Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

kass

Сигурно всички познавате поне по един такъв. Особени хора, които не можеш да ги разбереш, нито какво искат, нито срещу какво се борят. Просто така са родени. Ако всички смятат, че колата е бяла, то те смятат, че е черна и не защото не познават цветовете, а просто ей така, за да са на различно мнение. Ще ви разкажа за един такъв човек:
Имам един познат, който си поръчва визитки при мен. Той винаги е критичен към всичко. Такъв си е, знаем си го и не му обръщаме внимание.
Та, вървя си по улицата най-спокойно и отнесено и го срещам. Като ме видя се засили към мен със широка крачка и ме спря със строг поглед, след което с много сериозен глас каза:
- Трябва да си поръчам пак визитки при теб, че са ми свършили…
След като се окопитих от шока и си отдъхнах, че няма нищо страшно от срещата ми с него се усмихнах широко и му отговорих:
- Разбира се, ще ти направим визитки, няма никакъв проблем…
Той обаче в същия сериозен дух ми обясни, че във визитките ще има промяна и за да ме просветли по въпроса по-подробно ме покани на кафе. Петнадесет минути по-късно вече бяхме уточнили промените и тъй като имахме още безалкохолно за допиване реших да го заговоря за някакви общи неща та да не стоим като на погребение – сериозни и мълчаливи.
- Как си ти иначе – започвам от далече аз.
- Зле, как да съм в тая глупава държава?
В този момент съжалих, че го заговорих, защото веднага се сетих, че той е от хората, които никога нищо не харесват. Огледа заведението и изкритикува всичко, което видя: масите, столовете, саксиите с цветята, пепелниците, чашите за кафе, сервитьора, панталона на сервитьора, ризата на сервитьора, прическата на сервитьора, разбира се и обувките му, абе всичко. Накрая въздъхна и каза:
- Няма нищо, нищо което да ме впечатли с вкус в този свят на пошлост и кич.
- Е, това е изкуство да умееш да намериш мярката между красивото и пресиленото – казах нещо, колкото да го прекъсна, че както се беше засилил току виж преминал на теракота, полилеите и кой знае още на какво.
- Изкуство? Какво изкуство? В този свят и дума не може да става за изкуство…Да си видяла някъде свястна картина или да си прочела нещо като за света? Каквато и книга да отворя в нея само блудкави истории. Аз страдам от остър, хроничен глад за истинска духовна храна…
Видът му стана още по-сериозен и за да предаде важност на това което говори, замислено се почеса по брадата, след което прекара пръсти през бялата си коса с вдигнат нос към тавана.
- Аз лично за себе си съм решил да си напиша един разказ. Само така ще мога да прочета нещо изключително и винаги когато изпитвам нужда от разтърсващи емоции ще си го препрочитам. Започнал съм го даже преди две години… не бързам…хубавите работи стават бавно…
- Звучи добре, кажи поне началото – позаинтересувах се аз…
- Началото! Добреее…
Той се покашля и започна:
- Животът е една метафора, любовта и тя е една метафора…
След тези думи, той се вглъби в себе си, прокара отново пръсти през бялата си коса и се втренчи в една точка сякаш бе изпаднал в транс. Аз се настаних удобно, като реших, че паузата е за по-голям ефект, но на петата минута търпението ми свърши и реших да го подканя:
- И разказвай де, какво става после?
