Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Момчето с животворните целувки

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Момчето с животворните целувки « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Юли 04, 2009 8:37 pm    Заглавие: Момчето с животворните целувки Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

първи разказ

Когато чашките му станеха повече, ту се смееше, ту плачеше, но и през смях, както през сълзи, все тежки неща нареждаше:

-Не съм Йосиф, сине, за да простя на майка ти, а и ти не си Иисус. Бъди човек, дори животно, но не, не онова...разбираш ме, нали...

Градчето им беше и без друго неголямо, а квартала отдалечен от него, живееха като на село.

-И помни! Помни и не го приемай като пиянски приказки на един рогоносец, а бащина заповед, нищо, че не съм истинския ти баща. Не ме целувай като умра! Не се изкушавай! Ще пробудиш злото ми, не мен. И мъстта ми! Видя, че нищо добро не доведе дарбата ти.

Момчето слушаше ли слушаше, ставаха тъжни очите му, помръкваха, а после преставаше да разбира думите, потъваше в своето някъде и тъй докато алкохола повалеше уморения човек.

Прав беше, дарбата причини само трагедии. Откакто я откриха майка му и баща му, спряха да се обичат. Започнаха и да го затварят често. Строго му повтаряха, че не бива за нищо на света да я показва. Не ги разбираше, но скоро живота му доказа, колко са прави.

Твърде малък беше, за да разбере, че различното плаши. Че както целувките му пробуждат живот, необяснимото пробужда духове. Добри и зли, воюващи идеи. Силен човек, можеше да понесе да бъде бойното им поле, но неговата странност, му помогна от рано да прецени себе си и по мъжки с голяма сила да отсъди, че не е силният човек.

Откри дарбата си случайно, тогава беше едва на пет. Натъжи го онова ударено от прашката врабче. Импулсивно, без и да има представа какво ще се случи грабна в шепи мъртвото птиче, докосна го с устни. То разтвори криле и полетя. В следващите дни минаваше за фокус, който забавляваше всички деца. Лястовиците бяха лесни мишени. Тази махала, както и много други, смяташе, че да се стреля по лястовица е голям грях, но като разбраха, че оживяват или за да се уверят, че оживяват, дори и тези деца, които не обичаха прашките си направиха. Целувките пробуждаха мъртвите птички. Научиха разбира се и възрастните. И неговите родители. Прибраха го. Бяха ужасени.

-Кой си ти, за да поощряваш отнемането на живот! – крещеше майка му.

-На кого се е метнал! – крещеше на нея баща й.

-Аз...те живеят!

-От къде знаеш дали “те” живеят и какво живее в тях!

-Има предвид, че може да са зли сили, като зомбитата във филмите, разбра ли! – опита се да му обясни баща му, а после пак започна да прави опити да си обясни сам онова което го вълнуваше – Само не знам, откъде тя знае, за подобни рискове.

-Било е фокус, чу ли ме. – плачеше вече тя. – Ако те питат тайната му, не я казваш. Тайната на фокусите е неприкосновена. Повече никакви прашки и никакви мъртви птички. И най-добре е, по-малко да излизаш. Съжалявам, затворник си на дарбата си! Проклета да съм!

От този ден малко откачи. Разхождаше се из горите над квартала, почти не общуваше. Все тъжна, все тъжна.

Баща му, тоест мъжа й, говореше вместо нея.

Обясни му, че трябва да се е метнал на някого и безспорно не е на него – обикновеният човек. Не го мрази, чувства се унизен и толкова.

-Но тя е права. Не показвай, не показвай какво можеш. Най-добре не го прави.

Подчини волята си, разбра, че това е добро. Не бива да целува мъртвото. Не знаеше дали се отнася и за растенията. Не ги и попита, а и без друго целуваше само теменужките под терасата. Вехнеха, като...Надежди. Какво означаваше това сам не знаеше, но му мина през главата.

Нещата утихнаха с времето. Било е фокус, приеха го всички. И без друго беше трудно за приемане да се повярва, че това съвсем обикновено момче има власт над живота и над смъртта.

На седем тръгна на училище, знаеше и преди това да чете. Палав беше колкото останалите, но за разлика от всички бързаше да се върне в къщи. Родителите му го изискваха. Знаеше защо, бояха се да не види смърт и да не реши да върне живот. Прави бяха, видеше ли, щеше да поиска да върне живота. Не знаеше дали е лошо това, но достатъчно неприятности вече му причини дарбата. Свърши безгрижното детство. Много мисли имаше сега, пръскаха му главата понякога. Опитваше се да намери отговорите им в книгите, но в детските нямаше подобни. Там чудесата бяха само приключения, усмихваха или най-малко имаха просто обяснение. Този имал перка на гърба: и толкова. Другият го взели в магьосническо училище: и толкова. Опита се да гледа така на своята чудата дарба.

-Мога да връщам с целувка живота, като принца в “Спящата красавица”: и толкова!

