Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Не знам вълшебно ли е или е някакъв фокус. Така и не успях да му повярвам, така и не спрях да се уверявам. Всеки ден надничаше различна. Все едно от съня ми навън извадена, от потайните ми мечти извикана. Хиляди лица, от хубави по-хубави. Съвършена ми изглеждаше още първата, втората беше по-хубава, третата не толкова, но по-очарователна и от двете заедно, но не толкова колкото четвъртата, а петата беше ослепителна, после спрях да ги помня. В река от образи живеех. Виждах се в огледалото червенокоса или с черна като катран коса падаща до кръста, късо остригана и кестенява, огнено руса или медно руса, сламено руса или руса като слънчице в книжка с картинки или ангел паднал да се снима в порнографски филм. Сини коси имах даже, често прошарени или бели като сняг, но без да ми предават старчески вид. Очите ми смениха безброй изрази и форми, всички цветове преброиха, всички ми откриха. Сигурна съм, че повече нюанси ми показаха, отколкото в реалността извън тях изобщо имаше. Ниска бях, висока. С щедър бюст или с мускулести гърди с вирнати зърна. Бръчки ме красяха или изобщо липсваха. Усмивката ми плашеше мен самата или мен самата възбуждаше. Виждах непознатата в огледалото, а после сякаш душата на тези форми ме обземаше. Различно настроение имах, различно се държах, често и така както не съм подозирала, че мога. Ту мило и обичливо, ту дръзко и предизвикателно, надменно понякога, понякога откровено като стар мъдрец с форми на фея, фриволно или самоуверено, самомнително, ала очароващо. В истинска актриса ме превърна огледалото. Впечатлявах, радвах с поведение. Повече очакваха от мен, повече души печелих, повече печелих във всичко. Не можеха без мен, но мен самата не познаваха и не знаеха, че държанието в което са влюбени не е мое, а на онова което само аз съм способна да видя рано сутрин в огледалото.
Как започна всичко? Каза, че е сляп, а в погледа му блясък виждах. Нямаше бастун, нито куче го водеше. Нещо друго изглежда имаше предвид, защото не ми изглеждаше да се шегува. Качих го на стоп. Не съм чувала слепи тъй да пътуват. Хубав беше, изискан, модна линия костюма му, косите му прошарени. Нещо не се връзваше стопа, но лицето му обветрено и с трупан години загар, показваше, че си обича приключенията. Гледаха очите му, лакомо навън и с по-дискретен апетит се плъзгаха по тялото ми. Не, не се връзваше. Казах му, че не е сляп. Отвърна: „може би”, после ми каза, че и сляп би забелязал, че съм хубава. Засмях се, казах му: „благодаря”. Заприказва се и ги нареди едни. Виждал идеята под реалността. Онази част от промисъла която не е проявена, но въпреки това има свой живот под живота. Попитах го за мечти и фантазии ли говори.
И за това, и не за това. Почти съм го разбирала, повече не ми трябвало. Преди да се обидя ми каза, че бил малко откачен, не можел да обясни какво точно има предвид. Рекох му: „Толкова си откачен, колкото и сляп.”, засмяхме се. Сляп или не ми рече на кой разклон трябва да спра, че да слезе.
Помислих го за търговски пътник, който пробутва боклуци когато ми даде огледалото. Рамка имитация на сребро. Орнаменти напомнящи змии. Нищо особено, по-скоро кич, такъв какъвто може да се намери по всяка сергия. Така си помислих, но същото никъде не видях. Опитах се да не го приема, но той настоя и ми рече, че не иска пари. Не, не е търговски пътник. Особняк, свеж особняк.
Хубаво се посмях на онова което ми каза преди сбогуване. Щяла съм да виждам сутрин в огледалото не своето лице, а онова лице което желая да имам. Че аз си се харесвам. Свикнах със себе си. Мина пубертета. Отдавна мина времето в което страдах, че не съм такава или онакава. Весело ми беше. Вечерта пих сама. Не много, възбуда ме полази когато си припомних лицето му. Пожелала съм го, а тъй и не съм разбрала. Толкова сме забързани понякога. Сладък беше, с контраста между тежкият вид и леко инфантилното поведение съпроводено с приказки за чудеса. Сваляше се, без съмнение. И това твърде късно усетих. Не отиваше на мъж с подобна външност да се опитва така да впечатли жена. Или пак са били идеите. Онези нереализираните като реалност за които говореше. Голям смях.
Гаджето ми позвъни. Гукахме си. Усети, че съм пила. Казах му, че ще го схрускам. Попита ме кога. Знаех ли, на път съм. Всичко се случва. Забравих даже името на хотела, но той се сети като му го описах. Страшен е, няма хотел във вселената от който да не е откраднал сапунче. Помни ги поименно. Искал да е с мен сега. И аз исках. И не само с него, но какво да се прави. Живот. Нереализирани идеи.
Когато се събудих отворих чантата и без да се замисля потърсих огледалото. Моето. Другото попадна в ръката ми. Очаквах да видя размътените си очи. Пих доста, а и без грим в някои сутрини и без алкохола изглеждам ужасно.
Видях обаче нея. Какво възкликнах не помня. Усмивката й леко цинична, присмехулни очите й, но като цяло благ израза й, светла кожата й, свежа като бебешка, бенка над устната, като живи същества къдриците й, сякаш косата й дишаше. Приказна, съвременна приказка за пораснали от плът и кръв. Малко ме стресна, малко ме натъжи, че не съм наистина тази, но имах нещо общо с нея. Усетих, че живее под мен. Такава, съвършена, нереална. Част от мен е. В другите огледала я нямаше, нито по-късно през деня и в това. Очаквах да я видя на следващият ден, но следващият ден видях амазонката с огнената коса и луничките, със светлосините хладни очи и блестящата като ореол, но й сърп усмивка. Удължих пътуването си. Мислех, че всичко става в главата ми и ще трае докато съм самотна, сред непознати, с които почти не общувам. С тях мога да си позволя да съм различна от онази каквато съм в действителност. Да проявя характера на тези които виждам сутрин в огледалото. Да отдам малко на нереализираните идеи, преди да се върна към света който изисква да бъда такава каквато съм.
Доста се проточи. Скъсах с приятеля си. Видях се в друга светлина. През погледите на другите не се харесвах в много отношения, но най-не се харесвах виждайки се до него. Взирах се по прашните шосета, надяваха се и очакваха очите ми да видят странният мъж, още се надяват, но тъй и не съм го срещнала.
Върнах се към ритъма на ежедневието си, а огледалото не загуби силата си. Виждам хубавиците в себе си, те ми дават силата си, правят ме да бъда способна да изживея това което искам.
Тази сутрин когато като всяка погледнах в огледалото видях своето лице. Изненадах се, а после сякаш се събудих. Това лице вече не беше мое. Това беше лицето което имах тогава. Минаха тридесет години. За малко щях, но не се разплаках. Късно беше да съм себе си.
Усмихнах се.
Но ако можех, пак щях да поискам да бъда това, което съм.