Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Забравих защо онзи чиновник ме прати в Отдел "Душевно деловодство". Попитах ли го къде се намира? Отвърна ли ми раздразнено, че не е работата да отговаря на този ми въпрос? Мисля, че: да. Тръгнах по стълбищата, сивата маса, която навън е живи хора ме избута към коридора, който нямах намерение да търся. После вървях по тесен коридор, зле осветен, две врати отворих и се озовах между стелажите. Миришеше на прах и стара хартия, имах чувството, че съм се изгубил. Силите ме бяха напуснали. Какво изобщо търсих тук? Не ми беше мястото, но къде ли ми е? Стори ми се, че виждам ресторант под шарена сянка, чувам музика, която пробужда времето. Да, тук е заспало, мирише на умъртвена хартия. Дочух река, замириса ми на бензин и магистрала. За кратко на машинна смазка. Чух и смеха й, отдавна забравения. Вече не си спомням лицето й, смеха й рисува друго. Онова е по-действително, макар да няма постоянна форма. На какво се засмя тогава? Да, че й признах, че предпочитам миризмата на машинна смазка, пред тази на розите, но мириса на рози е като обица, малка обица върху нейното ухание. Принципно се държеше като безсрамница, но на тези думи се изчерви, даже ме попита поет ли съм. Намерила кого? Освен случайно запаметен текст на някое популярно парче, друга поезия не познавам, нито си падам. Какво толкова казах? Май нищо, но и тя не разбира много от поезия. Обича моторите. Каза, че и мен. Аз пък, че дрехите й не крият нищо, защото я помирисвам гола. Това, вече не би трябвало да е поезия. Трябва да има десет години оттогава. Трябва да е било любов, защото другите връзки не помня.
Вървя сигурно четвърт час по нишата между стелажите, но изглежда няма край. Толкова голяма сграда не знам дали изобщо има. Обръщам поглед назад. Мисля, че минах от една ниша в друга. Имаше преки между тях. Вървях без да мисля, изключих настоящето, опитах се да си спомня време в което съм бил щастлив. Защо ли? Всичко тръгна от чувството, че не съм на мястото си. И се запитах къде ми е? Бил ли съм изобщо някога на мястото си или съм се лутал между претъпканите с папки стелажи. Изгубих се, все още няма паника, но едва я владея. Не изпадам лесно, но усещам, че настъпва.
Тогава от пряката на метър пред мен излезе деловодителката. Стегнала с фиби руса коса, с очилца и много дълга, но впита рокля. Тази старомодна свенливост е върха на сексуалното предизвикателство. Прилича на клише от порнофилм.
Пита ме с какво може да ми помогне. Объркано й обяснявам. Искам я. Май изтърсих нещо повече от това, което ми позволява доброто възпитание, а тя ме попита не съм ли старичък?
Засмях се, тя се изчерви също като онази, чието лице забравих, но не и че я обичам, още я обичам. Всъщност, права е. На тридесет и четири години един мъж е стар за инфантилната свалка, която хвърлих.
Извади една от папките.
-Предполагам това ще ти свърши работа. - рече ми тя. - Ще получиш печата, върху щастие, което е осмислило живота ти.
-Нищо не разбирам. - признах й.
-И аз. За мен е просто работа. Аз съм деловодител и това мога, това правя. Но не разбирам, какво търсете в деловодството.
-Доколкото разбрах тези папки са живота ми.
-Мигове, всяка папка е твой миг.
-А как откри щастливият между тях?
Наведе глава. Пак зададох въпроса си.
-Аз...не знам...
-Кажи ми.
-Първата папка която хвана, върши работа. Винаги след това е подпечатана като щастлив миг.
-Това ме кара да подозирам...
-...и мен. Че всеки от тези мигове е щастлив. Само не разбирам, защо трябва да се лутате в деловодството и да чакате да бъде подпечатан. Хайде, със здраве.
Рече ми и изчезна между преките ниши.
Мислех си, че няма да открия пътя обратно, но се оказа лесно. Не знам какво ме насочи право към изхода.
Чаках малко пред вратата на чиновника, подпечата бързо документа.
Когато излязох осъзнах. Първо ми направи впечатление новата техника по улиците, погледнах в една витрина и като видях белоснежната си коса и бледата кожа, вледених се.
За това ме попита дали не съм стар. Влязох в деловодството тридесет и две годишен, сега не изглеждах на под седемдесет.