Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Вто Май 12, 2009 1:51 pm Заглавие:

Храмът на любовта

“Дали има светъл храм, който да не е построен от греховна мисъл” – често с годините си задаваше въпроса.
Знаеше как да печели, знаеше и как да живее. Преди всичко как да живее. С пълни гърди, с всяка фибра, на границата на екстаза, опазил разум, макар и опиянен. Дъждът се усилваше, ритмичният шум от чистачките, подобно хипнотичен шепот, натрапчиво повтарящи се ноти, непозната мантра с познато звучене, затваряше го в особено състояние, което не му приличаше в този момент на унес, а на пробуждане, макар да съзнаваше, че е унес от който се опитваше да се събуди. Отвори леко стъклото до себе си за това. Капките да го разсънят. Засмя се, по-скоро го гъделичкаха. Като целувките на жени които беше имал, а някои от тях и забравил. Отби колата като видя силуета на църквата. Спеше още голяма част от разума му и не му мина изобщо през ума, че на това място по пътя църква няма. Вярваше в нещо извън традициите и догмите. Пропътувал беше света, във всякакви храмове влизал на всякакви доктрини наслушал. Вършеше ритуалите като нещо любопитно, макар не им предаваше смисъл какъвто им предава вярващ човек. Запали свещица. Замисли се откъде ли би започнал изповедта си, ако намереше сили да се изповяда. Твърде горди му се сториха думите в които уж съжаляваше за вината си и дори се усмихна, че това не е никаква изповед, а хвалба. Стори му се глупаво положението. Чуваше се и вътре в църквата шума от изливащият се порой иначе да беше излязъл веднага, че намираше присъствието си в храма, като безвкусица. Омаляха му краката и коленичи не в молитва, а просто за да отпочине.
- Страхливец съм, това ще ти призная. Искам да забравя, че някой ден купона ще свърши, че няма да ме има. Тази мисъл ме побърква. Боя се от депресия, от това да не заприличам на слабите, които ненавиждам. Да, аз ненавиждам, презирам, надменен съм. И това е страх, не мога вече да отричам от себе си, че ненавиждам, презирам и съм надменен към свои черти, които виждам или припознавам от други хора и с тях се отнасям толкова зле, както трябва да се отнасям със свои лични слабости. Страхливец съм и не обичам да мисля, за това следвам опашката на изкушението, за да забравя, всичко друго. Няма любов в живота ми, а за да забравя и това имам много любовници...
Прималя му. Собствените му думи му причиниха такава болка, каквато никой в живота му не беше успявал.
- Е, доволен ли си сега! – силно рече, изправи се на крака.
Биеше го дъжда. Опомни се в колата. Събуди се на волана. Шофирал беше заспал и тогава отби. Шосето за щастие беше празно, дъждът спираше.
Ама, че странен сън. Помисли си, прецени, че е достатъчно ободрен и запали отново.
Сънувал ли беше? Приличаше на истина.
И освен това е мокър. Но тук няма църква. Погледна часовника. Пресметна възможното време в което би се забавил в църквата. Наистина се губеше.
И тогава видя пламналият мост. Верижна катастрофа, ужасна гледка.
- Господи! – изкрещя.
Втурна се и да помага, но какво ти да помага. Имаше и пожарни коли, че и въртолети, спасителни екипи, на моста беше ад. В следващите дни разбра, че жертвите са тридесет и четири, а ранените над осемдесет. Четиринадесет леки автомобила са се нанизали в обърнатият след челен сблъсък с камион цистерна, автобус.
Пресмяташе времето, ако не беше слязъл да запали свещ в храма.
Но такъв храм нямаше.
Но беше слизал, поне беше слизал от колата, защото обувките му бяха цели в кал. И имаше усещането, че дрехите му миришат на тамян.
Всичко щеше да свърши, щеше да свърши, а аз съм страхливец.
И по-добре да беше свършило, защото сега ще ми остане страха, че все някой ден все пак ще свърши. Защо! Защо ме спаси. Не вярвам в теб, а ти говоря.
Няма храм. Там няма храм. И все пак влязох в него.
Не беше сигурен, че решението е негово. Почувства се длъжен да построи този храм. Печелеше добре, даже много добре, живееше и като богаташ, защото си позволяваше да живее така, както много богаташи не смеят, но истината е, че богаташ не беше.
Оттук нататък промени целият си живот. Само и само за да спести достатъчно, че да построи храма. Беше във възможностите му, но не и ако живееше като до сега. Прекъсна много от връзките си. Постепенно разбра, че без тях се чувства по-добре. Нямаше го главоболието, опънатите нерви, лъжата, комбинациите. Сега беше самотен, тогава по-самотен се чувстваше. Но идваха после страховете.
Един ден все пак всичко ще свърши, а го е пропилял. Не смееше и вече да се сближи с жена, защото до една го бяха лъгали или ги беше лъгал. Не се чувстваше способен да обича или да е обичан.
И всичко заради един сън. При това не съм сигурен, че точно това закъснение спаси живота ми.
Колебаеше се, толкова беше спестил, че можеше да си позволи светъл остатък и щракане с пръсти през останалите години, но нямаше вече енергия, а и гордостта сега го възпираше. С много хора беше споделил за храма, не искаше да мине за малодушен, а и пред себе си не искаше, дори с никого да не беше споделил.
Ама, че суета. Грях какъвто е гордостта да издигне храм. Дали има светъл храм който да не е построен от греховна мисъл?
Спестяванията бяха вече достатъчно, проекта беше на лице, когато най-случайно от един зов за помощ в интернет, разбра, че е имал дъщеря или много вероятно негова дъщеря, но при всички случаи дъщеря на негова бивша любовница, която не беше чувал от времето, когато му беше казала през зъби: “Ще го родя! Теб няма да безпокоя!”
- И аз няма! – рече в монитора и преведе парите по сметката на детето.
Не построи храма, но сам се превърна в такъв. Така се почувства.
Пропуши от този ден. Пиеше по бира. Чувстваше се остарял. Мислеше за иронията, а тя е уроци. Доволен беше от избора си. Горд беше със себе си, макар да го подмятаха за храма който се беше канил да построи.
Сладостно доволство го поглъщаше. И една сутрин се пробуди. Имаше чувството, че е в колата, че се излива порой, а натрапчивата мелодия на чистачките го е унасяла и в сън са минали годините.
Марката на автомобила беше същата, макар модела много по нов. Публикуваната снимка приличаше много на неговите от времето когато беше млад. Не познаваше момъка и фамилията нищо не му говореше, но чувстваше близост към него.
Загинал е в дъждовна нощ като онази, при верижна катастрофа на същият мост.
Ако го бе имало храма в който да се забави за малко...
- Не, малко вероятно е, малко вероятно е, това да е той!
Повтаряше си, а беше сигурен в обратното. Това беше неговият внук.