Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Боли ме главата, а козата ме ядосва повече. Защо ми трябваше да се мъжа на времето, деца да имам, да не ме поглеждат иначе, освен когато им се прище да си гледат живота и ми тропнат малкото си изчадие!

Вярно зет ми ме вози с колата на болница, но все един, потънал в размисли, такъв. И ми казва: “мамо, изследванията ти показват...”. Знам аз, знам какво показват. Здрава ще съм докато пукна, докато при тези отида. На тях повече внимание им обръщат, отколкото на мен. И аз искам някой да направи същото, каквото за тях.

Гробището е точно над махалата ни. Баирът над него е стръмен, но изкачват го. Хората отдавна са си заминали, вече душите им трябва да са в покой, ако са го заслужили. Тези които умират сега ги погребват на новото. Мислех си, че ще спре наплива от крясъци. Уж, близък дошли да зачетат, а шумно ми правят. То, никой не пее, де, но ухото ми е чувствително. От не знам колко години вече, не помня, не мога и да си направя сметка, надявам се, малко да утихне, след като няма повече погребения. В домът ми утихна, по пътя за гробището не.

Идват от градовете. Веднъж едно младо семейство ме разплака. Хич не ги знам, не погледнах и кой беше човека за който поставиха това. На божур прилича, но друго е, екзотично някакво. Грехота е даже на гробище да се сложи, не че съм много вярваща, ама това ми минава през главата. Неприлично красиво е, като девойче, каквото бях някога. Ах, някога. Защо ми трябваше да се мъжа на времето, деца да имам, да не ме поглеждат иначе, освен когато им се прище да си гледат живота и ми тропнат малкото си изчадие! Защо ми трябваше, вместо аз да си гледам живота, както те си го гледат. То, не че кой знае какво може да се изживее по тези баири и водата лятно време спира, тревата изгаря, даже и козата за да напаса километри трябва да бия, а за да си напоим с комшиите се е налагало да отбием от водата за гробището към нашите дворове.

Гледам онова приличащо божур цвете и плача. Страх някакъв ме задържаше, но направих каквото трябва. Откраднах го. На мъртвеца не му трябва, а във вазата у дома добре изглеждаше. Някакъв живот внесе, а децата в почивните дни пак на гости, харесват го. Казвам им да си наберат от двора и им соча лалетата. Не, че се вързаха, че е същото, но достатъчно глупави бяха да си помислят, че наистина съм си го отгледала. Зет ми ме поласка. Каза: “Мама е романтичка!”

След този ден си взимах и лалета, и рози. Веднъж имаше и черни рози. Веднъж намерих бутилка уиски. От онези плоските: четвърт литър. Явно покойният си е обичал да си попийва, аз също. Но него някой приятел го е зачел. Защо да тъжа, че мен няма кой, като мога да си взема това, което биха ми дали. И от живота така. Не ми дава, взимам си. Възрастна съм, а катеря баирите.

С козата или козите. И те не си дават млякото, а го доя.

Тази черната я пускам спокойно да си пасе тревата и растенията около плочите.

Един път се стреснах. То кой нямаше!

Пътеката към гробището е много стръмна. Гледам върви, още малко ще запълзи, свит е под тежестта си, като лист трепери, светлокос, дългокос младеж с кръст на гърба.

Не си спомням какво намерих пред плочите, но щях да изпусна плячката си.

Оказа се внук на някой от покойниците. Кръстът бил за гроба му.

Хем плача, хем се смея цяла нощ. Още ме страх, а се чувствам глупава.

Пия и си говоря сама, а от следващата сутрин изобщо не ми пука. Та и сега, нищо, че много внезапно се смрачи. Като пред буря. Сигурно ще има. Бързам да си взема козата, че онова малко изчадие в къщи, може да направи беля, само.

Едва я намерих. Тя черна и в тъмното време не се вижда. Добре, че я чух, чешеше рогата си в някакъв кръст. Някъде е скъсала каишите. Няма за какво да я хвана. Мъкна я за рога, не се дърпа много, но пак показва нрава си.

По някое време ми казва дълго “ме-ме-ме”

Знам, знам. Трябва да те издоя.

Блъскам я в коша, сядам под нея. Пълня набързо кофата. После й казвам:

-Не заслужаваш! Сега откъде да ти търся каиши.

Затварям вратата, пускам катанеца. Внучето ми дреме пред телевизора. Очите му червени. На ангелче прилича сега изчадието, толкова е послушно. Цункам го по челото. Слагам в млякото едно от онези разтворимите с вкус на ягоди.

Наслада се изписва по лицето му. Гушка ме, целува ме. Гледаме нещо. Задрямвам. Иска ми още една чаша. Дано не го прекара корем.

Сипвам му. Пак пие, а по някое време чувам шум откъм коша.

Тази луда коза, какво я прехваща.

С подскоци отивам като се готвя да я наритам. Отключвам и ме лъха хлад, после чувам глас:

-Сега какво! Мислиш, че можеш да ме заключиш ли!

Говори ми козата.

-Ти какво? Онемя ли? С твоето добиче ли ме сбърка, откачено бабе, такова?

-Ама, какво си ти?

-Това, което хрупа от греховете на опростените. Виж, ако продължаваш да се опитваш да ме ядосаш, то не, че ще успееш, че съм в настроение и общо взето ми е забавно, ще приема истинската форма и тогава ще видиш ти!

-Аз те издоих!

-Е и?

Спомних си как внучето сладко пие млякото от това...

Помислих си, че си въобразявам, а също така опитах се да кажа някакво заклинание като по филмите, но онова от коза се превърна в нещо на два крака, около два метра, космато.

-Това също не е истинската ми форма! – прокънтя гласа му. – Добре, че съм в настроение.

Наведе се, а аз парализирана. Видях очите му и насмешливото им изражение.

-Твоята коза сигурно си е още там и си хрупа. Нищо има и за двамата.

Превърна ли се в пламък, не знам, поне така ми се стори. Изчезна. Чувам от хълма жално: “ме-ме-ме”.

Връщам се, а малкия е светнал нощната лампа. Устните му в бяло от следваща чаша мляко. Срещнаха се погледите ни и видях очите на онова. И насмешливото им изражение.

-Козата сигурно си е още горе! – посочи малкия с пръст през прозореца към хълма.

Чуваше се ехото от гласа й.