Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Подари й го един непознат. По случай – случая. Поводи за празници винаги намираше. Домът й не бе отворен за всеки, но всякога отворен. Когато не беше в него, също. Пътуваше често, но бързо се връщаше, дочакваха я. Винаги имаше близък който да задържи градуса, близка която да задържи онзи който си заслужаваше. Работа също имаше много, но я вършеше и по телефона. Докато гледаше филм или докато мислеше за романа който никога нямаше да напише в тоалетната, играеше тенис или в антракта между две действия в операта, в колата и в самолета, но най-често докато празнуваше живота си в същият този дом. Птичето й хареса. Попита какво е. Непознатият отговори: „рядко” и заговори за други неща. Сам приличаше на рядко птиче. Мъничко, хвърковато. Той беше истински пътешественик, а не като нея за която пътуването е работа, за него представляваше живота. Усети, че се смее от душа както дълго не го е правила. Въздействаше и по странен начин с глуповатите комични случки които разказваше като свои изживявания. Личеше, че на места си измисля, някои от ситуациите й бяха познати от разкази на други хора и от световната класика. Имаше очарование. Твърдеше, че някога са имали интимна близост. Възможно беше, но май си въобразяваше. Щеше да го запомни, дори да е била пияна или да е било от онези години. По-бързите, обладаните от бесове, пазените от ангели, когато паметта й все още беше палитрата на онази картина която щеше да създаде по-късно и да нарече – свой живот. Замисли се, опита се да го открие сред изживяванията си. Не успя, а не би го забравила. Очите му бяха…жилави. Точно така. Жилави. Коренище, плет през който не може да се премине. Обременен от волята си. Естествен, ала лишен от всичко което днес се намира за естествено. Твърде тежък, суров. Не, не можеше да е някой от приятелите й. Изпита неочаквано влечение към него и той изчезна. Повече не го чу, нито го видя, но птичето му пееше прекрасно. И клетката му беше изваяна като от бижутер. Със сърчица, детелини, виещи се лиани, разцъфтели на покрива му водни лилии, еросчета накацали като птички, толкова дребни, че подробностите им можеха да бъдат разгледани с лупа, а всеки детайл по тях съвършено изработен. Потърси в каталозите за пойни птички името на това, но не го откри, а то я омагьоса. Вече не се нуждаеше от постоянното си обкръжение. Малкият й приятел изместваше необходимостта от многото големи. Гласът му беше полифоничен, като че ли хоров, пееха с гърлото му стотици птици в хармония която може да се нарече единствено – небесна. Гласът му сутрин приличаше на извори, на много буйни извори. Вечер се долавяше в него трясък на удрящи се от вятъра жилави клони. Клони които връщаха спомена за очите на непознатият. Веселба се стелеше из къщата, а попитаха ли я какво е птичето, отвръщаше: „рядко”, все едно знаеше, но предпочиташе да изглежда загадъчна. С птиче или без птиче дома й беше достатъчно радостен, а тръпката, че го има си обясняваше с приликата си която открива с него…
-И ти си като мен.-засмиваше се и му казваше често-Обичаме да пеем, да пробуждаме, да усмихваме, нали…
Изчуруликваше и захващаше следваща песен. Като че ли й отвръщаше. Когато зазвучеше тъжно и хрумваше класическата детинщина да го пусне и то да отлети на свобода. Като възрастен човек обаче съзнаваше, че това е декоративна птичка и в най-добрият случай излети ли изобщо навън, ще се върне обратно в клетката, но много е вероятно първата мързелива котка да го изяде.
-Е, всички сме тъжни понякога. Тъгата е очарованието на радостта, нали сладкопойно, мое.
С течение на времето не се боеше да остане и сама. Преди се чувстваше празна, изпитваше страх, че се променя и ще потъва все по-дълбоко в тишината си, а тя е тъй пустинна и тъй многозначна, че ще загуби в нея всякакво чувство за ориентир и това ще бъде края й. Свежата ще се превърне в печална. Младата в стара. Радостната в депресирана, заключена в комплексите си, репродукция на себе си.
Песента на птичето изпълваше празните й часове. Цветове се стелеха, времето отлиташе като с крилете на родствениците му които не живеят с клетки. Караше я да сънува небеса и да се смее по детски.
Известно време спря да яде храната си. Притесни се много, но като чуваше преизпълнената му с живот песен, тревогите й отминаваха. Просто си нямаше апетит и само изглеждаше умърлушено. Не беше болно обаче, ако беше болно как щеше да пее така.
Тъй си мислеше, докато птичето умря.
Но песента му не спря.
Когато го извади от клетката, разбра цялата измама.
Погреба го, а песента продължи да се носи от клетката.
Запис беше. Птичето никога не бе пяло. Не то, а разкошната му клетка беше създавала настроението.