Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Мистерия във вечерен тоалет

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Мистерия във вечерен тоалет « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Ное 25, 2009 9:48 pm    Заглавие: Мистерия във вечерен тоалет Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

втори разказ. Започвам с него и въпроса, дали не е по-добре да е първи.

Извадих я първо пред себе си. После я нарязах. Жива беше, не умря. Не течеше кръв, поне не и истинска, но адски болеше. Свикнах ли с болката, не помня. Не я чувствам като болка.

Исках да съм най-хубавата. Аз го умея. Умея да правя жената красива. Не съм просто шивач, а самороден дизайнер. Правя понякога и вълшебства. Но това не мога да нарека вълшебство. Просто извадих душата си. Това е всичко. Правят го и поетесите и я показват. Правят го и изповядващите се и влюбените, твърде често.

Аз стихове не пиша, не умея. Обичам иначе. Плакала съм, докато тя беше в мен.

След като я нарязах я сложих на шевната машина. Със затворени очи можех да ушия роклята. Не съм сигурна дали тя сама от себе си не шиеше това което се получи.

Полепна по мен, ето я. Усещаш ли колорита под сивотата й. Цяла е в ноти, в ноти и птички. Удивена бях сама като се видях в огледалото. Криеше толкова колкото трябва, откриваше повече отколкото съм познавала, че имам.

Обикновено тъй постъпват телата с душите ни. Аз направих обратното. Защото исках да съм най-хубава. Подобни кройки десетки съм правила, но те не са познавали материала който ги е вдъхновил, ако може душата изобщо да се нарече материал.

Погледни ме колко съм секси. Винаги съм била толкова, а се е виждало по-малко. Защото виждаме тялото да крие нея, а не тя тялото.

Поезия е тя, тази моя рокля, но не поезия от думи, а от заряда на думите. Които се любят и разрушават, които милват и хапят отровно и са толкова изкусителни понякога, колкото надникналата разголена плът през душата навън.

Когато се видях за първи път се засмях. Късо се засмях. Импулсивно се засмях. Подът под краката ми затанцува, завъртя ръцете ми: пространството, като крила ги разпери и имах чувството, че небето под мен ще полети, без да мога да овладея полета му. Исках да бъда любена. Толкова божествена изглеждах, че щеше да е посегателство на цялата природа, ако не отдам тази красота, ако тя стои заключена и не сподели умопомрачителната си радост.

Опитах се сама да я сваля. Не се получи. Тя хапеше ръцете ми. Не позволяваше.

Посегнах към ножиците, бях готова да ги забия в сърцето си. Уплаших се, заприлича ми на хищница. Хищница с моите черти, с част от голотата ми.

Ноктите са си мои.

Изпуснах оръжието. Щях да пробода сърцето си и да умре тялото ми, но не и тя. Нали я рязах, ших. Още по ужасно щеше да бъде друга да я облече. Имам племенница, вече е голяма. Прилича много на мен, може би ще бъде много по-хубава. Завещала съм и най-красивото от творбите си.

Не съм го заверила нотариално, но има ли смисъл. Цялото семейство знае, тя ще облече хищницата, а хищницата ще я измени, ще я превърне част от себе си. Не искам това, поне тази хищница си е моя. Вината, че я нося също.

Искам да я съблечеш, но става с нежност. Не я разкъсвай, макар сама ще пожелае. Ще те накара и ти да пожелаеш. Не бъди нетърпелив, моля те, тя е много чувствителна и може и галене да почувства като болка, но не бъди и нерешителен, защото болка би предпочела пред липсата на ласка. Приближи устни до нея, тя обича топлия дъх, напоения с капчици възбуда. Но не я целувай, нито я хапи. Нека само дъха ти я разпуща преди пръстите ти да ме открият, да ме освободят от нея. Като тяло, свободно от повелите ти. Твое.

Но това си има цена!

Да!

При това голяма!

