Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

neslanchice · Пуснато на: Съб Май 09, 2009 8:01 pm Заглавие:

За полета на душата (малко наивно)

Къде е душата ми? Никога няма да я намеря. Все й казвам да се скрие някъде. Реших да живея спокойно. Подредих ежедневието си, помислих за всички подробности. Доскоро водих прилично съществуване. И сега се чувствам глупаво. Без да я викам и търся, тя започна да наднича и да си играе на криеница с мен. Кое ли я беше накарало да напусне безопасното си скривалище? Отдавна не го е правила. Откакто почти се удави в болка. По една неизживяна любов, която на всичкото отгоре беше и невъзможна. И нереална. Но ме разпадна на малки частици и ме разпиля. И болката беше истинска. Душата стана силна и... спокойна. Притихна и не искаше от никой нищо. Печелеше всички битки с плахите опити на света да я предизвика. Обаче войната продължава. Най-после е на път да загуби. Тази битка е по-различна. Много е светло и приказно някак, а тя започва да лети, когато я залее светлина. Не я разбирам. Слива се с нея. Светлината - Любов не се вижда с очи и не се докосва. Само душата я усеща. И отвръща с неподозирана за крехката й наранена същност сила. Сърцето ми изпадна в ужас. Скова се от страх нещо да не наруши познатия му ритъм. Но душата взема превес и в тази вътрешна битка победител май ще е тя. Тъжно ми е, става ми страшно от тази промяна, а сили нямам... Дали да не оставя душата да се справя сама? Дължа й го. Ако загуби, ще се скрие по-дълбоко. И за повече време. Може и да не стигне един живот да я намеря. Но този път не мога да се справя с желанията й. Тя и без това прави каквото си иска. Ето я, гледа сега с очите ми, говори с гласа ми. Какво пък, нека се радва, заслужава го. Моя си е. После да му мисли. Толкова е хубаво, че не мога да повярвам. Тези съмнения са убийствени. Защо пък лошото да не е толкова лошо, че да не е истина? Защо все вярваме в лошото, а красотата подминаваме – изглежда ни измамна? Ето, че душата започна да се меси и в мислите ми. Но не ми показва скривалището си, за да не я намеря. И да я спра. Така е сигурна, че няма да й попреча, ако реши да се слее с най-силната светлина. И да обича. Ще я оставя да изчезне. Утре. Тази нощ за последно ще си играем на криеница. Дължи ми го, но й е много трудно... Нямам сили, предавам се. До сутринта ще е превзела целия ми свят. За да се разлети на парченца... пак. А може би не, не и в този живот... Кой знае...

12.2006
_________________
* До истината отвъд разума се стига само с любов...