- Не знам, стигнал съм само до тук. Все пак в разказа са нужни много метафори както се досещаш…
- Ами добре де, ти измислил ли си метафорите? – продължих да любопитствам
- Не, за какво ми е да ги мисля…нека другите ги мислят, аз ще ги гепя наготово – продължи сериозно той и пак се втренчи в една точка, сякаш току – току да му хрумне някоя метафора…
- Хората мислят, че критикувам от злоба, но истината е, че аз се боря срещу посредствеността . Никога не съм разбирал това лицемерие да казваш за някого, че е готин, само защото не ти прави нищо лошо. Това, че е кротка душица съвсем не означава, че е готин. Ето колежката например, ужасно ме дразни като влезе ухилена сутринта в офиса и разкаже някой виц, всички се разсмиват и разбира се всички я смятат за ужасно готина. Че какво му е готиното на това? Да се смееш на вицове е също толкова посредствено, колкото и да ги разказваш, да не говорим, че на света няма нито един интересен и смешен виц, всички са тъпи и стари колкото света, дори и тези които не съм ги чувал. Е, щом ги знае тя, значи не е нов нали? Все някой ще го е разказал преди нея, иначе тя от къде ще го знае? Изводът: който разказва стари вицове е готин колкото проскубана кокошка… Това метафора ли е?
- Ъъъ, опасявам се, че не.
- Жалко! Щях да я включа в разказа си за живота, но нищо, аз не бързам, хубавите работи стават бавно…
Той отново се умисли, прокара за пореден път ръка през бялата си коса и внезапно заговори:
- Имам една мечта. Да стана в неделя сутрин, да си направя чашата със силно кафе и да видя, че на този свят съм само аз. Само така ще бъда истински щастлив…
- Е, сигурно ще започнеш да критикуваш себе си тогава – ухилих се шеговито аз.
- Опитвал съм се, но не мога…Първо - нищо нередно не намирам в себе си и второ – с годините съм се научил да понасям достойно това, което не мога да променя…
В този момент сигурно съм се усмихнала, защото той ме изгледа възмутено и с раздразнен глас ме попита:
- Нещо смешно ли говоря?
- Ъъъ, неее, просто ми стана чудно как може това да ти е най-голямата мечта.
- Не съм казал, че това ми е най-голямата мечта – смекчи тона и отнесено продължи: - Най-голямата ми мечта е да пътувам във времето. Представяш ли си ако можех да записвам днес метафорите, които по принцип съм планувал да измисля утре. Ще напиша разказа само за няколко годинки.
- С години ли мислиш да го пишеш? – изумих се.
- хъм, ако нямаш нищо против писането на проза е сериозен труд, а нееее тинтири – минтири…
- Добре де, ами ако мечтата ти да се събудиш сам се сбъдне, няма ли да си малко самотен, и кой ще се възхити на прозата ти? Друго си е да те наградят на официално събитие за принос към литературата, където наконтен в черен костюм се радваш на внимание…
- В черен костюм? Никога! Мразя черното. Виж кафявото по ми отива, подхожда ми някак на златистите коси – каза той и отново прекара пръсти през снежно - бялата си коса – И не, няма да съм самотен, ще си общувам със себе си. Това е най-приятното нещо на света, винаги имам какво ново да си кажа. А с другите не мога да водя такива разговори. Ето един колега например, само след две мои критики на работата му се заключи в кабинета си и цял ден не излезе, много съм горд с това, сега не ме обича особено, но какво от това. Диалозите ми със себе си обаче са друга работа, толкова проникновени и уникални в същността си, жалко че не помня нито един, но така или иначе ти вероятно няма да ги разбереш, тъй че нищо не пропускаш. Изводът е, че душата на човека е сцена, на която умът е сценариста, а сърцето режисьора… Това метафора ли е?
- Да, това вече може да се приеме за метафора – ухилих се аз…
- Е, при това положение аз трябва да тръгвам. Чувствам, че днес е един творчески ден за мен… Ще платиш сметката нали? Нямам нищо против да почерпя, но сервитьора е облечен ужасно…
След тези думи, той си тръгна с бърза крачка. Аз го изпратих с поглед и въздъхнах облекчено. Особняк е, какво да го правиш. Всъщност като се замисля си е доста удобно, хората щат не щат те приемат такъв, особено ако няма какво друго да направят, тактично подминават саркастичните му забележки и стоически понасят обидите му, все неща които иначе той трудно приема особено ако са за негова сметка. Да си особняк е не просто удобно, направо си е върхът, ако разбира се разполагаш с достатъчно непукизъм, за да не обръщаш внимание на това, че не си харесван от никой.