Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Тогава стоях будна пред прозореца, а после се изплъзвах от него, с лекотата и приятното усещане, както то по-късно се изплъзваше от рокля, нощница или от хавлия, за да се плъзнат ръцете на любовника му от брадичката, по шията и по гърдите или по раменете, гърба и дупето. Но голотата на тялото ми, не можеше да се сравни с онази, която чувствах когато се събличах от него и летях нощем.

Не, не беше сън. По-късно сънувах, че летя. Всяка нощ сънувам, че летя, но тогава беше истина. Колкото и да се опитвам да го отричам и пред себе си, да се разубеждавам. Да, било е пубертет. Да, бях съзерцателна и неконтактна. Твърде чувствена, а и красива за да понеса глада на сетивата си. Огорчения в училището и в школата по танци. Майка ми болна от таланта си. Ден след ден тровеше вълшебницата си, за да остави от себе си, онзи послушен и жалък биологичен материал, който съседи и гражданско съзнание да съжалява. Пиеше си лекарствата и чезнеше пъстротата от картините й. Спеше по четиринадесет – петнадесет часа и пиеше по бидон течности, зъбите й изкапаха и стана над сто килограма. Кротко същество и простодушно. Приличаше на сто, а нямаше и четиридесет. Веднъж видях мислите й. Представете си една безкрайна буйна гора с територията на съвременна Испания, примерно. После гората изсечена. Бръмчат булдозери и валяци тук – там мачкат жълта дъвка вместо асфалт, издигнати кулукранове, но общо – взето работата спряла. Останали са десетки хълмове в които гората е толкова буйна каквато е била в началото. Но те са пръснати, разстоянието между тях огромно. Короните на дърветата търсят връзка, но не могат да я осъществят, а някога цялата гора живееше в единство. Останали са като петна спомени. Ограбен човек беше. Не бях сигурна дали това е същата онази, която обичах. Състоянието ми можеше да се обясни с някои наследствени белези. Не приемам обяснението, нито диагнозата й: шизофрения. Тя си беше талант. Излекуваха я от нея, с което я излекуваха и от щастието й, чието единствено престъпление беше, че е твърде самотно щастие, че макар да не пречи никому, не може да бъде и разбрано от друг, следователно споделено. За разлика от нещастието, което тегнеше и на мен, и на мъжа й. Не, няма да го нарека баща. Много тъпо парче. Биологичен тати ми е, но бих предпочела майка ми да е поне толкова луда, колкото я мислят и да се е отдала на самия дявол. Поне дявола щях да мразя. Мъжа й, не съм в състояние. Той е даже грижовен, че и съвестен. Не защити дивата. А тя беше истинската. Онази която рисуваше горите и мъжете – котки. Сега разбирам алегорията й. Тогава бях все още малка и не летях. Дивата всъщност беше летяща птичка, убита от собствения си избраник за да му остави у дома тлеещата мърша. Същата, която той намира за изпитание на живота и се бори за нея, помага й да диша, да се храни. Намира й дисковете с филмчетата, които я забавляват и пред които заспива. Отнася се с нея като с едно голямо бебе. Чак е трогателно. Няма принцеса за която да се грижат толкова добре, колкото с тази торба от проблеми в която някога беше вълшебницата. Просто трябваше да подкрепи другата. Нищо, че я наричаха лудост. Нищо, че страдаше, че не се продаваха картините й, а никой от големите разбирачи не я взимаше на сериозно. Нищо, че горяха очите й, а понякога гласа с който говореше, а някои от нещата бяха страшнички, не беше нейния.

Опитвах се да мразя, вместо онази погубената, света. И в опита си разбрах, колко много го е обичала. Повече отколкото е нормално. По-чувствено. По-чувствено дори от сексуално. До болка чувствено, понякога. Колко страховито е да се надскочат границите на приятните усещания. Не се боях, че ще полудея като нея. Понякога даже го исках. Виж, да чуя подигравателна приказка по адреса й, ме беше страх. Много ме беше страх. Тогава бях способна и на убийство. Провидението е пазило склонните към такива насмешки от нещо напълно заслужено, което неизбежно щеше да ги сполети. Сега съзнавам, разполагала съм със свръхестествена сила в моменти на гняв. Не, че го изпитвах често. Почти не го изпитвах. Веднъж рязко заваля. Чаках си автобуса, но козирката на спирката потрошена от всякъде. Помислих онази жълта кола за такси. Махнах с ръка, качих се без повторна покана от страна на онова месесто, плешиво създание. Доста грубо ми посегна, а като се дръпнах, думите му бяха по-груби и от онзи нелеп опит за опипване. Силен мъж, навярно тежеше над сто и двадесет килограма. Не помня дори да съм се напрегнала. Помня обаче изкривеното му от болка лице. А само стиснах китката му. Едва ли съм направила и някаква хватка, просто стиснах. Не ме беше страх, бях гневна. Добре, че е намерил сили да ме блъсне от колата навън. Спасила го е само категорията му. Не тежах повече от четиридесет и пет килограма. В следващите дни без да си давам ясна сметка какво точно се е случило, станах още по-предпазлива във всякакви контакти. Не исках нито да нараня, нито да бъда наранена. А вълшебницата, онази: може би наследствена, в мен, се е плашила. Плашила се е да не се случи и с нея онова, което виждах и виждаше всеки ден. Тя караше тялото да страни, а чувстваше с пъти по-силно глада му, на който го обричаше с това. Една вечер когато то бодърстваше пред прозореца тя просто се изплъзна и летя. Летя както все още летя на сън, но онова беше истина. Светът беше и същият, и не съвсем. Формите му напомняха тези които виждаха и очите на тялото ми, но застроени с идеи. На места сградите растяха противно на физическите закони. Имаше висящи във въздуха, стълбища които водят само нагоре или само надолу. Мостове в следващи небеса над небесата. Преминавах от свят в свят. Без да разбирам само усещах реалността, съпреживявах я цяла. Натоварена от една реалност, измивах я с впечатленията за друга. Полетът ми траеше обикновено петнадесет – двадесет минути в измерението което се намираше тялото ми, а носеше впечатления за години.

