяхме и станахме любовници. Стори ми се различен, нямаше онова божествено момче в себе си.
Онова имаше искра в очите, една искра която бясно ме желае. Беше болката, че не може да ме има.
Разбрах го в онази сутрин, когато си помислих, че никога, никога няма да я видя повече. Защото лекомислено му се бях отдала, като на мъж. Като на мъж, на който не държа, за да погубя, онова горско полубожество, което мен обожествяваше.
И ме правеше истинската, тази която съм само от 16.15.
Понякога не слагам сутиен, а дрехата ми прозира. Знам, прекалено е. Но той го прави естествено.
Къса ме от света и ме праща назад във времето, май яко съм хлътнала. Както той по мен в ученическите години, а и сега, още.
Знаете ли, какво се случи в онази нощ? Нали ви казвам: в един квартал двадесет години, а не бях го виждала. Имаше среща на випуска, за това. Стори ми се безобиден, различен от онова време. Всичко се случи само, не беше зле. Не беше и фантастично.
Заведе ме в някакъв забит хотел. Много сладък. И чак на сутринта разбрах колко е луд.
Жената на рецепцията, онази дето ни даде ключовете, била неговата.
Представяте ли си!
Как съм излизала на сутринта от хотела, не питайте. Не щях и да чуя нищо за него, а да не говорим да го видя.
Малко преди това беше решил да я напуска.
Казах му: “Майната ти!” и се подготвих да не вдигам телефона си, когато звънят непознати номера. Всяка сутрин и вечер да се качвам в такси. От вкъщи до работа, от работа до вкъщи.
Чаках да нахалства, но той не нахалстваше.
Чудна работа.
Усетих тревожна тръпка, а след време, че тревогата ми е била основателна.
Точно в 16.15. съм най-красивата жена на света.
Тогава съпругата му го извежда. Дано сега да я оцени. Искаше да я напуска в онази сутрин.
Вечерта го е блъснала онази кола. Най-вероятно е бил разсеян по мен и е пресякъл неправилно.
Никой няма да разбере. Той само диша...Диша и гледа. Нищо повече.
Точно в 16.15 минавам покрай инвалидната му количка. За миг престава да ме има.
На небесата съм. Обладана от божества, отдадена на стихии.
Защото срещаме погледи. И виждам онази искрица. Най-дивната. Желанието му и болката, че не може да ме има. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
|
|
|
| |
|
Страница 1 от 1 |
|
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
|
|
|
|
