|
 |
|
Страх от дявола |
« Предишната тема :: Следващата тема » |
Автор |
Съобщение
|
cefules |
Пуснато на: Пет Авг 14, 2009 11:01 pm Заглавие: Страх от дявола |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009 Мнения: 557
|
Накара ме да повярвам. Една река е останала отпечатана, като няколко минутен нямам клип, няколко кафяви кокошки, дъсчена ограда на село и пръските дъжд по стъклата на кола пъплеща по виещо се шосе, под клони като крайници на колосално същество и бляскащи светкавици. Виждам иначе гласовете, виждам и миризмите, пръстите ми виждат и устните ми виждат. Правя изложби и спя с мъже. Чета книги и знам, че съм красива. Имам си даже огледало, а малко от гостите ми съзнават, че би трябвало да бъде непотребна вещ в дома на сляпа жена. Окончателното становище за зрението ми, знам от двадесет и осем години насам. Не може да се възвърне. Не струва пари, а много пари да си върна само сенки и контури. Аз виждам и с едно друго око. Повечето не знаят, че го има. Като през шпионка, не във формите, а под тях. И има много цветове. Би станало живописец от мен, но бях само на девет. Сега правя непретенциозни пластики. Примирила съм се. И с това, че няма да бъда обичана. Тежката ми инвалидност беше оправдание за доста мои постъпки, които сега съзнавам, че са своенравие.
"Лишена съм от нещо, вие не знаете какво е без това, което имате. Какви сте лекомислени! Над вас съм! Все ми е тая за упреците. А ти, скъпото ми момче, не изследваш ли краката под късите полички, с поглед! А? Кажи ми, не докосваш ли със сетиво! Аз като нямам очи, не мога ли да погледам с ръце и устни някое красиво мъжко тяло! Отиваш си, прав ти път. Приятно беше да живееш със сляпата и мисълта, че не вижда какво си, а ти си нищожество!"
Бях млада, вече не съм. Не ми тежи самотата, обикнах и нея.
Той беше другото й лице. Мислила съм си, че е извършил някакво престъпление, иначе нямаше толкова да се крие от хората. Но малко като се задълбочих в хипотезата, досещах се, че нещо и куца. Работеше от къщи, компютъра му беше достатъчен за да върти игрите си. Беше му достатъчен и за да има стотици приятели. Често съм го питала, не иска ли да ги види. Смеел се е. Щял да ги разочарова. Не "виждах" с какво. Какъвто образ показваше, такъв си и беше. Малко странен, много харизматичен, едър и гръмогласен. Аз разбирам от мъжка красота, това че не я виждам с очи, не значи, че не я познавам. Миризмата дори носи достатъчно информация за формата, а него стотици пъти съм обхождала с всяка част от тялото си. Добре е сложен, а скулите му...като статуя на някой от великите ми очители. Много мъжествено лице. На въпросът ми, защо страни е отговарял кратко:
-Хората не вярват в Бог, а таят суеверен страх от дявола.
Замлъквал е. Не му беше приятен този разговор. Както и на мен не би ми било приятно, ако ме заговори за възможно лечение. Как го е направил ловкият му манипулатор, не помня, сама. Опомних се, че разгорещено обсъждахме, а никога не беше ставало дума. Чрез мрежата се вреше на всякъде и печелеше достатъчно. Не бях сигурна искам ли или не да виждам. Още повече да се опитвам. Защото разочарованието, след надеждата би ме прегазило. Би ме върнало в детството, което едва надживях, а баща ми, не успя. Накара ме да повярвам. Не бях сигурна, вярвах, че искам да опитам.
Защо? Защото, ако не погледнех аз, нямаше кой да вижда този толкова красив мъж. Помислих си, че заради мен се крие от всички очи. За да подсили желанието на моите да го видят, като нещо, което иначе ще остане невидяно.
Като дете избухна да се смее на предположението ми. Смя се най-малко петнадесет минути и зарази и мен.
-Накара ме да повярвам...
Че искам да прогледна или че ще прогледна? В любовта?
Стори ми се, че виждам въпросителният му поглед. Да, виждах го, с онова непознато око, което виждаше под формата.
Или в Бог, в който хората не вярваха, но се бояха от дявола.
-А ти вярваш ли? - попитах го.
-Май и аз, като всички останали. Не достатъчно, за да не се боя от дявола.
Толкова тъжно никога не беше ми звучал. Сега разбрах, че в тази вечер е бил почти сигурен, че ще ме загуби, че като го видя това ще е края, но въпреки това, направи всичко от себе си, да върна очите си.
Спомням си, че първите ми думи бяха:
-С почти всички се случва, но ние го преживяхме по-силно и осъзнахме.
Винаги съм подозирала за родилен белег, но не и този. Част от кожата, дори свръх-чувствителните ми пръсти не го усещаха.
-Вече няма защо да се боиш от него.
На дясната ръка и на челото, като изписано беше: "666" |
|
Върнете се в началото |
|
 |
|
|
 |
|
Страница 1 от 1 |
|
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
|
|
|
|