Когато се завърнех в тялото си, падах изтощена и щастлива в леглото. Трябва да кажа, че по-богат живот от този, който водих едва ли е възможно.

Тежеше ми нещо, но не го разбирах. Осъзнах го една нощ, когато видях в една кула онзи поет. Не знам дали е бил толкова млад, блед, болнав и красив, колкото в онова измерение на идеите. Кулата беше собственото му съзнание. Щеше да умре в себе си, ако не я отключеше със стих. Още като ме видя изпита вдъхновение и изпя красивите думи. Настръхнах цяла, едва не загубих умение за полет. Думите му отлетяха, защото нямаше с какво да ги запише.

Разрида се.

Излетях обратно към дома си. Разстроена бях. Не исках да се рея в небесата в това състояние. И тогава разбрах какво леко ми е тежало и с осъзнаването тежестта стана смазваща. Щастието. Да, щастието беше тежестта ми. Понеже нямаше никой друг освен мен в него. Отидех ли си, все едно, никога не го е имало. Не носеше полза. Дори на мен самата. Защото ме заключваше в себе си, както мисълта заключва в кулата си моя непознат приятел.

На другата вечер пак го посетих, а той още по-силно страдаше, че няма с какво да напише стиховете които биха били спасителни за него и към които го вдъхновявах. В същата вечер забелязах, че не летях просто така. Аз имах криле. Не им бях обръщала внимание до сега. И малко, по малко разбирах, че тези криле са Любов. Любов към нещо твърде голямо за да бъде наречено с дума. Към всичко, не и всички, към всеки, но за никого. Цялост, която не можеше да отдам на някого. Но сега посегнах, за да откъсна едно перо от тях. Сигурна бях, че по него ще има кръв, с които той ще напише римите към които го вдъхновявах. Трудно беше, дърпах едно перо, но откъснах с него десетки. Смеех се силно за да прикрия болката, за да не го ужася. После летях, но твърде много пера бях изгубила. Не ме държеше едното крило. И не успях да стигна до онзи дом в който живеех преди да направя полета си в онази фатална за мен нощ. Кацнах в дома, в който живеех пет години по-късно.

Много се бях променила. Още по-хубава и от преди, не можех вече да летя. Тялото ми беше водило своя живот. Но ако за един полет траещ петнадесет минути за тялото събирах впечатления за пет години, за тези пет години не бях събрала и за петнадесет минути. Не бях нещастна, но дори нямаше нужда да се лекувам като майка си, за да не бъда и щастлива.

Печално ми стана само, че не можах да почувствам печал.

Чувала съм да разказват историята ми различно. Имал е любовна авантюра с мен. Аз нямах и седемнадесет, той над тридесет. Имаше и съпруга, и малка сладка дъщеричка. И дузина на втора семейни приятели които го одобряваха такъв какъвто го виждат, а не какъвто е. Разбира се, отричал е. Отрекъл го е и от себе си, защото накрая, сигурна съм, накрая не ме познаваше, а не просто се преструваше. Все едно, в тази действителност, не означаваше нищо за мен. Каквото и да се говореше. Нищо. Тялото е просто поведение. Тялото е просто поведение. Тялото е просто поведение, поведение, поведение. Поне за мен, нищо повече от поведение. Същественото беше...Кого лъжа! Всъщност мога и да не лъжа. Избих си го от главата, нали. Заедно с всичко останало, което ме правеше достъпна за него. Не съм щастлива, но по-добре.

Когато прочетох онова стихотворение, а то ми напомни полетите, за които отдавна бях забравила. И ме накара да забравя за кратко тези пет нищо не значещи за мен години, запълващи съзнанието ми.

Прочетох десетки пъти стихотворението. Само си спомнях за полета. Но не го почувствах.

За сметка на това, разбрах, че стихотворението е накарало да почувстват полета ми, хиляди жени, които никога, никога не са били луди и не са летели, а за кратко са се разпознали в мен.

Имаше защо да пророня щастлива, най-болезнената си сълза.