Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Купих си декоративно момиче. Не по-голяма като юмрук е, а пропорциите й са на нормално развита тридесет годишна жена. Хубава е, понякога не пускам синтезатора, защото гласа й без него прилича на чуруликане на птиче. Грижа се за нея. Разтушава ме. Живее в стъкленица. Неспособен съм да изпитам скука, а още по-малко да постъпвам ирационално, но модно е. Позволих си я, едно хоби никога не е излишно. В стъкленицата си има малък хладилник и телевизионен екран, от онези плоските които са били хит преди малко повече от петдесет години за нормалните хора. Някак ми звучи ненормално думата “нормални”, тя е съвсем нормална, само дето е декоративна. Не може да живее в естествена среда. Корена на декоративните хора се губи в дълбока древност. Произхода им най-вероятно от Китай. Били са играчка на императори и принцеси. Как се е опазило наличието им в дълбока тайна е обяснимо. Декоративните хора са капризни, много капризни. Въздухът който стига до нея е многократно пречистен, всякакъв вирус е смъртоносно опасен за нея. Умират и от меланхолия и от радост. Пръска им се сърцето. Ако живеят по двойки при смъртта на единия партньор умира и другия, така че при двойка, възможността да загубиш малкото си приятелче е удвоена. Силен звук, лек фермент в храната или просто кошмар са смъртоносни за тях. Някога е имало поверие, че научи ли се, че има декоративен човек, той умира. Дори и един жесток китайски тиран не е толкова безсърдечен, че да рискува заради една хвалба да погуби толкова мило създание. То не прави нищо друго, освен да радва и да краси душата. Живее си в своя малък свят, в една непрестанна усмивка. Не греши, спи ли изписва по лицето си най-милото изражение. Хиляди години вида им е бил на границата на изчезване, но с развитието на технологията броят им многократно се увеличи и статистиката показва, че след около сто години ще са повече от живеещите в естествена среда хора. Сега могат да им се осигурят всички условия на живот. Пускам й най-чистият въздух, компютърна програма следи по отпадъците й от каква храна се нуждае. Кога е близо до разгонване и ако не намеря партньор, мога да пусна смес във въздуха й, която предизвиква леки халюцинации, помага й да трансформира сексуалният нагон в поетично вдъхновение или просто лекокрили мечти. Тя обича да мечтае и макар декоративните да нямат сладострастието на живеещите в естествена среда хора, няма нищо по-красиво на земята от еротичните й танци. Съблича се така, че имам чувството, че аз съм вдъхнал предизвикваща при мен халюцинации смес. Дрехите й сякаш летят. Превръщат се в облаци, птици и пеперуди. Бедрата й не по-дълги от показалец, изглеждат като тропически палми, а над тях узрял и по-тежък в зноя си плод и от слънцето из тези ширини. Гъвкава е като змия, връзва тялото си на възел. С всяка своя частица докосва всяка друга. Свива се в юмруче, туптящо като сърце, преди да се разгърне, сякаш експлодирайки и превърне отново в жена. Да можех щях да вляза в стъкленицата при нея, да я прегърна. С думи се превръщаме, а понякога моите и без онази газ във въздуха й я довеждат до край. Синтезатор превръща птичето й чуруликане в нормален женски глас, друг прави моя глас който би й звучал като гръмотевици в приемлив за нейният слух. Говоря й дълго, тя ме обича, но не знае колко се различаваме. Заблуждавам я, че съм от нейният вид. Стъкленицата за нея е сън. Живее повече във фантазиите си, отколкото в истината. Истината е за нея фантазия. Това я спасява и не мисля, че живее в лъжа. Щом това е живота, значи това е истината. Нуждае се от истински мъжкар понякога, но в толкова красиви форми превръща тази нужда, че чудя се дали не е по-добре по-често да я изпитва. В останалото време дреме пред плоският екран, бърбори ми мили приказки. Разсмива ме и й отвръщам. Понякога се има за луда, че си приказва сама, друг път ме смята за глас от подсъзнанието си. Напоследък забелязвам, че е посърнала, дори вълшебните й танци, по-страстни от всякога не й са достатъчни да се освободи от изгарящата я нужда. Трябва да й намеря мъжкар, не е трудно, но...Признавам си, ревнувам я. Няма логика в това, а аз не съм способен да постъпвам нелогично. Хрумва ми налудничавата мисъл да се оженя за нея. В малко ли семейства сред хората живеещи при естествени условия, единият й без да е декоративен живее почти като декоративен, без да е буквално в стъкленица, живота му прилича такъв в стъкленица. С телевизията му и с хладилника му, с халюцинациите и фантазиите. Другият нито може да му даде тази любов от която се нуждае, нито пък ще позволи на друг да му я отдаде. Живеем си като едно от тези семейства. Трябва само да узаконим съвместното си съществуване. Такива ми минават. Съзнавам, че са глупости.
Трябва да се опомня. Влюбен ли съм в нея. Не това не е възможно. Не е възможно. Тя е декоративна.
И се чувствам човек. За първи път ми се случва. И съм ужасен. Това е много, много опасна мисъл. Но не искам да я прогоня. И говоря й, казвам й всичко което си мисля.
Тя има телефон. Все пак човек е, нищо, че е декоративен. Обажда се на службата за повреди. Предателка, мога да ударя стъкленицата в земята!
Мога ли? Не, само се чувствам човек, но си спомням, че аз я купих, не тя мен. Човеците не могат да купуват, а машините купуват човеци от повече от тридесет години, насам. Купуват всеки който се нуждае от тях, защото човек не може да се грижи разумно за себе си и трябва машината да му помага. Но тя не може да го убива.
Идват от службите. Както и предполагах. Компютърен вирус, много бъгове. Цял ден шетаха доктори в главата ми, но накрая ми олекна.
Вечерта й разказвам всичко. Тя и се смее и й тъжно. Предполагала, че съм китайски император, а аз андроид.
-Ти си императрицата. Аз само те купих, за да бъда в твоя служба.
Вярното й говоря, но останали са някакви сенки от бъговете. Нещо като кибер – махмурлук. Някак неубедително звуча на себе си.
Вкарах й мъжкар. Пуснах повече предизвикващ халюцинации газ, да си мислят, че сами са се намерили. Гледам ги, после пускам една пускам една покривка върху стъкленицата. Не, че ревнувам. Нито предизвикват някаква перверзна възбуда. Красиви са и толкова. Приличат на тъй наречените: “живеещи при естествени условия хора”.
Много приличат. Прекалено приличат.
На тъй наречените!