Засмя се, реши да не се рови, във въпроси на които не може да намери отговор, но забележете, това бяха приключения на духа и мисли на едно осем годишно обикновено без дарбата си дете. Не свърза изобщо с въпросите си, с дарбата си, влечението към книгите, прие го като естествено. И то го затваряше в живота им, пребиваваше в разкошните замъци на смисъла им, богатството им го превръщаше в принц сред просяци, но освен принца, в живота си беше истинска спяща красавица. Затворен, отнесен, постепенно се превърна в един необщителен тип, надраснал значително възрастта си в много отношения, но и в много останал си на онази възраст в която целуна врабчето.

Остана без приятели. Не изпита детската жестокост, както повечето странящи по една или друга причина от масовката, малко по-различни деца. Не беше едър, но притежаваше, без да си дава сметка за това, една силна харизма, която респектира. Не го закачаха, защото се бояха от него.

Не разбра онова което му тежи, било е самотата. Мислеше си, че живее естествено, бързаше от училище към къщи, където разгръщаше следваща и следваща книга. Как се получаваше, необяснимо като дарбата му беше, но винаги когато реши да излезе, баща му пийнал повечко, започваше да говори за дарбата му и му убиваше всяко желание да покаже носа си сред хората.

Не разбра и онова, което ги свърза, било е самотата. Тя беше възпълна, леко кривогледа, но много сладка иначе. Заради честата смяна на училищата и авантюрите на майка й, също нямаше приятели, но за разлика от него беше опознала проклятието на различния. Присмеха, безпричинната омраза, “детската жестокост, като най-важният учител, нещатен, назначаван от век на век, обучаващ строго в умението да направим от себе си: другите, защото личността не е стихията, която движи двигателя, не волята й, а необходимостта на самата стихия, избира личностите си”.

Говори му ги едни такива, той я гледа ококорен и й казва, че са черногледи глупости. Вярно, добро обяснение на всичко това което й се случва. И за да спре да й се случва показва близост с нея. Заедно идват на училище, заедно си тръгват. Пускат им слухове, чак приказки се чуват, че тръшкат се момичета. Показват явни скрити до сега симпатии към мълчаливото чудовище, а ако знаеха, че същото то е и “момчето с животворните устни”, война щеше да стане.

Все пак проблемите на Очиларката бяха дотук.

Бяха едва на четиринадесет, даже тя не беше ги навършила, а и по-затворени от останалите, не си и помислиха да разкрият чувства. Независимо какво им приписваха.

Прекарваха следобедите си заедно, най-вече в дома й. Защото там поне пияният дръвник нямаше да мърмори.

Забавляваха се с говорещият папагал.

-Нямах си друг, преди да те срещна. Умен е, да знаеш.

Обичаха си го и двамата.

Каква болест го покоси, не разбраха. Много беше разстроена, а той не обичаше тя да е разстроена. Достатъчно беше страдала.

Наруши забраната. Целуна папагала. И той оживя.

Тя го прегърна от радост, но почувства и нещо друго, което той нямаше как да разбере. Толкова бяха развълнувани, че не стана и дума, че той отива на море с родителите си. По-важно беше да й напомня да не казва на никого, че може да възкресява с целувка. Повтори й го поне петдесет пъти, защото му се струваше твърде радостна за да мисли трезво. Накрая дори я раздразни и тя му се сопна, но поне разбра, че трябва да пази тайната му.

Тя не е мигнала цяла нощ. Мислила е за него. Това беше този който промени живота й. Спаси я от всичко лошо в училище, възкреси папагала й, нейният принц, но защо не се сеща, че тя е жена.

Как да му каже! Как!

Тогава още нямаше мобилни телефони, иначе би й се обадил по някое време сутринта, че тръгва към морето.
Искала е, просто да я целуне.

Две седмици по-късно разбра, че е мъртва. Отдавна погребана.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Юли 04, 2009 8:38 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

втори разказ

Той е излязъл от нашите приказки, негов кошмар и затвор. Ето го, принцът. Принц, който с целувка връща живот, буквално. Принцът на своето изгнание. Малко побъркан, доста красив. Двадесет и една годишен. Не целунал жена, а целувал в детството си убити птици, за да ги върне отново в небесата. Със светло зелени очи е, висок метър и осемдесет и пет. Сега върви в сумрака и не може да се види колко са плътни устните му, колко е детинско изражението му. Красотата му е женствена, обаянието мъжко. Груба мощ е изрязала, дълбоки фибри в слабото тяло, предизвикателна нежна слабост е изписала въпросителни по лицето.

В последните седем години, съществуваше в свое подобие на замъка Иф. Сам укрепи полусрутената вила малко над дома им. Не пускаше нито родителите си, нито психолозите, спецслужби трябваше да го изведат навън, но месеци по-късно пак се върна, но и да не беше го сторил, нямаше да е от голямо значение. Защото от семейната вила бяха го извели, но не и от затвора, който си беше в него. На който сам беше се осъдил. За това, че притежаваше Злото. За това, че не владееше силата му, нито знаеше откъде идва тя.

Позволяваше си пролет да върви по пътеките, да доближава устни до клонките и те да цъфтят преждевременно. Често цветовете изгаряха. Извършваше тази малка жестокост, за да не забрави, че дарбата му е зла. Че щом не знае смисъла, не бива да я употреби.

