Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

papadok · Пуснато на: Вто Юни 09, 2009 9:16 pm Заглавие:

Пладне е. Странен ден. Сутринта бе тревожно слънчева и задушна. А обедът е начумерен, тъмен и сърдит. Небето се е надвесило ниско над земята. Челото му намусено от тъмни облаци. Веждите му гневно извити от светкавици.

Втренчило е оловен поглед в мене. А аз треперя несъзнателно зад стъклото на очуканата ми ладичка. Правя се, че не го забелязвам. А то със заядлив тон гръмовнотихо шепти:
-Кой си ти? А? Кой си ти? Кажи бе, време ти е да си кажеш, време е да се огледаш. Кой си ти?
Не му е работа на небето да се занимава с мене. Не е културно, не е редно. Аз съм си аз и защо ми е да се замислям кой съм. Каква ми е ползата. Само нерви. Страхливо гледам някъде в нищото, давайки му пример за културно поведение. Но то продължава да пита нагло.
В момент на смелост, или на лудост, знам ли, отварям вратата на старата колица, показвам се почти изцяло и му крещя, надвиквайки хохота злокобен на вятъра:
-Какво искаш? Остави ме! Ходи питай другите! Защо точно с мене се заяждаш?Остави ме ти казах! Виж другите. Мене ме остави.
Една сърдита светкавица ме кара да се осъзная и бързо се прибирам в колата. Сякаш за назидание небето ме засипва с град като лешник. Грохотът е невероятен. Ладичката охка болезнено а аз се свивам притеснен на седалката. На небето явно му омръзва да ме бомбардира и градът е сменен с барабанен дъжд. Отдъхвам си, облягам се назад и някак в ритъм с ропота на куршумените капки се замислям-кой съм аз по дяволите? И сякаш се виждам някак отстрани. И видяното не ми харесва. Ето, видях се.

Аз съм Робът „Дълг”, окован в оковите на Господаря „Ежедневие”. Влечугото „Страх” съм, свито на кълбо в Шубрака „Анонимност”. Аз съм Раната „Болка”, кървяща от ударите на Камата „Самота”. Прашинката „Незначителност” съм, запокитена по прищевките на Вятъра „Живот”.
Всичко това съм аз. И още много други неща, с които не бих се гордял, ако ги съзнавах-милостив си Господи!
Ето, видях се. И видяното не ми харесва. Доволно ли си сега Небе?

Но не забравяй Небе:
Аз съм и Соколът „Мисъл”, реещ се в необятните Простори „Въображение”. Детето „Надежда” съм, със запленени от мечтите очи, което не престава да протяга ръце към Звездите „Бъдеще”. Аз съм мечът „Гордост” на Войнът „Пазител” и не влизам в Ножницата „Скопойствие”. Бдя над съня на своите близки.
Всичко това пак съм Аз. И още много други неща, с които бих се гордял, ако ги съзнавах-просветли ме Господи!

И още нещо съм Небе.
Аз съм уханна жълта роза,
със сребриста роса по нежни листа,
поднесла се на Любима Жена.

Съм Аз!