Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Пон Май 11, 2009 10:18 pm Заглавие:

17.11.2008 15:09 - Приключение в събота следобед

Преди два дни преживях нещо, което смятах да разкажа след много, много време, едва след като го осмисля и разбера какво е за мен. Малко си завидях, в смисъл, че не мога да напиша подобна история, каквато изживях. В известна степен прилича на много от тях, доближава се, а от много е по-интересна, което за пореден път ме уверява, че живота е най-изключителното приключение. И до сега не съм наясно точно какво ми се случи. Имах късмет, това ще стане ясно. Разсеян съм понякога, още повече когато не съм доспал и съм с температура. Прибрах се по живо, по здраво, което при ситуацията която ми създаде разсеяността ми, не беше много сигурно. Не знам колко разказа съм започвал, че мой герой или героиня неочаквано открива, че е без пари и без документи далече от дома си, че нещо се е случило с телефона му и оттук нататък следва историята. Тази събота нямаше кога да напиша история, но вместо това я изживях и сега си задавам много въпроси.
Основният за мен остава: аз ли създавам литературните си персонажи или те мен? Много се опитваха да ме разтълкуват, каква вътрешна потребност имам. Разбира се, повечето от мненията бяха повърхностни, самия аз не мога да определя каква е. Поставил съм си някои цели, някои от тях съм и споделил. Търсенето на нова форма на красивото. Изследване на битовото, чрез съзнанието на заключените в него. Сблъсъка между скришните желания и социалните цели, още куп дивотии които за мен са си експериментални. Необходимостта е друга, но отдавна не съм сигурен, че това е моя необходимост, по-скоро е необходимост на героите ми и най-вече героините ми. Това, че част от тях измислям или се заблуждавам, че измислям, съвсем не означава, че желанията са мои. Това са желания: световни, засадили семена в подсъзнателното ми, а аз като градинар за тях. При това сляп градинар, защото желанията трябва да са усещания на които на мен се остава честа да предам форма, но първо трябва да отгледам като се ориентирам по аромата или усещането за свежест. Внимателен трябва да съм за да не настъпя някое цветче и сигурно настъпвам, да не набера някой грозен, че и отровен трън, а и това ми се е случвало, но дотук с метафорите защото и без друго реалното ми преживяване сега ми изглежда далеч по-иреално от преживяването на повечето от героите ми.
Нощта петък срещу събота ми беше много зле. Най-вероятно е просто простуда. Недоспал се събудих и публикувах първо шеговитата история в блога си, подготвена от предишния ден. Нета ми беше слаб и това ме забави, а и още дремех. Времето беше критично напреднало и се изстрелях в последния момент за да хвана влака. Имах среща в София която протече добре. Оставиха ме буквално на автогарата, тресеше ме ужасно. Кашлях и усещането за скорошни пристъпи на повръщане ме измъчваше. Докато чаках реда си на гишето за билети открих, че нямам в себе си достатъчно пари. Трябваше да имам! После се усетих, какво най-вероятно се е случило. Тръгнал съм в якето в което съм имал оставени от преди пари, не онези които е трябвало да взема. Бръкнал съм в джоба, напипал съм банкноти и съм се заблудил, че съм си взел парите, а са забравени в къщи. Ха-така. Телефонът ми се повреди онзи ден. Преместих картата в друг апарат, но номерата ми запаметени не на картата, а на апарата. Бъркам се, не откривам и лична карта. И ми лошо, много лошо и бързам да изляза от европейската автогара, че да не направя някоя „балканска мозайка” . В София имам повече приятели отколкото навсякъде другаде в България и много от тях сега като ме четат имам представа какви смесени чувства ще изпитат, че съм бил близко в окаяно положение, но не съм им се обадил. Интересно ми е как? Мисля в движение варианти и не ги откривам. До два адреса мога да намеря пътя и пеш, всъщност имам си парички и за градски автобус, даже за два градски автобуса и малко отгоре, но не бързам да се реша, ако не намеря никой или се изтупкам в неподходящ момент ще е много неприятно. Тръгвам без посока, просто за да мисля в движение. Кофти ми е, адски кофти, краката ми се подкосяват. Малко преди Лъвов мост спира колата на метри пред мен. Някой ме е познал, затичвам се. Отварям вратата, познато лице. Качвам се. Жената е повяхваща хубост, наближаваща е петдесетте. Ако първият й въпрос не беше: „Какво не ме ли позна?”