Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

moonsong · Пуснато на: Пет Май 15, 2009 7:07 am Заглавие:

Това беше един от спомените когато никога нямаше да забрави... колкото и да й се искаше.
Намираше се в пълна съдебна зала. Току-що хората които беше защитавала, за които се беше борила, я бяха обявили за предател и престъпник. Дори не помнеше какви бяха скалъпените обвинения. Продажното жури, корумпирания съдя, фалшивите свидетели... Основният виновник - Самюел я гледаше със злорадо изражение. По лицата на някои се четеше доза вина. Но не достатъчно че да предизвика каквито и да е други чувства освен на силна омраза и предателство. Чувстваше се изоставена от същите хора които беше защитавала до скоро. Как бързо се променя марша, когато композитора се смени. Помисли си иронично.
Тя беше дала всичко от себе си да се бори за свободата и равноправието във всички светове. Бе помогнала толкова много на Съвета, чиито съд в момента я обявяваше за престъпник.
Може би и тя имаше вина. Вече беше сигурна в това. Бе прекарала месеци надалеч, в търсене на безследно изчезналия Кандор. Беше загубила представа за това как вървяха нещата в Съвета. Беше изостанала от събитията до толкова, че змиите се бяха почувствали в безопасност да пръскат отровата си.
Сега тя беше престъпник а, приятелите й бяха изпратени на самоубийствена мисия преди да може да направи каквото и да е, за да ги спре. Оставаше й надеждата, че помощта която им беше изпратила ще стигне на време до тях. А виновникът за всичко това седеше пред нея със самодоволна усмивка - Самюел.
И съвсем скоро Муунсонг, единствената пречка, която стои пред пълното разпростиране на властта му, щеше да бъде премахната. Тя беше осъдена на отнемане на силите, най-лошото на което можеше да бъде осъден един магьосник.
В момента повече от всичко се чувстваше предадена. Дори нямаше желание да се бори, да избяга, да се спаси. Седеше там и мислеше за живота. Чудеше се как може да се случи така, когато рискуваш живота си за да направиш правилното нещо... накрая да свършиш като престъпник.
Присъдата щеше да бъде изпълнена веднага.
Докато стражите я водеха към най-дълбоката стая, за да може там да запечатат силите й, минаваха през зали и коридори пълни с хора. Всички я гледаха със страхопочитание, повечето дори с уважение. Това я обърка но също й даде и искрица надежда. Спомни си, че каквото прави, не е за Съвета, а за всички хора. И те не мислеха, че тя е престъпник. Естествено, бяха прекалено уплашени да кажат каквато и да е и тя ги разбираше.
Стигнаха. Самюел също беше там. С омразната си ехидна усмивка съобщи, че правото на сън по време на процедурата е отменено. Муунсонг разбираше какво значи това, гнусният подъл демон се опитваше да я накара да загуби ума си от силната болка, която предстоеше. Може би това му беше надеждата, след това Муунсонг да не търси отмъщение... Малка надежда, изключително невярна. Знаеше, че дори да изпадне в най-дълбоките дебри на безумието едно щеше да е сигурно - той нямаше да преживее повече от няколко нещастни дни, преди тя да успее да доближи ноктите си до него. Това й беше в кръвта, със или без разум.
Изпълнителят я погледна разтреперан. Помнеше лицето му, преди години беше спасила живота му. Той се доближи да закачи веригите й за стола, приготвен за нея и тихо й прошепна: "Съжалявам, ще се опитам да стане възможно най-бързо" нямаше време за отговор, тя само кимна.
Започна.
В началото беше само лека болка. Тогава в главата си чу гласа на Самюел Ще се постарая да не пропуснеш нито един момент. Ще те държа будна през цялото време! В този миг тя съсредоточи солидно количество омраза в този глас. Не видя резултатите от малкото й импровизирано проклятие, но чу много ясно пронизителния му писък. Надяваше се много да го е заболяло.
Болката се засили. С всяко вдишване ставаше все по болезнено. Очите й, всички нейни сетива бяха приковани към магията, която запечатваше малко по малко силите й. Чуваше сърцето си да бие. И така дълги часове, малко по малко наблюдаваше и в паметта й се запечатваше всяка стъпка сякаш я прогаряха там като с горещ метал. А болката ставаше все по-силна. Надяваше се да свърши. Просто да спре. Малко по малко лудостта започна да се промъква към нея. на моменти не можеше да разбере дали е полудяла или не. Искаше да крещи, само че тялото й беше неподвижно, сковано от силата на заклинанието. Часове се люшкаше между двата свята, чудеше се коя е, къде е и защо това се случва на нея, вложи всичките си сили в борбата с умопомрачението. Искаше всичко да спре. Молеше се за това. Но то никога не спираше. Чувстваше сякаш бяха изминали хилядолетия, не часове.
В моментите когато лудостта я обземаше най-силно бяха моментите на най-голямата болка. Чувстваше че идва краят. И чувстваше че няма да издържи до тогава. Щеше да се пречупи пред вечната лудост. Това ли щеше да остане от нея? Душевно болна скитница до края на живота си? Без спомени, без минало, без бъдеще... просто чакаща смъртта, с която да свърши страданието? От нея? От най-силната жива магьосница във всички светове? Изведнъж нещо отвътре пламна. На място където не би могла да чуе дори собствените си мисли, изведнъж го чу. Топлият глас. Не го чуваше за първи път. Какво й казваше той? От начало не можеше да разбере значението. Звучеше като на непознат език. И след това... ВЯРВАЙ! Не знаеше кой или какво, нито как, но някой й казваше да се държи. Или това беше лудостта, която й говори? Да й говори да не се предава? Вече нямаше значение. Тази дума я беше събудила, беше я върнала. Знаеше, че е спечелила битката.
Най-сетне болката започва да избледнява. Малко по малко си върна сетивата, а с тях дойде и здравият разум. Или поне до колкото бе възможно. Заслуша се в тишината... тишина. Сърцето й вече не биеше, запечатано заедно с магията й. Всичко беше свършило. Свлече се неподвижна на пода.
Наредиха на десетимата войници, които я охраняваха, да я завлекат до килията й.
Някъде по средата на пътя всичко започна да се прояснява. Още няколко крачки и тя беше напълно наясно къде се намира и какво се случва. А също и какво трябва да направи. Огледа войниците - предатели - от личната стража на Самюел. Нямаше познати измежду тях.. Толкова й беше достатъчно. За секунди на пода на коридора лежаха десет трупа с пречупени вратове. Дори да не разполагаше с цялата си магия - бързината и силата не бяха част от нея, която можеше да бъде заключена, по никакъв начин.
Промъкна се по един от тайните проходи до стаята си. Алезел я чакаше опрян до леглото й. Взе всичко най-необходимо, пъхна го в пътната си чанта и се наметна с любимото си наметало. Запъти по друг проход извън замъка. Не й оставаше друго освен да намери приятелите си преди да са станали плячка на някоя от гигантските драконови котки, които бяха изпратени да заловят.

... зачуди се кога ли отново ще чуе ритъма на собственото си сърце.

http://moonsong.blog.bg/zabavlenie/2009/03/06/kak-zagubi-sebe-si-na-pyrvo-miasto.300091
_________________
"WHAT DOESN'T KILL ME....BETTER START RUNNING NOW"