Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

1.

Никога не съм я виждал толкова уплашена, дори когато татко беснееше в къщи.
-Хей, не се плаши! – казва ми и гласа й ме плаши, върти скоростният лост, натиска педалите, колата изръмжава, после се дави. Дъждът бие по стъклата. Тъмно е навън, много е тъмно.
Опитвам се да пусна радиото, то пищи.
-Остави това! – повишава ми тон, не мога да я позная.
Пак се опитва да запали. Започва да капе в колата. Забива глава във волана и измърморва нещо, което иначе ми казва, че е невъзпитано.
-Виж, миличък, положението не е толкова страшно, колкото изглежда. Струва ми се обаче, че ще трябва да потърся помощ. Къщичката която светеше преди малко не е много далече, а гледам, че дъжда е спрял. Май не вървим по пътя, който трябваше. Имаме две възможности: да изчакаме до сутринта, когато ще е светло и няма да изглежда толкова страшно, но...
Замлъкна, бореше се със собственият си страх. Усетих го. Стиснах ръката й.
-Виждаш ли, тук е голяма пустош. Това, че в къщичката светеше, показва, че човека е в нея...Тук обаче не е подходящо място за живеене, вероятно е бил само за почивните дни, както ние с теб при баба ти. Утре се работи, нали се сещаш, че той също като нас може да си има ангажимент. Значи, по-разумно е, да наберем смелост, ти да останеш тук и да ме чакаш, а аз да отида до къщичката. Няма да се бавя, обещавам. Ясно!
Ревях вече, но нито сълза пророних, нито звук издадох. Само кимнах, а когато отвори вратата и ме блъснаха капките в лицето и сянката й се стопи в мрака, вече бях наясно, че никога повече няма да я видя. Чаках, взирах се в дисплея на телефона. Нямахме покритие, гледах как се появява една линийка, после изчезва. Минутите се сменяха, после се смени часа. Не се уплаших, когато отворих вратата, когато дъжда се впи като кабърчета в лицето ми. Нямаше повече накъде да се уплаша! Къде да се изгубя повече! Последните месеци с баща ми бяха ад. Те го затвориха. Той я тормозеше. Вече и нея, първо само мен, когато я нямаше. Тя не ми вярваше, а и аз не можех да кажа, точно как беше. Той само ме заплашваше. Не изглеждаше в ред. Думите му боляха като плесниците, които очаквах. Играеше си, искаше да прочете в очите ми страха. Казваше ми го. Възпитавал ме така, за да съм станел смел е трябвало да свикна да се страхувам. Отчайващо луд беше, а когато тя се прибираше, ставаше най-милия съпруг. Но като започна да пие, откри онова чудовище. Сега го лекуват. Разчу се историята и малко повече от него се боя да ходя в училище.
-Защо се боиш да си като всички! – леко се напиках като ми го изкрещя една какичка- А? Кажи! С какво си повече от нас! Погледни, от това умира ли се! Ще идеш в лудницата, като баща си така!
Лекуват и мен, всъщност само си говоря с доктора, а той дава необходимите документи, за да си няма неприятности мама, че не ме пуска на училище. Така ще е няколко месеца. Преди дни доктора ни препоръча да отидем някъде. Аз почти с никой не се срещам, започвам да си мисля, че той наистина ме лекува. И че съм луд. Също като баща ми. Чух по един филм, че било наследствено. Като попитах доктора, той малко ми се скара и ми каза да не се правя на доктор, но после ме разсмя. И ми обясни, защо каката ми е изкрещяла онези думи:
“Без да искаш си пробудил интерес, а децата и голяма част от възрастни с хлапашка нагласа, изпитват необходимост да са център на вниманието, това ги прави зли към тези, които са получили малко повечко.”

Той е умен човек, но допусна грешка. Трябваше да си стоим в къщи. Очаквах това да се случи. Не знам защо, очаквах го. Вече не ме е страх, всички страхове изпитах. Всъщност: страх си ми е, но така е било винаги. Газя в калта, май и плача, но мога ли да разбера в този дъжд. Някъде остана в калта обувката ми. Ето я къщичката, губя съзнание...

2.