-нямаше да бъде объркването за нататък. Автоматично и без да се замисля, отговарям: „О, как няма да те позная!”. И ми изглежда позната, много позната. Близка позната. И съм сигурен, че ще се сетя откъде. Пита ме какво правя тук. Казвам й, че съм имал работа и съм мислил да се прибирам. Къде, към Пловдив ли? Да, натам. Защо съм вървял в посока обратна на логичната, вместо към автогарата и гарата от тях на някъде си, остава въпрос който после може и да си е задавала. Казва ми, че и тя е към Пловдив. Много време не била ме виждала, как съм. Отговарям й, че съм добре. Работя ли? Да. Иначе как я карам? Жена. Не. Що така? Ох, извинявала се, досадна била. Та освен работа? Пиша много вдъхновено напоследък. Я, ама аз съм пишел? Тук уби и последната ми надежда да се сетя откъде я познавам. Не знае, че пиша. Значи не е от премиера където виждам доста лица и е човещинка да не си спомням. Записвам й адреса на блога и го пускам в жабката. Интересно щяло да й бъде. Но най-странното е, че още по-позната и по-позната ми се струва. Този израз, тези пори, тези леко подпухнали клепачи. Погледа, гласа. Всичко ми е много познато. И не е запознанство за час, нито за ден или нощ, нито за купона. Идва мой ред да я питам как е. От години не е слизала от Смолян. Тук проблесна надежда да се сетя. Две години все пак съм изкарал в Смолян, но това е било преди вече двадесет години. Нищо, че ми се струва вчера. Служил съм там в граничния отряд. Да съм се запознал с нея на някаква гарнизонка? Но тогава трябва да е била много млада. Не, нямаше да ми е познат този израз. Много пъти след това съм имал желание да отида към Смолян, но не ми се е случвало и веднъж. Не мога да си обясня с какво ме привлича този град, с кой знае какви приятни спомени не го свързвам. Напротив, но често даже ми се и присънва. Е, красив е. Без съмнение. Но не мога да имам такава позната жена там. И вече жестовете й, маниерите й, има нещо много, много индивидуално, което говори, сякаш разказва за себе си. Преди да ми каже, че онази таратаика ладата ми е още в движение и я ползвали с нейния за работа, вече съм наясно, че се е припознала. Припознавам се и аз. Но за разлика от нея, нямам представа коя е онази за която я мисля. Засмивам се, пита ме какво ми е. Точно подминаваме насочващите табели към Пазарджик и Панагюрище, не изглежда страхлива, а и вече доста сме попътували и си е създала някакви впечатления за да представлява шок това, че е качила съвсем непознат мъж. Казвам й, казвам й, че ми е заприличала на моя приятелка, моя стара приятелка. Весело ни става, оставя ме на гарата в Пловдив. Докато чакам влака разбирам на коя ми е приличала и защо ми е било толкова позната. На моя героиня. Сещам се и разказа. Не е от значение.
И сега, ако си полюбопитствала и си отворила адреса който ти остави в жабката онзи странник който остави в Пловдив, ще разбереш с коя своя приятелка те припозна.
Своя героиня, която винаги е мислил, че е художествена измислица без да предполага, че има жена която напълно съвпада с представите му, докато е описвал драмата й.
Имало е смисъл, че съм си забравил парите, че съм си преместил сим-картата, че изживях този разказ за да се запитам, вече не знам за кой път, колко от измислените герои са наистина измислени. И после: какво бих бил без тях, без героите си?
Изгубен в най-големия град. Сам. В близост до много приятели, без реална връзка с тях.

публикувано в www.cefulesteven.blog.bg и www.bukvite.bg