Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

hel

Щом те видех в стола, краката сами ме повличаха към теб. Отначало не го осъзнавах. Учудвах се, че се намирам все до теб. Ти не бързаше да станеш от масата. Сякаш не те отблъскваше моята затвореност.

Всъщност не знаех как изглеждам в твоите очи. Колегите страняха от мен, а може би аз не ги допусках до себе си, не знам. Не си правех труда да променя нещо, по-точно не знаех какво да направя. Приемах самотата като съдба и страдах.

Но се появи ти. Предизвика ме да те гледам право в очите. А това беше ново за мен. Никога не съм могла да си обясня защо не гледам хората открито. Не съм престъпник, не завиждам, не мисля зло на никого. Всичките ми усилия да се променя бяха напразни.

От няколко дни ти се беше появил в съседния отдел. Носех таблата с обяда си, когато властно ме привлече погледа ти. Замрях. Имах чувството, че си се вмъкнал в мен. Разглеждаше ме. Сякаш някой беше връхлетял в разхвърляната ми стая в най-неподходящия момент и то с взлом. Времето спря. Разглеждаше ме. Отвътре. После нещо трепна в теб. Какво видя? Какво разпозна? Какъв беше този мълчалив възклик, който звучеше като: Ето те, познах те?

Не усетих как стоварих таблата на масата. Супата се разля, разбира се. Ти се направи, че не забелязваш, прибра празните чинии една в друга, взе ги, пожела ми приятен обяд и си тръгна.

Този първи поглед ме преследваше навсякъде. Проникващ и разбиращ. Винаги съм се мразела и съм се чувствала достойна само за пренебрежение. Когато момчетата ми правеха комплименти, без да искат ми причиняваха болка. Хубави очи. Според мен бяха безизразни и вяли. Интересна жена. Секси. Всеки комплимент за мен беше като шамар. Мразех походката си. Следях се във витрините, изучавах дефектите си и се мъчех да ги прикрия. Ставах все по-скована, все по-често се блъсках в масите и бюрата и все повече не се приемах.

Но се появи ти, който разговаряше приятелски и човешки с мен. Колко било лесно и приятно да потъваш в очите на някого, той да те вижда като на длан, а на тебе да ти е хубаво, хубаво...

Сякаш не забелязваше прословутия ми сексапил. Единствено ти. Сковаността ми се стопи. Езикът ми не се преплиташе. Приказвахме за книги, музика, поезия.

Постепенно в мен се промъкна желанието да съм привлекателна жена. Съпротивлявах се, не исках да си призная, но се държах предизвикателно. Ти не скриваше, че ти е приятно.

Проектът беше спешен. Чертаех, а главата ми гъмжеше от мисли. Та нали всички казват, че имам особен чар! Какво пък, може да е истина. И щом ти ме приемаш, значи и аз трябва да се харесам. Каквато съм.