Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема - Жената с очи

cefules

Имам си очи за показ и очи за книгата, с която често обичам да оставам сама и в която откривам най-голямата интимност.

Имам си очи и за интимните приятели, за всеки очи – според очите му.

Имам си очи за никого, които не показвам всекиму, а само на тези по-мъдрите и отнесените, които обичат непознатото и могат да се загубят за кратко някъде за да открият повече за себе си или да се загубят завинаги, за да открият нещо, което никога няма да разберем.

Природата е искала да ме помилва, не знам що за генетична игра е. Без тях не бих оцеляла. Познах живота от такива му страни, че съм наясно, че с моята наивност, леконравна лудост, далеч не бих стигнала.

Нямам нищо особено, даже съм малко глупава. Без дори да съм достатъчно руса, за да ми отива. Но мога да създам с тях дори усещането, че съм по-руса и от слънцето. Достатъчно е да докарам на цвят очите, а това правя лесно, често дори несъзнателно.

Очите ми менят цвета си, в съответствие с околната среда.

Мога да гледам строго и проницателно. Без да съм сложила очила, погледът ми да е като през златни рамки.

Три и сто съм се родила. На шест се научих да чета. Говоря два езика, само защото родителите ми са емигранти. С труд и риск за дарбата си, докарах добри оценки в колежа. Когато съм влюбена мога да пиша и нелоши стихове. Нося обикновено очите на средностатистическата, за да приличам повече на себе си. Но напоследък не съм сигурна коя съм.

Имам очи като вечерна рокля, очи на кралица в изгнание, тази която всяка носи, но малцина познават. Имам и очи на робиня.

Черни са, като смъртта, когато искам някой да почувства топлината на живота. Сини като закачка, когато не искам друг да му гледа толкова на сериозно. Мога да бъда алегория на пролетта и да изглеждам с огромен бюст, при това с разголена лява гърда, без с това си дарование към мен, природата да е показала разточителство или дори щедрост.

Имам очи – хамелеони. В тесните задушливи квартали изглеждат късогледи, блестящи в любопитни светлинки, разхождащи се по навиците и чертите на хората. Следящи като Големия брат. Имам пияни очи, когато искам да съм любовница. Имам трезви очи, когато искам да съм сред пияни. Имам очи за родителите си. В различен цвят, а никой от тях не предполага за дарбата ми. Питала съм се често, не им ли се е случвало да спорят за цвета на очите ми. Не им ли прави впечатление, че на снимките на които не излизат червени са в различен от цвета, който познават.

Не, не се е случвало. Очите ми са по-хитри от самата мен. Те знаят как да се изменят така, че да не будят въпроси.

Имам похотливи очи, когато искам да флиртувам.

Имам и едни, които не съм открила още, които пазя за по-специалния и от най-специалния и който съм наясно, че няма да срещна, защото достатъчно специални в живота познах, за да разбера, че най-големият специалитет в любовта си остава фантазията, която отпуща под аренда свои краища, за да построиш върху тях от частици реалност, поредния измислен замък на измисления си принц.

Имам си горчиви очи, които предават вкус на блудкави нощи.

Имам и сладички, когато възбудата не достига и трябва да се вдигне въглехидрата. Имам по-глупави очи и от тази мисъл.

Имам и едни умни, с които много скучая, но тази скука ми помага да потърся по-интересното там, където не съм подозирала, че го имам.

Имам очи за всяка приятелка. За сиамската си котка и за хъскито си.

И когато онзи психопат излезе онази нощ срещу мен. Пълен звяр. Пребивал е другите преди да ги обере, не знам, не знам какъв поглед съм намерила и за него...

Сега ще го опиша, много подборно ще го опиша, като снимка ще бъде, защото освен всичко друго очите ми са паметливи. И дано, дано да го осъдят до живот, но сигурна съм, че където и да го пратят, няма с типичната си омраза към всичко живо да мисли за единствената, която би трябвало да мрази и която го е наредила така. Противно на разума, ще ме чувства като свой приятел. Ще ми прости, може би ще го боли. Сигурно тази болка ще изкупи душата му. А моята? Че съм предала приятел. Не, не ми е по дяволите, но онзи който страда за приятелството ще ми е. Нямам представа, нямам представа какъв поглед съм намерила.

Видях го как омекна. Да беше куче щеше да завърти опашка, но все едно завъртя. Прибра зъби точно като хищник, само реверанс дето не ми направи.

Свикнала съм със способностите си, излишно е да казвам, че съм една успяла, много успяла жена. Тълкувах си, че това е и причината за чувството ми за самота, но сега се колебая.

Не бях се сблъсквала с нещо подобно.

Докато се прибера в къщи намерих най-подходящият израз за сълзи и огледало.

Замислих се, за много неща се замислих.

Търсих в живота си неприятел – нямах такъв.

Имам очи – хамелеон. Всеки ме приема за свой, за сродна душа, за човек като себе си.

И понеже бях като всички, май бях като никого.