Твоята душа, може да се превърне в украшение върху моята. И не само може, а най-вероятно ще се превърне в такова!

Ако толкова ме желаеш, това няма да ти се стори никак много.

А ако не ме желаеш толкова, просто не си заслужава да ме имаш.

Защо ме гледаш така? А?! Сладур. Случвало ти се е и друг път и с друга, но не си го съзнавал, миличък. Не си. Това е самата женственост, която ако си подценил си виновен сам, че не си почувствал в дълбини, щастието което ти дарява.

Просто съм откровена и ти казвам ясно. Ти ще бъдеш като тази брошка, като тези камъчета.

Искаш ме! И аз те искам...

Моля те, само...

Погледни я, вече има доста украшения по нея. На границата на кича е.

Направи така, че да си последното!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Ное 25, 2009 9:51 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

трети разказ. Този смятам, че си е на мястото

Голата жена е по-гола на черно-белите снимки. Свалени са булата на цветовете, останала е само мелодията, защото сивото е мелодия, съсредоточена от страстта в подобие на форми, които не можеш да докоснеш, които се кълват със зениците ти, влизат под тях, обгоряват покрайнините на съзнанието.

Пламват коренища, витаят духове около тях. Не е онази възбуда. Друга е, онази която е за онова под тялото. Прилича на стремеж, а ехо от големия взрив, отломъци в млечен цвят пръскащи се напред в преждевременното. За да разтворят утрото, в което ще се пробудиш, след часове.

От душата можеш да ме съблечеш, но не и от тази мелодия.

Няма напълно гола жена.

Последна по тялото й остава тази мелодия, а това е практическата пълна голота. Повече от нея е невъзможно.

Гола съм като черно – бяла снимка.

Повече от това, не мога. И не го искаш.

Забравих розовите пеперуди в детството си. Изрусената суета в офиса си.

Стои там преметнала крак върху крак. Намига синеоко като онези кубчета лед, които разтопихме в джина си.

Остатъците синьо се разсеяха с дима от цигарите, а по филтъра на моята оставих и червения цвят на устните си.

Истината съм, без украшенията си.

Не искай повече от мен, моля те.

Знаеш ли от какво е тази рокля. Тази рокля, която свали. Шита е от душата ми. Не е от плат, а от извадена навън душа.

Буквално. Шита е от нещо като поезия, от нещо като изповед, от нещо като любов, от целостта на съзнанието ми, без която то е разпиляно, не е точно мое. Не съм точно аз, без него.

Не те будалкам. Истина ти казвам. Как става така душа да прилича на плат ли? Ами, не знам точно. Изкуство е, тези които го владеят може и да знаят...Глупости говорят...Кацала ли е пеперуда на монитора ти...Не ползваш ли компютър? Какво общо има пеперудата ли!

Една вечер имаше една досадна, много досадна пеперуда. Гоня я с нокът, тя каца, пак я гоня, пак каца...Светло й екранчето, привлича я. Нямам сили да се изправя и да пусна лампата. После имах много сили. В излишък даже. Смукал ме е, давала съм да го прави с мен, искала съм го. Пишех си с него по скайпа. Настояваше да говорим, но щеше да чуе, да долови, че рева и щеше да ме пита, а не исках, не исках в тази вечер да разбира...Не исках да убия и пеперудата, а тя определено ми пречеше. Кацаше върху буквите, започнах да допускам машинописни грешки. Много, много машинописни грешки. Преди да сгреша тотално. Да избухна и да си кажа истината.

Видях се сякаш от страни. От високо. Непозната. Толкова красива, че не съм предполагала. Имала съм сили. Трябвала ми е само пеперудата. Една глупава нощна пеперуда, която не знае къде каца и беше тъй близо до смъртта си, а вместо това спаси живот, толкова високо над своя...

Прости ми! Винаги се смея и плача като разказвам това.

