Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

doriana · Пуснато на: Вто Май 12, 2009 5:46 pm Заглавие:

МЕЧОКЪТ, КОЙТО КРАДЕ МЕДА

Имаше преди един такъв виц:
По плажа, в разгара на сезона минава страхотна мацка с едри гърди и всичко там, както си трябва, по бански, разбира се…Върви си тя и си подмятка хавлията ту на едното, ту на другото рамо. Естествено, момците скършват вратове да я гледат и натръшкани по пясъка ровят с ония си работи отдолу , в очакване къде точно мацето ще си поселе хавлията – до кого ще легне. Не щеш ли, сладураната се оглежда - оглежда и накрая си избира един дядо, ама много сладък дядо – от ония с увисналите вече кожи, хоп-троп, настанява се до него и…така. Дядото, понеже и той мъж, разбира ги тия работи, много се учудва. Решил да попита дамата до себе си:
- Абе, душа…пардон! Госпожице, защо избрахте точно до мен да се настаните, не виждате ли мъжете в разцвета на силите си по този плаж – ще се скършат от мъка по вас?
Мадамата се замислила как най-точно да се изрази и казала:
- Дядо, ти какво работеше на младини?
- Стругар бях!
- Ами, виждаш ли….представи си да си на моето място и по целия плаж да са само струг до струг! Струг до струг! Няма да ти е приятна почивката!

