Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Тя ми разказва кой съм. Възможно е. Не знам дали ми се иска да бъда той. Изглежда е пияна. Или дрогирана. При всички случаи е руса. Може и да е пияна и дрогирана. Мрежа чорапите й. Краката разголени. Стройни са. Трябва да е секси. Пита ме какво ми се е случило. Размазала е грим. Не е от дъжда, едва пръска. Така прилича на мен. Аз съм чудовището на квартала. На всички квартали. Скитник, изпаднал съм. Възможно ли е наистина да съм приятеля й. Посяга към ръкава ми, дърпам го инстинктивно, както инстинктивно от мен се отдръпват. Да не ги омърся, а сега имам чувството, че тя ще ме опари. С чистота ще ме опари. Само размазания грим ми дава някакъв кураж. Прилича на демонична. Май наистина е прекалила с нещо...

-Търсих те, месеци те търсех. Зная, че не помниш. Нещо има на главата ти, ако помнеше не би издържал, би се върнал. Няма да ти хленча, не. Нито ще те лъжа, че...как му викаха...обич ли...Не е това, казвала съм ти...Виж, ти не заслужаваш това в което си се превърнал...Ти ли си? Само ми кажи, ти ли си? С тази мърсотия по теб, не мога да съм сигурна...И аз, понякога се сънувам такава. И знаеш ли, в друга подобна сме полепнали от отдавна, но тя не се вижда. Пак ни покрива и не можем да разберем дали сме истинските под нея...

Отдръпна се, отметна глава на страни, изтъня гласа й, после го овладя:

-Няма да стане, няма да хленча. Приятелката ти се притеснява. Никога не съм я мразила, повярвай ми. Взе да ми досажда напоследък, ако започна и аз така да опявам. Хайде да вървим...

Той ли съм? Не знам. Аз имам четири истории. Четири истории в които се мъчех да повярвам. За да ми вярват в тях и хората, за да ме приемат понякога като човек. Други да ми съчувстват. Други да ме съжаляват. Четири различни биографии. Три уж са измислени, а една истинската. Забравих коя от тях е. Няколко пъти страшно боледувах. Храня се от контейнерите. Изглежда ме е ударило и в мозъка. Или е било от самоубийствата. Веднъж почти успях с една бутилка. Счупих я, затворих очи и си представих, че мама го прави. Боли я, но знае, че е по-добре за мен. Майките винаги знаят. Трябва да съм имал майка, коя от четирите е. Друг въпрос. За всеки случай не искам да ме види в това положение. Нито както сега да ме види жена която ме е обичала. Дано не се окажа, този който е обичала.

Приближава устните си до моите. Ще полудея. Не трепвам, отвращава ме отвращението което трябва да чувства от подобна близост.

Каква ирония! Тази е от високите етажи. Оскъдното й облекло струва сигурно колкото мечтаната ми доживотна издръжка. Не й ли мириша на плъх. Иска ми се да набера сили и да й кресна да отрезнее и че ме бърка. После ме обсебва един хлад и желание да стисна врата й. Слаб съм, много съм слаб, едва се движа, но за кратко имам силите да го сторя. Прогонвам ги.

-Тези очи не мога да сбъркам! – настоява на своето. – Сигурно си изгубил поне тридесет килограма. Хайде, идвай!

Хвана ме за ръкава. Блъска ме в колата. Не знам с какво ще я дезинфекцира, после. Намръщи се и ми каза, че съм излязъл от парфюмериен магазин. Посмя се и по пътя започна да ми разказва лудории, които сме вършили тук, там и там и там.

Да не бях се родил мъж, пак щях да се опомня такъв. Като, че ли оживях. Жалко, че ще бъде разочарована, като открие, че не съм човека, който търси.

Имал и друго момиче. При тази хубавица. Виж го ти. Възможно ли е да съм наистина той.

Отваря врата към приказка. За нея е обикновен апартамент, за мен двора на Мидас. Кога пък съм чел за него. Някои фрагменти ми се струват познати. Да не би...Никоя от четирите ми истории да не е вярна...

Не, явно се опитвам да си внуша пета.

-Хайде към банята! Влизай и хубаво, много, много хубаво. Да излезеш като нов, а после ще си помисля...

Прегърна ме, какъвто бях. Целуна ме по шията. Разплака се.

-Какво сме направили! Какво сме направили със себе си...Това поне може да се измие...Влизай, хайде, докато не съм размислила и не съм се развикала за помощ!

Наложи се да разрежа част от дрехите. После търках. Познах мърсотията от мазетата в съседния град. Мазетата на онзи блок, който рухна. Беше евтина панелка, част от хората по-зле и от мен. Можех да живея и в апартаментите им, стига да поискам. То нямаха накрая и ключалки. Всичко общо. Родово – общинен строй. В някои холове горяха огнища, от натрошения паркет. Предпочитах си избата, изглежда ми допада да съм асоциален. Трудно пада. Полепнала е като размисли, тази пуста мърсотия от онова пусто мазе. Под нея...Това трябва да е от парковете...Това от магазинчето, със счупените стъкла, бях нещо като пазач, макар да нямаше какво да се пази...

Водата е черна. На парцали пада от мен мърсотия, мърсотия, мърсотия.

Боли, това са рани. Биха ме, без да има причини. Забавляваха се изглежда. Мислех, че са зараснали, но само раната е била затворена от мърсотия. Изтърках я. Очаквах да потече кръв, но това не беше и гной, а мърсотия. Стичаше се от раните ми, стичаше се от това, което трябваше да е кожа, но под единия пласт мърсотия се откриваше следващ и следващ, докато накрая не остана нищо от мен.

Само съзнание което се разсейваше с парата.

И едно много разядено, изглежда от киселина подобие на брачна халка, което се търколи във ваната.