Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Нека се опитаме да си представим пътека. Отворили сме очи и сме се озовали на нея. Пробудили сме се. Допреди това сме се намирали другаде. Най-вероятно пред компютъра или сме разлиствали книга. Пътеката напомня на амбиция, пръстта е влажна, на места си е направо кал, има даже и локви. Около нея гората е гъста. Меко казано гъста, защото си е огромен жив плет. Бодлива мрежа от живи и мъртви клони, стебла, храсталаци, плевели. От един виждаме протегната ръка, с шест пръста, като ръка на удавник, огромна, опитваща се да се хване за нещо. Зловеща картинка, но ужасът трае само секунда, въображението ни е спретнало номер, това ни се е сторило ръка, но е растение. Сега ни се струва зла прокоба, но много в прокоби не вярваме, защото голяма част от страховете ни са разкъсани вече от трънките, останали са на парцали по клонките. Страховете са дреха, твърде широка и с веещи се поли. Закачаше се тук – там. Накрая се разкъса, а ако беше от здрава материя, щяхме да останем и ние закачени някъде назад и да чакаме спасителен екип. В такова време обаче живеем, че дори страховете ни са синтетика и лесно се късат, а по пътеката, напомняща амбиция, вървим в състояние, което ако можехме да погледнем от страни, би ни се сторило близко до безумие. Калта вече е проникнала в обувките. Квакат стъпалата ни. Видимостта и без друго не е добра, а пада мъгла и здрачава. Да тръгнем назад -пак ще ни стигне мрак. Доста път сме минали. Остава надеждата, че скоро ще стигнем. Какво? Вече сме забравили. Как се е случило? Вероятно споменът е останал при страховете. Целта ни е била продиктувана от тях. Плющели са дрехите на страховете ни по вятъра и ни се е струвало, че шепти друго в нас. Или случило се е нещо, което звучи парадоксално, но често се случва. Страхът ни е подтикнал към смела постъпка, а когато го изгубим, чезне и смелостта. Както и всякакъв смисъл.
Толкова високо сме, че човек тук не е стъпвал. Но кой е проправял пътеката? Горски полубожества, умрели преди векове. Не понесоха близостта с човешките амбиции. Слабост почувстваха и заплетоха коси в своите творби и тръни, сред тях умряха. И биха изчезнали пътеките им, ако нямаше луди като нас, които да поемат по тях, без да знаят дори защо го правят, без да преценят риска, изследвайки го, експериментирайки със себе си.
Мракът, който досега плавно се спускаше, изведнъж се катурна. Дъжд заваля, запукаха клоните. Кална лавина отряза пътя за връщане. Преживяването става ужасно, време е да се върнем на мястото си и да оставим нашия герой да стигне до неговия край. До този момент той имаше нужда от нашето разбиране, затова ви и поканих да участваме в приключението. Падащата кална маса прекъсна връзката ни между нас и него. Вече разбрахме достатъчно добре как се чувства, а изборът да тръгне по тази пътека беше негов, не наш. Освен това до този момент ни призоваваше, за да не се разкрещи, да не обезумее, да не се почувства толкова сам, колкото в действителност беше, защото това е нечовешки. Вървеше в нещо като унес, говорейки си с въображаемите: нас. Гърмът и трясъкът го пробудиха. Отвори очи, напълно откъснал се от цял свят. Дъждът го биеше в лицето. Не бяха водни капки, лепяха се жилави по лицето му като глина. Звуци, напомнящи бормашини, издаваха върховете на дърветата. Единият му крак потъна в празно пространство. Извика инстинктивно, но си беше толкова отчаян, че не му се стори лоша идея, ей тъй, по невнимание, да падне в пропастта.
В бездна не литна за изненада, а се търкаля малко. Опомни се жив, не сериозно наранен, а само изподраскан. Тъмно беше, но достатъчно се виждаше, за да разбере, че е на поляна. Въздъхна. Пътеката чувстваше като плен. Задушаващ плен, но отсега нататък вече не знаеше в каква посока да поеме.