Дядото с брадвата, така остана. Той няма име и е зъл. Малко говори, много казва. За майка нищо. Искам да разбера жива ли е, мъртва ли е, преди да го убия. Вървя след него, избираме дървета.
В началото ми прилошаваше, докато ги режех. Тях ги боли, те кървят.
Не знам защо още ми минава през главата, че има някаква надежда да се окаже жива. Единадесет години минаха оттогава.
Дядото с брадвата ме отгледа като син. За всеки случай не се държеше толкова страшно колкото истинския ми баща, макар онзи да беше просто един болен човек и може би страшен само защото съм се страхувал. Този си беше страшен. Движеше камъни с очи. Караше змиите да говорят.
Сега не го прави. Често гледа уморено през прозореца. Казал ми е, че е вечен. Не го вярвам. Винаги му е студено, дори в летните нощи, затова печката му е винаги накладена с дърветата. Понеже не му остава време да си набави друга храна, пие кръвта от тях, храни се с кората им, която прилича на плът. За мен остават зайчетата в капана и птиците които прострелвам с въздушна пушка.
Винаги съм се чудил, защо изхвърля плодовете в огъня. Те миришат лошо. Не горят, по-скоро спират горенето.
-Отровни са! – казвал ми го е. – Докато са живи е едно, но умрат ли, тровят.
Трябваше да минат години, за да ми каже, че това са истински човешки души. По-скоро живота в тях.
-Защо ги убиваш! – питам го.
-За да не умра от студ. Аз съм единственият пазач в тази гора...
-Но нали си безсмъртен!
-Нищо не разбираш! – съска ми. – Ще умрат всички, ако не съм аз, за да посичам някои.
Започвам да го разбирам. Забелязвам, че гората е доста гъста, клоните искат да се разгръщат, вплитат се едни в други. Дърво, дърво поваля. Случвало се е когато някое пламне при паднал гръм да опустоши големи територии. Да, отдавна, още бях много малък. Превързан към единственият си спътник в живота ли съм, за да оправдавам злодеянията му, но намирам някаква логика в действията му. Веднъж го попитах:
-Кой си ти?
-Аз съм старостта, която се бори със смъртта, а с всяка спечелена битка, само доближава загубата на войната.
-Нали си безсмъртен!
Засмива се. Много е хладен смеха му, като че ли изразява целия студ, който непрестанно изпитва.
-Виж, тези дървета са закони. Закони благодарение на които живеят онези душици. Които виждаш като плодове. Аз ги защитавам и ги посичам. Глупак си ти!
Една сутрин ме пръсна кръв в устата. Винаги ми е казвал да внимавам когато удрям с брадвата да не се случва. Изтръпнаха ми устните, стори ми се, че съм станал по-голям. После чух гласовете в самото дърво. Молеха, стенеха, викаха за помощ.
Изпуснах брадвата, прилоша ми. За пръв път от детството. Едва се прибрах, а когато ме попита какво ми е, само го погледнах и той разбра.
-Трябва да забравиш! И да отсечеш проклетото дърво, защото иначе ще те накажа!
Ето това не трябваше да казва. Точно тези думи никога не беше произнасял. Все едно пред мен беше баща ми. Заради който...
Разбрах, че не е безсмъртен стареца. Избърсах кръвта от лицето си.

3.

Как съм намерил документи? Винаги съм имал. Имам и минало. Извън омагьосаната гора, чувствам се комфортно в него. Знам и да шофирам, държа се като голям. Научил съм се да бъда, имам и образование. Трябвало е само да убия стареца за да изляза от дебрите.
Когато чуя за епидемия отнела живота на много хора, съмнявам се, че е той. Нищо, че го убих. Омагьосаната гора е в друго време и в нея още бродим със стареца. Когато чуя за земетресение, съмнявам се, че е той. За голяма катастрофа – той. А може би, аз. Самият съсякох толкова стебла.
Още търся майка.
Но когато приятелката ми изчезна една нощ, разбрах какво е търсене.
Видели я тук...Видели я там...Не било минало време, полицията не можело да обяви издирване...Побърках се от гняв, щях да разкъсам едно ченге. То си гледаше само работата...
Как не съм съсякъл точно тези закони.
Колата ми е повредена. Единственото ми приятелче пияно като кирка. Моля го за колата, той ми разрешава. След няколко часа ме гони цялата полиция, а аз гоня колата в която ми се стори, че наблъскаха приятелката ми. Спряха ме за проверка на документите, опитах се да обясня, но кой да ми се върже. Звънят на приятелчето, то не помни да е давало колата на някой. Лошото е, че не помни и кой съм.
Това пиене го е побъркало. Блъскам полицая, мятам се в колата и бягам. Трябва да проверя последните приказки, които чух за местоположението на приятелката си. Да отида по възможно най-бързия начин в онзи квартал. Видях само как двама едри мъжаги блъснаха жена, която много приличаше на нея в тъмна кола. Не можах да я настигна, полицейска кола препречи пътя ми, завъртях волана и се ударих в един стълб. Излетях от прозореца навън.
Когато се опомних сградите не светеха, само уличните лампи. Нямаше никакви коли, никакви полицаи, никаква жива душа. Дори кучета и котки не се виждаха. Чувах само меланхоличен саксофон. Тръгнах в посоката на музиката и го видях. Седнал на един бордюр, свиреше, а саксофона му блестеше. Пред него шапка, покрай която минаваха сенки и хвърляха монети.
Същият старец, но не с брадва, а саксофон.
Обърна очи към мен и ми каза:
-Очаквах те!

