Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

В началото не се познавахме. Смущавахме се, скришом си завиждахме или не си завиждахме, не се разбирахме или прекалено се разбирахме, обиждахме се и си прощавахме, като пред изпит беше обикновено всеки ден, а някои от дните като пред заставане на подсъдимата скамейка. За най-страшното престъпление: че пишеш. Че си прекалено добър, което ще рече луд. Или твърде посредствен, което ще рече глупав. Зад виртуалната маска се криеха ангели и демони. Зад виртуалната маска се криеха сходни души, любови и разочарования. Зад виртуалната маска се криеха приятели: добри и лоши. Криеха се и врагове. Преди всичко криеше се Душата на времето. Неясното настояще, разтърсваната ни от слухове и истерии, бързи събития родина. В която живеехме и не живеехме. Живеехме, защото сме хора, защото си имаме битовото, не живеехме: защото си имахме и друго. Онова общото което ни събираше, което твърде различни ни направи сходни. Което ни хвърли във войни, че и любов. Няколко години равни на хилядолетия. Времето във виртуалната сфера е различно. Извън нея, меняхме вкусове и роли, местожителства, любов. Меняхме приятели и начин на живот. Растяхме или падахме надолу, за да се издигнем повечето случаи отново. В началото: всъщност беше Словото. И Буквите в които да го овладеем. Сайтът който ни събра и любовните трепети които явно всеки и всяка имаше да сподели, между всичко друго за което пишеше. Някой за пръв път опиянен от докосването на Ерато. Други превърнали я във вярна държанка, докато като урагани с мъжки имена в сладост изживяват дните и нощите си. Някои влюбени за първи път, други /като мен например/ след дълги години страстна обич, относителна вярност, хубав живот под един покрив, покрил под себе си и гори на нимфи и тропически острови, след всичко прекрасно, раздяла. Спасението: поезия, поезия, поезия. Други, толкова щастливи, че са на границата на лудостта. Спасението: поезия, поезия, поезия. Други самотни. Спасението: поезия. Любовна, еротична, неприлична, побъркана от страст нимфа. От думи и плът. Стриптийзи с думи, разголващи се души. Под мъжки тела женски души, под женски тела: души на езически богини. Играят думите, римуват се с време и същности. Римуват се с трепети, с неримуваното и до болка познатите рими. А стиховете огнени, един след друг събират се. Море от стихове. С вълните и цунамитата. Минават години. Търсиш някой стар. Питаш всезнайкото Чичо Гугъл и той те отвежда на напълно непознати места. Виждаш стиха си копи-пейстнат, понякога и без да е цитирано името, но често е и цитирано. Виждаш го възкресен и коментиран, чак ти се струват смешни трепетите ти или ти се преплаква, че виждаш други глупчовци като теб. Или не, не е за това. Преплаква ти се, че вече не си онзи глупчо. Върви си времето, това е всичко. И нека да не се жалвам като супергероя Уайт Ърп, в края на Тумбстоун, защото приятелчето ми главорез Док Холидей, който знае повече и от Чичо Гугъл, ще ми каже: “Просто живот. И трябва да се примириш с мисълта.” И е прав, по дяволите. Страстите отминават, но стиховете остават. Нови любовни трепети заемат мястото на старите. Всичко с времето си, но един хубав любовен стих не е всичко. Той е извън времето и пространството, след като Господин Време, който знае повече и от Чичо Гугъл и от Док Холидей, взети заедно сам е оценил стиха като вън от властта му и е рекъл:
“Думите са ми роби, но Словото е свободно. Върви си, нямам власт над теб. И бъди вечно млад! Този който те е написал се е освободил от теб, но ти в скитане ще срещнеш много сърца, които ще ти бъдат отворен дом. На добър час! Тъй, рече Времето!”
И ето, че минаха години, а стиховете за разлика от нас, останаха млади.
Вярвахме ли тогава, че някой ден много от нас, които няма да се срещнат в живота, ще срещнат след години душите си в една обща книга, с точно тези неостаряващи стихове?!
Аз мечтаех за нещо такова. Мечтаех, но не вярвах. Не знам как е с другите, но луксозното издание с най-добрите от най-добрите любовни и еротични стихове събирани през годините в Буквите е почти вече факт. Десет дена остават до промоцията му. И няма да е пресилено, ако нарека сборника Библия на любовта в последните времена.

Библията има много автори. Този сборник също. Те са били само ръцете на боговдъхновението. Както и ние сме били само ръцете на вдъхновяващата любов. Хора като всички останали, изживели всичко онова което са изживели и останалите, но избрали поезията като начин да го изразят и споделят. Сред толкова много хора има всички различни емоции, преживявания и знам, че всеки ще открие част от себе си.

На знам, жив ли ще съм, здрав ли ще съм /мен ме чака и друго радостно събитие на същата дата, за което сега не ми се говори, защото твърде радостно е и това, но не знам как ще преживея тези дни, горя от нетърпение, като факла ще пламна, защото в това което ще държат ръцете ми съм само една част, а то е много по-голямо от мен, то е промисъл и неизбежност, която е трябвало да се случи.
То е дългоочакваната реколта на думи и страсти.
Изповедите на влюбените сладки деца на времето от най-новата ни история.

Повече подробности.

http://www.bukvite.bg/forum/index.php?showtopic=5281