Случайна погрешна стъпка се оказа правилната. Възвърна му свободата. Кога я изгуби? Вероятно малко след страховете си. Те я ограничават. Но благодарение на ограниченията им я чувстваме. Без тях ни е все едно. Поне така отсъди героя ни и може би не грешеше. Но сега какво да я прави. Накъде да поеме. Докато беше пленен в пътеката, имаше посока, сега - всичко е посока. Може да има пропасти. Най-вероятно има. Дъждът обърна в сняг. Заподскача на едно место. Трябваше да се движи да не замръзне. И тръгна в лошата видимост. Тръгна накъдето го водеха краката му. Сърцето и разумът му като деца се бяха вкопчили в безсмислени спорове. Двама се карат, трети печели, затуй слушаше тялото си. И не сгреши, защото в подобни положения инстинктът за самосъхранение е най-добрият съветник.
Видя трептяща светлина. За кратко реши да не я взема на сериозно, а за украшение на неговото въображение, просто защото не искаше да се надява и да остане разочарован, но колкото и да се опитваме, не можем да подтискаме надеждата, когато ни е нужна.
Заподскача сърцето му. „Видя ли! Видя ли!”-крещеше то на разума.
„Аз, аз ти казах!” - крещеше разума, а тялото като възрастен човек, може би техен баща, ги водеше, хванал ги за ръце.
Съвсем се разбъркаха мислите на героя ни. Размаза се пред погледа му. Светлина и снежинки и сълзи. Хлъзгаше под краката му. Улавяше се истинският дъх на разтворена широко пропаст. Кожата му настръхваше.
Очерта се силуета на сграда. Светлината не беше измислица. Схлупен параклис. Отвори вратата, свещите премигваха. В три свещника на три реда. Стотици бяха, достатъчни да стоплят малкото помещение. Премигнаха като отвори вратата. Побърза да влезе. И като се опомни в безопасност, започна да трака със зъби и да трепери. Дори не се запита кой е запалил свещите. Вино, сушено месо и мед видя в единия ъгъл. Хапна и пийна. Изтощен беше, живот го изпълни. Затанцува душата му около свещниците, в пеперуди превърна страданията си, изгаряха на пламъците. Изгаряха на пламъците и ги хранеха. По-светло и топло ставаше. Опиянен беше, не и пиян. Опиянен беше като от ежедневие. И видя нещата такива, каквито се виждат през опиянението на ежедневието, а не такива, каквито ги виждаше отрезнялата му от силния стрес сетивност: като истина за неговият живот. Форми и цветове върнаха обичайните заблуди за сетивата му.
Не беше в параклис, а в квартирата й.
Свещи имаше, но не стотици, а десетки. Тя беше гола и хилава. Млада, може би непълнолетна. Мислеше я за малка мръсница. Друго се оказа. Тя беше онази погрешна стъпка в живота му. Която му върна чувството за свобода и го накара да осъзнае по какво е вървял. А когато сгафи с нея. Даде му всичко от себе си.
Усмихваше се наивно, но това беше усмивката на жената.
Засмя й се. Каза й нещо шеговито, защото му се стори изкуствено да й каже това, което си помисли:
„Мислех си, че съм живял, но сега разбирам, че съм бил лишен от най-хубавото.”
Съвсем искрено си го помисли. Стори му се твърде превъзнесено.
Каква беше цялата история? Накратко: той важна клечка, тя едно момиче. Папараци успяха да надникнат под завивките му. Голяма неразбория стана. С кариерата му по всяка вероятност - свършено. Заради една нищо и никаква история. Твърде много обществен интерес. Можеха да излязат наяве и сериозни неща. Сега беше в отпуск, но смяташе да се оттегли. Сгафи, това е. Останеше ли, застрашаваше положението на всеки в екипа, в който, между другото, не беше най-голям. Жена му направо си го прати „при малкото курве”. Направи го, като гръмна историята, а не когато е научила. Тя знаеше, както знаеше и за една предишна връзка. Не я интересуваха. От години не спяха в едно легло. Със синовете му положението беше по-зле. Би ги разбрал, ако се срамуваха или ако се опитваха по мъжки да го разберат. До вчера уважението им като към божество. Отношението им днес като към един от милионите от които нямат никакъв интерес.
В един момент, злокобно си рече: „Добре, че стана, че да разбера!”
И щеше да се свърши със самоубийство, ако не стори това което нямаше намерение. Отиде при нея. Краката му го отведоха, тялото. Спомняте си как душата му и съзнанието спореха.