Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

doriana · Пуснато на: Вто Май 12, 2009 4:21 pm Заглавие:

ОТКРОВЕНО ЗА ВАМПИРИТЕ

Седми май. Би трябвало да е слънчева пролет. Би трябвало. Да е зелено, цъфтящо, ухаещо на ново начало и много деца в парковете. Небето вместо това е плувнало в олово и сее мрачни помисли и легенди в сърцата на хората. София е пуста. Все още. Все още „столичаните” не са се завърнали от родните места. Пролет е и на тях не им се завръща. А прелетните птици отдавна го направиха и вече къкат върху перваза на офиса.
Понякога оставям храна на перваза – ей тъй, да храня чайките. Сега ще ми кажете: какви чайки в София. Ами такива – донесени някога с някой ураганен вързоп право на покрива на моята сграда. И вече няколко години си слушам дисонансовите им възгласи всяка сутрин. А днес ги няма, няма ги чайките, небето е топка от олово и чайките спят.
Отивам до кафемашината, моята гълтачка на железни тщеславия. Тропам с пиронени токчета. В кафемашината живеят семейство хлебарки. Въпреки това кафето ме кефи, тази сутрин също. Цигарата ми напомня зрялата възраст на куртизанките в Париж – бързо остаряване, бързо сепване, уроци за прохождане към отвъдното. А съм млада, ама със сбъркани мисли, неподхождащи, неподходящи мисли. Може би от повтарящите се сънища напоследък, може би от недостатъчно секс, кой знае. Велик е Господ, че знае всичко.
Гледам през прозореца и мисля за лудницата, която света представлява. Банда цигани откраднали улуците на нашата кооперация нощес. Чудех се защо я няма ретро песента на дъжда, докато спя. Празно някак. Глухо – като топка есенни листа в канала, без улуци няма котки. Без котки няма март. Без март няма диво разгонване и на мен ми остава все едно, летаргично, досадно, като есен. Снощи беше есен, днес е седми май – топка есенни листа на прага ми. Чувства ли? Какви чувства – фют! Ние да не сме на двадесет? Достатъчно е вечер да има топлина в чаршафите, малко секс, малко заблуди и хоп! – нещата се нареждат! Не ми трябват никакви излишни луксове! Не ми трябват улуци, песните им и котки за разкош! Със здраве да си ги крадат циганите!
После провеждам няколко разговора, телефонни, през жици, да не им виждам шарените очи. Очите много лъжат. Първият герой е експерт по шашмалогии, вуду-психолог. Имам договор с него да разработи една кампания, но по нищо не личи да изпълнява задълженията си. Затова трябва да му стисна малко гушата. По телефона, че е по-лесно, да не му виждам приказните очици. Обяснихме се в любов, показах му раздвоен език и миряса. На перваза кацат чайките и затварям телефона. Пия кафе от хлебарки, пуша цигарата на старостта, въртя колелото на ежедневието. С педали и скрити желания.
Някой ми донесе вестник на бюрото. Новините са обнадеждаващи – пълен разпад на материята, следва инвитро космическо оплождане (първи опит – несполучлив, вторият – сбъркан свят като сегашния). Кафето нещо странно нагарча. Особено. Това е от смъртта на хлебарките. Мръщя се на самолетите отвън, които чувам, но не виждам от оловните струпеи на атмосферата.
Плача? Това пък защо? Може би е от хормоните, над тридесет хормоните разплитат плитки и копаят собствените си гробове. Лоша работа, нищо странно напоследък нямаше, освен повтарящи се сънища. Освен познати образи от бъдещето и непознати смъртници от миналото…Шашава работа, май „проглеждам” за снощния си сън. Май помня, но защо чак да цивря?
- Тук съм вече! – възкликва някой и се обръщам към вратата. А там е празно.
Часовникът на ръката ми дебне на позиция – тик-так, тик-так, само това се чува. После зад гърба ми:
- Дойдох! – ключът сам се превърта в ключалката.
Седя препарирана, наострих уши – имам абсолютен музикантски слух и мога да различа тона на ключа, който е „фа” от тона „до” на самолетите. Дори да се обърна знам, че няма никой. Сама съм – седми май, селяните от офиса ги няма на работа днес, ала някой ме заключва отвътре. Виждам стъпките му – протягат се котешки към мен, облъхва ме хлад, като сянка на речен дух. Влага, полъх, дали е от крило или от ципа?
- Родих се! – каза този Някой.
- Кой си ти? – отварям безумно уста, но нито звук не излиза от нея. Дали чете по устните…или може би мислите?
- Аз съм ти, от другия живот.
- Не зная за какво говориш! – няма да припадна, силно момиче съм и не вярвам в глупости, но защо ми е така прималяло…
- Ти ме повика, спомни си! Аз съм ти от другия живот, който някога е бил или ще бъде.
Усещах Някого, но сетивата ми се противяха да го възпроизведат. Аз съм жена. Поне това е сигурно, но този тук не е жена.
- Невъзможно! Ти си мъж!
- Възможно е. Аз съм мъж – аз съм ти от другия живот. И дойдох да те обичам!
Ступорът е полезен, когато те доближи смъртна опасност. Ступорът е качество на независимите души, изпаднали във внезапна зависимост. Изтръпват кокалчетата на ръцете ми. Надянала съм съмнението като шапка-невидимка. Полудявам, хормоните нямат нищо общо! Просто откачам безвъзвратно…
- Не откачаш! Аз съм тук! Не бой се, всичко е наред вече! – гласът му е кадифян, разтърква старите синини и отколешни болки, изглажда мъртвия епител, съживява го, подмладява ме. Цигарата ми се смачка в пепелника – Невидимият я загаси сякаш затвори циклопово око.
А после се появява от нищото. Прекрасен, мрачен, дългокос, прекалено бароков, прекалено изтънчен, изваден от фотосите на подсъзнанието ми. И аз без да искам ахвам. Прехапвам юмрука си, защото го познавам. Далеч останаха заблудите ми за съвършенство – далеч в средновековието на младостта ми. Зная, че не съм подходящата спяща красавица, нито съм бленуваната женска чума за всички самци. Знам, че съм обикновена, истинска, сливаща се с тълпата в трамваите. Аз съм си аз. Аз не съм приказна фея. Ала точно в този момент на материализация на Неназования, се промених до неузнаваемост. Защото го познавам!