4.

Месеци съм висял между живота и смъртта. Когато започнах да си давам сметки за реалността ми се искаше пак да се върна в сумрака при стареца. Разбрах, че жената, която търсих онази нощ, всъщност си е бягала от мен. Имала си друг. Омъжена е, щастлива е, чудила се как да ми го обясни. Даде ми едни портокали и си тръгна. Загризах единия и си спомних миризмата, онази гнилата, когато стареца хвърляше плодовете в огъня.
Втората ми среща с него беше по-различна. Още щом отдели мундщука от устните си за да ми каже: “Очаквах те!” сенките които му хвърляха монети изчезнаха.
-Живи ли са? – попитах го.
-Да, но болни.
-И твоята музика ги спасява?
-Поддържа ги живи. Не е същото.
-Монетите?
-Лишени са от значение. За мен поне, но те си мислят, че така поддържат живота си. Купуват си надежди, а аз нямам нищо против.
-И спираш само...
-Когато не мога да свиря повече, когато не ми остане дъх. Трябваше да отсека стеблото на което те растяха и всичко да свърши.
-Аз ли съм виновен?
Изкиска се. Колкото студен беше смеха му в онази къщичка, толкова горещ беше тук.
-Още си същият глупак. Не си виновен, разбира се. Спомняш ли си онази миризма, гадната?
-Когато хвърляше плодовете в огъня.
-Точно нея. Само мъртви плодове миришат така. Аз...аз не можех да усещам миризмата на тези които миришат и с неотсечени стебла. Толкова дълго ме е задушавала миризмата им в стаята ми, че свикнах с нея дотам, че не я долавях. Ти ми трябваше за това. Внимателно следях местата които отбягваше. За да разбера, че там има болни плодове и да спася останалите дървета.
-Защо просто не си ми го каза?
-Щях да убия душата ти. Не върви на едно дете да е жестоко с болните. Така душата ти щеше да висне между техните.
Подаде ми саксофона и се превърна в светлина. Никога не бях свирил, но засвирих.
Свирех до припадък, знаех, че всяка стотна е още живот за десетки.
Сега това ме държи жив. Ежедневието ми е излишно.
Поглеждам мундщука в ръката си. Не е сън, не е халюцинация в следствие на медикаментите.
Заспя ли, аз не сънувам, а се пренасям в онази реалност, където е останалото от саксофона. Поддържам живот на болни, но от нещо по-сериозно от това, което виждах на съседните легла.
Заради тях си заслужава да живея.
Адвокатът пак дойде. Каза ми, че няма да имам проблеми след екшъните преди катастрофите, но е необходимо да пазя поведение. И в никакъв случай да не заставам пред волан.
След него лекуващият, изписваха ме.
Време е да започна живота си от начало. Бръкна се, обличам се. Дядото на съседното легло съжалява, че е изгубил партньора си за сантасе и ми каза, че за него съм мъртъв. Сърдито се обърна и каза, че няма да ми проговори, а когато застанах на прозореца и видях приятелката си, разбра на какво означава възклицанието:
-Е, можеш и да не и простиш, но все пак послушай какво ще каже сърцето ти.
Тя ми махаше, бързах. Когато слязох скочи в прегръдките ми.
Какво си казахме не помня, но чух вика на дядото от прозореца. Обърнах глава и видях в ръката му мундщука на саксофона.
Втурнах се към асансьора. Натиснах на етажа който беше отделението, но се озовах на друг...
Когато отворих вратата ме блъсна в лицето смрадта, смрадта позната от къщата сред гората. Смрадта на гнило.
Видях изродени форми, приличащи на човешки тела, на разпадащи се човешки тела, но това бяха души, заразени души.
Опитах се да затворя вратата, но някой навън силно я дръпна. Заразата ме блъсна в ноздрите. Стелеше се дима и навсякъде. Нямах време да кажа:
“Аз ви спасявам, поддържам ви живи!”
Това беше капан. Повредили са асансьора. Толкова бързо стана. Опитах се да дръпна вратата, но по-силна ръка я държеше навън.
Душа с лице напомнящо съсиреци и с прогизнала полепена по черните рани пижама благо ме заговори:
-Защо искаш да си различен от нас? С какво си повече от всички? Погледни от това умира ли се?
Видях огромни туловища с подути като бидони прасци, с виснали до земята вратове. Дърпах вратата, а едно малко момиченце, скочи, прегърна ме зад врата, разроши косата ми и ме целуна няколко пъти по страните.
Едва тогава ме оставиха, ако искам, да си ходя.