Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Облечена съм само в тена си, но продължавам да се събличам, като си слагам снежните бикини. Минава ми през ума да нарисувам с червило сърце върху лявата си гърда, затварям очи и се изчиствам от мисли. Пречат ми, усмивката ми трябва да няма разум, а природа. Избирам между няколко походки с които да стигна до плажа, а стъпя ли на пясъка, болката ще избере най-красивата. Не стана от мен нестинарка, тръгна ли по нажежения пясък, изгаря ме до сърцето. Губя съзнание и вървя и така е най-добре. Не забелязвам очите които ме наблюдават, не позирам, просто съм. Мога да карам сърф, морско момиче съм все пак, но ходейки боса по пясъка понякога от болка будна сънувам, че карам сърф по гребените на пламъците, до един момент го овладявам, после губя равновесие и те ме поглъщат. Няколко минути съм като в преизподнята, но бързо минават, след което съм като окъпана от огъня. До сетен грях, макар всеки ден добавям още и още. Знам какви желания предизвиквам, знам, че след смъртта си, заради сладострастието към което изкушавам, ще чувствам стотици пъти по-силна болката от изгарянето, отчаяна съм, но...заслужава си...Миг само, още миг и ще ме напусне...Стъпвам като по върховете на свещи...Виждам го, това той ли е, крайно време е...Дали не ми се привижда, пак...Стотици пъти се е случвало...Май наистина съм просто едно поболяло се момиче...Страх ме е, страх ме е да се втурна към него, за да не изчезне пак...

* * *

Гъделичка шарената сянка, бирата на приятелчето, викам му следваща, а той засякъл погледа ми се подсмихва и подпитва:

-Колко години и даваш?

Измервам я внимателно с поглед. От това разстояние, мисля, че не мога да сбъркам, поне тази възрастова група:

-Осемнадесет – двадесет и две.

Крехка е, на самата граница в която женската природа ще се разтвори като крила и разголи повече от копнеж, греховната изява като самото естество. Като еротично бельо на своето утре е. Изрекох го на глас:

-Като еротично бельо на своето утре е.

Засмя се.

-Сполучливо и погрешно! – даде ми отзив, а аз му отвърнах без чаша с “наздраве”. Той настоява. – На колко години е според теб.

-Да не би да е по-малка?

-На четиридесет и една е. Набори сме, бяхме съученици.

Зяпвам, гледам я. Не може да бъде. Поне кожата й трябваше да издава възрастта. Възкликнах, а той продължава:

-Иначе в ума е на осем. На осем си и остана, ако е била на осем тогава. А може точно защото беше толкова над възрастта си тогава, остана завинаги дете. Тримата бяхме много добри приятели. Откъде можех да предположа, че толкова го е обичала. Има ли такава любов? Не и за нас, нормалните. Колко сме жалки! Удави се, но за нея е жив. Прелъстила го е русалка. От тогава стремежа й е да става все по-хубава и по-изкусителна за да си го върне от морският свят обратно.

-Жестока е! – възхитено изрекох.

-Всеки ден, когато е най-нажежен пясъка върви. Или когато е сняг. Тогава е задължително. В по-сумрачните дни пропуска ритуала си, а когато вали поройно, тогава е с дрехи, оставя дъжда да ги впие в нея, а виждал съм как падащата вълна ги смъква.

-Не е ли опасно?

-Възползвали са се от нея похотливци, не веднъж. До края никога. Като, че ли изпада във временно по-голямо умопомрачение от това което се намира. Мисли, че е той. Но се опомня бързо и крещи. Иначе който я познава не смее да я доближи, повече страдаме от детинската боязън, че лудостта е заразна.

-Красива е.

-И печална. Тя ще умре с напразната надежда, че някога, мъртвият й любим ще излезе от вълните....Мамка му!

* * *

Случвало се е разни животни да се пременят като него, да ме докосват, да ме целуват, а аз възбудена до небесата, да се опомня и да разбера, че това не е той. Веднъж се разтворих под тялото на един. Обикнах го даже, щях да забравя за истинският, но фалшивият си е фалшив. Изчезна в своя свят, в своето море, при своята русалка...Него не искам да върна, той е лъжец...

Страх ме е, да се втурна, да не би пак да изчезне или да се окаже друг.

* * *

Температурата в този ден беше изключително висока. Дори под чадърите нямаше никой. Само аз и моето местно приятелче, бяхме заседнали в бирарията до плажа. Мястото беше такова, че можеше да се види на километри в морето. Нямаше никакви лодки, никакви плувци. Излезе от вълните, като...измислен. Невероятно висок, цял полепнал с водорасли. Може би акваланг, но къде ще го захвърли.

Гледаха се около минута. После побягнаха един към друг и скочиха в прегръдките си. Прегърнати си тръгнаха от плажа, а болната хубавица, никой повече не видя.