Та така! Карам си аз командировката, събрали сме се в един страшен спа-център в една част на страната, в конферентната му зала разбира се, и си плюем в устите. Тук всякакви хора сме – психолози, психиатри, юристи, мениджъри на разни компании, университетски преподаватели, чиновници от ведомства и т.н. Жени и мъже. Млади и не чак толкова. Мъдрим и нищим политиката и световната конспирация, когато по едно време забелязвам един пич – от психолозите, дреме на столчето си. Беше първия ден и очакванията от тази работна среща все още са големи, та ми стана внезапно странно що така от първия ден този момък се представя, ама така, че хем дреме, хем хич не му дреме, че дреме. Изредихме се в скороговорките си всеки поотделно, а той – дреме. Подканят го – той вика, че предпочита да си пропусне реда. Много чудно.
На втория ден започнахме да се оформяме в два лагера и възникнаха страшни диспути от сорта на тия „кой е по-по-най-„ и нали не говорим на един език – различни хора от различни области трудно се разбират, стана една чудна какафония от непрестанни многогласови прения, музика за ушите. Усещам, че форумът ни става леко тъпичък и се светкам, че никога няма да изработим пустите протоколи за действие, за които сме се събрали. Тогава насочвам вниманието си към младежа и решавам да го заговоря. Издебвам една кафе-пауза, когато останалите в свински тръс хукват да кафепият и цигаросмучат. Момакът спи скръстил ръце на гърдите си, лекинко полуотворил уста и надал хърхорещи тихи звуци. Оглеждам го – става, готин е, дори когато хърка, а лигица му се стича от ъгълчето на устата. Сядам на празния стол до него и продължавам да го гледам. После го потупвам по бузката.
-Ъ? – скоква пича като попарен.
- Пиле, наспинка ли се вече? – се усмихвам аз и демонстративно праскам най-разкошната едрозъбеста прозявка, която имам.
- Мне! Още ми трябва! Ама вие не сте достатъчно шумни, че да ме преспите достатъчно добре! Ти що така се бъзикаш с мен?
- Много бързо ми влезе в тона! Познаваме ли се?
- Тц! Не те познавам, освен оня доктор дъртия с очилата, никой друг не познавам! – отвръща той и се надига да си опаше изскочилата риза от панталоните.
- Ами понеже само ти спиш тука непукистки, та затова реших да те питам що така…
- Защото…аре сега няма да обяснявам, то е ясно! Къде са всички?
- Излязоха в почивка.
- Искаш ли да се чупим?
- Къде бе…тука сме в дън-горите тилилейски, спа-нещо-си, конферентен туризъм в тилилейските гори! – отговарям аз и вече нъпълно съм убедена, че човекът не е с всичкия си и се чудя кой го е поканил и в какво му качество.
- Тръгвай! Ще видиш сама!
Ами тръгнах. Взех си чантушката и с токовете – троп-потроп, заприпках след него. А той една крачка извади такава, че трябваше да го настигам на подскоци. Излетяхме като лястовички от хотела, а навън – бясна зима. Преспи до колене и студ на кутийки. Мъжът съвсем непринудено ме подхвана през кръста и сякаш за секунди ме пренесе в някаква стара трошка – просто ме набута в колата. Пътувахме не много дълго до съседното село. Обикновно село, умерено обезлюдено от млади хора и населено предимно с призраци, засипано от зимата и превърнато на оная картина „На Шипка всичко е спокойно”. Спряхме в центъра на селото, където хоремагът беше отворен. По същия начин мъжът ме грабва и ме пренася до прага му, както ме беше смотал в колата си – като фъртуна, или като мечок, който краде мед. Седнахме на една масичка в дъното, застлана с текстилна покривка, надупчена като рибарска мрежа и без да ме пита пичът донесе ракии.
- Салатата след малко! – уточни той. – Приятно ми е, Владо! За етикета – работя в…. – и каза неправителствена организация, която се занимаваше с оказване на психологическа помощ на пострадали от насилие.
- Хм! Ти що не ме питаш дали пия ракия! – викам му аз.
- Щото знам, че пиеш! Как ти е името?
- Принцеса Дяволска! – отговарям аз в същия нагъл тон.
- Хе-хе! Паднах си на откровението! Добре, Принцесо, знам, че ще ти хареса ракията!
После говорихме принципно, продължихме да се заяждаме елегантно, мерехме си пишките, така да се каже. Предимно с работни уравнения и правила за съотнасяне към отношения. Работни глупости, естествено. Разгорещих се от алкохола и вече тоя чортовски човек започнах да го виждам съвсем мъж, съвсем взех да изпитвам с поглед тялото му и да си представям какво бих направила с него. Той понеже си е професионалист и естествено регистрираше тия погледи и вероятно е започнал да прави психологически скрининг за състоянето ми. Навън започва да се мръква, а вътре в хоремага беше топло и уютно и въобще нямах намерение да излизам на път за обратно.
- Защо се занимаваш с глупости? Защо въобще работиш с тия хора? – ме попита той веднъж.
- Защото няма друго какво да правя.
- Хайде де! Бъди сериозна! Какво правиш в тая Агенция, ти си човек с практика, какво ти пука за тия динозаври?
- Не знам, бе, човек! Финансова криза е, а там ми е сигурно!
- Хм! Измъчваш себе си, фрустрираш се ежедневно заради някаква си измислена „сигурност”.
- Повярвай, вече нищо друго не ми се прави! Омръзна ми да се блъскам и да опитвам да оправям нещата! Ролята на ентусиаст я оставям на другите.
- Хубава си! Млада си още! Занимавай се с млади хора, работи с тях, увличай ги в това, което правиш!
- Пф! Кви ги говориш бе! Младите хора да не са будали! В днешно време са по-вълци от дъртите кримки! Светът е извратил идните поколения, още преди да се усъмним, че ще ги има! Ти имаш ли си жена?
- Да, имам си! Кажи, защо последния проект при вас така заби в последно време?
- Остави ме на мира! Беше ти тъпо и даже хъркаше на стола, та всички те чуха, а сега откъде тоя непровокиран интерес към работата ми? Аз си помислих, че змеят ме отвлича и се надявах на нещо различно, а той ми говори за дрън-дрън!
- Що си толкова първична? Не е красиво да си толкова директна с тия неща, нали знаеш, че ние мъжете сме като диви животни и се плашим от жени-ловци!
- Да бе, приказвай го на старата ми шапка – точно ти, дето ме омете оттам без да питаш! Сега вече съм полу-пияна и ще говоря каквото си искам и ще се облизвам за теб колкото си искам. Сами сме, в някакво старо затънтено село и няма къде да ходиш.
- Брей! Чакай! Панталоните ми вече свали! Не те ща такава – пияна! Утре да ми се заоправдаваш, че затова е станало всичко! Не трябва така да са нещата! Спирам ти ракията! – и ми придърпа чашата.
А изглеждаше спокоен. Безметежен. Като зимните преспи навън. Усмихваше се топло с тъмните си очи, сякаш великодушно се надсмиваше на вътрешните ми конфликти и ме галеше по главицата: „О-о! На бати!”. Хич не обичам да се държат покровителствено с мен, особено непознати психолози. Стана ми криво, пресегнах се да си взема чашата обратно и нарочно я бутнах, та я разлях да намокри скута му. Не подскочи, само хвана ръцете ми през масата и ги стисна, така, че да го погледна.
- Какво има! Защо си станала такава?
- Каква? Мислиш си, че всичко ти е ясно, нали!
- Взех си белята с теб! Вече ми се отщя и да те каня довечера в стаята си, а те бях забелязал, повярвай ми! Държиш се като дете, не искаш никой да ти противоречи. Просто исках да те накарам да си спомниш!
- Бе, ти…нали не се познаваме? Нали каза, че не се познаваме? – питам аз и усещам вълна на тих ужас да се надига отвътре ми.