Та как става душа да прилича на плат ли? А как става плат да прилича на душа? Второто ми се струва далеч по-трудно.

Само, че свикнали с него, дори не се замисляме, колко е трудно.

Когато се видях такава, в онази вечер, в която преобърнах живота си, не предполагах, че ще остане в мен желанието, да съм толкова, толкова красива.

Честно, държах се отвратително. Мислех си, че красотата е в дързостта, която скоро изкривих в цинизъм.

Да, харесваше се. А на мен ми харесва да бъда харесвана, но не, не това търсих.

Търсих роклята. Спомнях си, че бях в рокля. И гола, и в рокля.

Намерих много подобия. И за това ти казвам, че по-трудно е да се направи плат да прилича на душа, отколкото на душа да прилича на плат.

Най-накрая намерих дизайнерката, която разбра от един поглед какво търся.

Тя живее в едно много красиво градче, в скута на една много красива планина. Говори се за същото, че оттам Господ пълнил чувал с луди и го давал на ангелите си да го изсипват над света. Слави се с балните си рокли, всъщност и с виното си.

Май това са две състояния на едно и също.

Любов ли е? Може би.

Хубавицата ми се стори малко луда, но и повярвах. Без да се усъмня, повярвах й, че също е облечена само в душата си.

И не сгреших.

Тя грешеше, като си мислеше, че сме само двете. Тя си живее в своя рай между планината, балните рокли и виното.

Аз пътувам, виждам свят. И хиляди такива като нас. Толкова поне съм познала, но знам ли.

И ти, сигурен ли си, че събличаш за първи път душа?!

Какво те интересува тази опаковка. Хапчета и толкова. За главоболие са.

Не съм дрогирана.

Гола съм, като черно – бяла снимка. По-гола няма да бъда, ако си разпусна косата.

Моля те, не ме карай. Престани.

Да, знам, че е красива.

Да, помня, че цяла вечер настояваше да ме видиш с пусната коса, а не за това, което изживяхме.

Не ме карай да пускам косата си, открих ти много повече...

Добре, ще ти кажа.

Имах роклята, но пак не бях онази хубавица, която видях, когато разкарах онзи...Какво говоря! Не онзи, а единственият който съм обичала, но на когото обич не можех да отдам, защото той ме правеше това, което искаше от мен, а не това което съм, което е много повече отколкото можеше да си представи, но го затваряше, заключваше, бавно, бавно убиваше...

Разбираш ли ме?!

Тогава просто разпуснах косата си.

Без да ми беше позната тази прическа която нося сега. Без да знам, че е възможна. Тя завършваше роклята.

Знаеш ли, косата ми не е мита от години. Но не се мърси. Не понася мърсотия: унищожава я, а запазва свежия лъх. Композира сама уханието си. И от всеки следващ ден взима нотка аромат за да запълни полифонията.

Още ли толкова искаш да я разпусна.

Добре, можеш да го направиш, можеш със собствените си пръсти да я разплетеш, тогава ще те лъхне цялата прелест която съм изживяла, но...

Аз сама няма да я пипна, защото не може да се предвиди поведението й. Не на косата, а на змията която е завита под нея.

В летаргичен сън е, от години. Той знае как да я сложи. Така да я завие и да я стегне в кичурите, че да не може да излезе от състоянието, в което змиите са обикновено само на много ниска температура.

Майсторът на прическата ми. Полуиндус – полуевропеец. Стори ми се по-луд и от дизайнерката, която ми уши роклята. И разбира се, нямаше шанс да не му повярвам. И не ме излъга.

Стяга ме прекрасната. Боли ме често главата. Много ме боли.

Искам свободата си.

Но не искам да го моля да разваля магията.

Той ми каза, че само мъж, който е готов да рискува живота си, ще ме види толкова красива, колкото се видях в онази нощ.

Подобна красота, не се дава милостиня. Е?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Мистерия във вечерен тоалет
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com