…И се завъртя седми май пред очите ми, чайките нахлуха в стаята, отърсиха перата като ланшна шума, затанцуваха вакхически върху столовете, калинките зад завесата, отглеждани дълголетия излязоха на светло, нарисуваха пръстени по ръцете ми, дрехите ми се разтопиха, полазиха земята, превърнаха се в реки – сини и жълти, пясъчни, глинести, краката ми оголяха, потънаха в пясъка, а Непознатят ме загърна със светлината на деня. После рече:
- Добре дошла в истинския свят! Аз съм господарят му! Всъщност ти също! Беше невъзможно да се случа без теб – затворена в онзи оловен триизмерен свят!
- Къде съм?
- Сега е твоето време!
- Не…всъщност…попитах къде се намираме? – мисля го, а той ме чува, боже какво блаженство!
- Никъде. И навсякъде. Но предимно в твоето време. Това, което винаги си била и ще бъдеш. Погледни се! – и той ме завъртя за ръката сякаш танцуваме.
Да се погледна ли? Хм. Същата съм, аз съм си. Но от сънищата, от преставите ми за себе си. Съвършенство в материята, в плътта и духа.
После ме повежда през тълпата на улицата – аз съм невидима, красива и искряща. До мен е Сянката, моята тъмна половина, моят принц на мрака. Пристъпяше напред, проправя ми път, подхванал ме през кръста. Хората отстъпват встрани, сепнати от странното течение, което ги избутва. Ние сме земен вятър, мотаем се из хорските стъпки, препъваме ги.
Спираме на площад „Света Неделя”, там, където се завързва възелът на реките-трамвайните линии. Тече кръвта по тях – препуска човекопотокът. Загърнати шлифери – сиви лица. Девойка, напоила обувките си със жестокост, прекосява линиите, отхвърля златната си коса назад, тънка талия, конец на подгъва на ръкава, бледо лилаво на пръстите й, сянка на снощния секс по орбитите й. Сега пристпя бавно и качва първото стъпало на трамвая. После хукваме по площада. Там има чичко, който продава гевреци, мирише на ракия, а ракията отдавна е изпита и бутилката се търкаля под леглото му, жена му ще я намери, ще се разплаче, ще събере багажа и ще замине с децата на майната си. Чичкото блее встрани. Хората му подават петачета като на малката кибритопродавачка, а той им отвръща с гевречета. Чичкото с ракиения живот. И леличката с хартиената уста – носи папка. Търчи към съда. Моята нежна, черна, мъжка сянка я настига, спъва я, тя си прехапва долната устна и изважда кърпичка от чантата си. Капка кръв се появява на ревера й. Моят Принц я изпива.
После отново ме подхваща през кръста и танцуваме. Като две заслепени кукли, танцуващи на площада. Аз съм белия елф на дядо Коледа, той е зрачния вестител на Съдбата. Танцуваме. И отново хората се сливат в сивкав поток пред нас. Времето сякаш лети, а е спряло за нас. Ах, колко го обичам! И съм щастлива, че се роди точно днес, моят тъмен Принц, странната половина от мен!
Опиянена от лудуване забелязвам ръцете му – идеята на Роден за ръцете на човека е мраморна, като мрамор от Парос – чуплив и прекалено скъп. Ръцете, които люлеят съдбата ми в момента. Пресягат се, прегръщат ме, целуват ме и пак танцуваме. Подходите към метрото са затрупани – людското стълпотворение нагоре и надолу. Слепите бардове пеят песните си – единият е седнал с акордеон в ръцете и свири, другият е изправен на бастуна си. И пее. Моят Принц се прокрадва тихо, нали е сянка и слага ръцете си на очите на свирещия. Между пръстите му руква червена река, не долавям да е кръв, но прилича. Смехът ми оглася стълбите към метрото, хората се втурват като плъхове надолу, приличат на създанията от катакомбите под Париж. Но за мен е весело и чудно. Чудно и красиво, като съзерцание на някакъв сън. Моят Принц е навсякъде – хората са му превозните средства. И на пук на материята ме прелъстява по всички правила на плътта. А аз се смея…смея…в гърлото ми светеща топка ще се пръсне…

Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х Х

Когато дойдох на себе си в устата ми горчеше. Бях бутнала чашата с кафе и сега на бюрото ми имаше кафяво море с остатъци от хлебарки. От устата ми се стичаше кървава струйка към брадичката. Блузата ми, раздърпана и изцапана с червеникаво-кафяво нещо по деколтето наместих. Но не успях да наместя нещото, което стоеше крайно неудобно застанало вътре в мен, дълбоко, като прекатурена статуя. Мислите ми се бяха скрили като уплашен хамстер в дън-душата тилилейска. Изпитвам опасен дисонанс у себе си. Сладникав и опасен. Погледнах отворения прозорец – небето оловносиво. Моите покривни чайки се бяха покрили някъде. Продължавах да чувам самолетите и да не ги виждам. Вестникът все още е на бюрото ми, а там чета:
„МАСОВА ПСИХОЗА В СОФИЯ.
Вчерашния удар на неизвестния убиец беше съкрушителен за управляващите и органите на МВР. Обществото тръпне в панически страх. Много детски градини и училища затвориха за неизвестно време вратите си, а хората предпочетоха днес да останат по домовете си. Въпреки призивите на полицията, че опасността е отминала никой не смее да се покаже по улиците на града.
До сега са проведени множество оперативно-издирвателни мероприятия и следствени действия за откриване на извършителя на кървавите убийства, които приличат на атентатите, осъществени от терористични ислямистки групировки. Отличителните белези в този случай, според наши експерти-антитерористи, че атентатите са извършени с необичайни средства. Предполага се, че при всички убийства е използвано особено хладно оръжие, тъй като телата на жертвите са били почти разчленени, но по тях няма следи от разрези. Най-странното е, че всички убийства са извършени по едно и също време, на централни улици в столицата, пред очите на минувачите, без никой да е забелязал извършването им, нито извършителите. Предполага се, че жертвите имат връзка помежду си, въпреки, че засега експертите-криминалисти не могат да я намерят.
Първата намерена жертва е млада жена на около 20 години, която е била убита при качването си в трамвай номер 7 на площад „Св.Неделя”. Тялото е било поразено в областта на шията, чрез разкъсване на артерията. Втората жертва е бил мъж на средна възраст, продавач на гевреци, близо до подлеза на метрото. Третата – на уличен музикант, който свирел с приятелите си на стълбите на метростанцията на „Света Неделя”.
Характерния маниер на извършването на убийствата говори за особена жестокост и непоколебимост у извършителя. Според криминалисти и експерти-психиатри се касае за маниакален убиец, изпаднал в депресивна форма на циклофрения. За това обстоятелство говори характерната особенност на престъпните деяния - немотивираността на постъпките. По принцип те възникват неочаквано, без предварителна подготовка при извършването им. Често имат характера на “защита”. Присъща им е голяма жестокост ( нанасянето на множество удари, много често върху умъртвената вече жертва). От голямо значение е да се установи дали сумрачното състояние е предшествало или последвало епилептичния припадък. Не са редки случаите, когато извършителят на престъплението е намиран в близост до мястото на деянието, заспал дълбоко или получил епилептичен припадък. За помрачение на съзнанието говори и невземането на мерки за прикриване на престъплението…”
_________________
"Никой не е против боговете ако сам не е бог!"