…И тогава си спомних. Върколаците, които са ме наобиколили като в езически ритуал. Смъкнали дрехите си, разпищолени, миришещи на алкохол и нечистотия, пустотата на изоставената къща, чувах дървоядите в старите греди, разлистените фиданки, покарали през процепите на дюшамето, фиданките смучеха соковете си изпод земята и шушнеха нагоре в неистово надбягване със старата къща, сломените прозоречни рамки, скърцащи отчаяни песни и аз – съборена на някакво старо одеяло и разпокъсана като детска книжка отпреди втората световна война, омазана от спермата на върколаците – нещастни, гладни създания, които се наблюдават един друг как свещенодействат с мен в гадния си мистичен ритуал, не помня дали беше точно ритуал, но знам, че имаха обща мисия и я вършеха непосредствено между краката ми, един по един, с цинична хирургическа точност, не ги чувах какво си говорят, не че щях да ги разбера с техния странен древен език, получленоразделен, като бръмчене на пчели и грохот на поникващи четинести бради, болеше ме страшно, а не чувствах нищо изкорубена отвътре като изсъхнала върба, боляха ме очите от тъмнината, болеше ме вулвата ми от толкова насилие, изпохапаните ми гърди и изподраното ми лице, заприличала бях на самодива, заплетена в трънаците и обкръжена от стадо паяци-кръвопийци, а те продължаваха и продължаваха…до първи петли, до трети петли…Накрая избягаха подгонени от светлика на зората и ме оставиха заплетена в трънаците на болките ми, върху смръдливото старо одеяло, изпоскана като канче и ослепена – без време и без място.
Младежът ме намери така – вкостена, увита мумия в одеало. Коленичи до мен, разтвори шубраците на сплъстената ми коса пред лицето и се взря в дупките на очите ми. Заплака. Плака дълго. А после ме грабна като зимна фъртуна, като мечок, който краде мед и ме отнесе при хората.

………………………………………………………………………………………………….

Амнезията е хубаво нещо. Спомнянето е кошмар. Седях на столчето си в залата, в хубавия спа-хотел, всред хората, които следваше да са ми работни партньори и да обсъждаме проблематиката на еди-какво си. Виждах само него – мъжът-мечок. А той си спеше кротичко, скръстил ръце на гърдите си. Хъркаше с отворена уста и тъничка лига се стичаше отново от едното ъгълче на устата му. Станах от мястото си, отидох и се настаних на празния стол до него. Безумците ме изгледаха като пръднала в тишината на неочаквана пауза. И тогава ми стана смешно. И тъжно. И пак смешно. Имаше преди един такъв виц, който завършваше така: „Ами, виждаш ли….представи си да си на моето място и по целия плаж да са само струг до струг! Струг до струг!”. А аз седях до старчето от плажа.
_________________
"Никой не е против боговете ако сам не е бог!"