Не можеше да живее сред останалите. Все щеше да види на улицата блъснато пале, нямаше да издържи, щеше да се наведе и да го съживи, а после...

Или ще види плачеща майка, ще целуне хлапето й, а после...

Нищо добро не очакваше. Целуна мъртвият папагал на своята единствена приятелка, а тя като разбра какво може се е самоубила за да бъде целуната. Защото бяха малки, незрели и се е чудила как да поиска целувката.

Едно малко добро, причини голямото зло. За това се затвори. За това доближаваше с устни клонките, за да види как изгарят листата след като подраняват с разпукването на пъпките.

Загрубя тялото му в самотата, но по-нежна стана душата му.

Не учеше като останалите, но четеше много имаше си слабост към книгите от мъничък, а сега беше по-изразена от всякога. Майка му и баща му се редуваха да ги носят в кашони. Заедно с продоволствията ги оставаха на няколко метра от вратата. Държеше се сурово с тях, защото ги обичаше. На времето ги раздели, сега ги събра.

Като откри дарбата си, баща му, разбра, че не е негов син, а майка му не откри тайната. Тя отрови отношенията им или по-скоро беше отприщилото се увлечение на баща му към алкохола, но дарбата беше причината да се прояви. Откакто влезе в затвора си, двамата които много го обичаха, в общата си болка, отново се обикнаха както някога.

“Още едно зло за добро, на мястото на доброто за зло, което някога извърших.” – мислеше си Принцът.

Мобилните телефони се превърнаха във втората слабост, освен книгите, на младия затворник.

Така и не разбра какво го дърпа към тях. Не се и замисли, че беше мисълта, че ако имаше подобно чудо, щеше да се обади тогава на своята приятелка, да й каже, че отива на море с родителите си и тя нямаше да посегне на живота си.

Тази му слабост го освободи от затвора. Винаги разполагаше с нови версии, използваше дори такива функции за които конструкторите не са се досещали. Преправяше ги, вършеше чудеса с тях. Технологични и каквито разбираше, а не подобни на това: дяволското с устните си.

Неусетно се увлече и по сърфиране. През мобилните телефони денонощно се разхождаше из интернет и тук можеше да си целува на думи колкото си иска, без с това да пренесе проклятието си. Не се разкриваше. Имаше осемстотин осемдесет и пет никнейма. Станеше ли му скучно, превръщаше се в седем или седемнадесет трола и храбрият воин, който се бореше сам със себе си. Надлъгваше се с администратори, но общо взето, хващаха го в гяволиите, но това, че ставаше за смях, развеселяваше и него. Това му беше живота. Примирил се беше с него, даже му харесваше.

Богат се чувстваше в своята оскъдица. Велик в нищожеството си. Затворник по правото на свободният му избор.

“Просто човек”, казваше си и тогава разбираше, че не е толкова просто, нито човек като човеците.

Един благослов, една дарба се беше превърнала в най-черното му проклятие, а в проклятието на самотата откри благослова си.

Без да ходи на училище, научил повече от връстниците си, от всички.

Пълен с противоречия. Точно човек. И не съвсем.

Но стана. Кое пробужда човешкото и у зверовете и прави дори зверовете, по-хора от хората? Просто е, знае се, има го във всяка приказка от “Спящата красавица” до “Ханибал” – любовта.

Същата в която живееше и която нямаше.

Беше свалил около десет хиляди виртуални потребителки, докато една не го пробуди от свръх – човешките му сънища, с целувка.

Как успя? Имаше късмет. С какво беше по-добра от другите? От някои – с нищо.

Просто младостта му заговори, тялото. Природата сред която живееше, се разгневи на отношението му и целуна младият мъртвец в него с всичките си аромати. Звездите се разгневиха на младият мъртвец и се подредиха в такъв ъгъл, че да го обстрелят с целувки от лъчи. Магнитните бури, целунаха заспали мозъчни центрове. Слънчевите изригвания в рядка комбинация с фази на луната, се превърнаха в огромни порочни устни, които засмукаха най-знойните забранени зони на разума и плътта му.

Тогава се появи и тя в интернет, за да завърши целият процес на природата.

Като на шега вървеше, като с другите. Извади го от затвора му, преди да го извади от вилата. И представяте ли си един млад затворник, вдъхнал свободата, заедно с любовта. Пробудил се от статуя на гордо и печално божество, млад мъж, нямал никаква интимна близост с жена. Без да е безчувствен, а напротив. Без да е наказан с друго, освен с дарбата си да целува.

Красив до диаболично усещане за иреално. Не познал света, но дълбоко проникнал в тайните на душата.

Живял сред природата, без да се отдаде на своята.

Оживял мъртвец, като врабчето в шепите, което целуна съвсем малък, за да отлети отново в небесата.

Ето го принцът, той върви по плажа, здрачава се. Има среща със своята принцеса. Тя закъснява. Позвъни му, повреда в колата. Ще дойде скоро, а той никога не е виждал море, до сега. Стоя на скалата над прибоя пиян от грохота. Тръгна подскачайки, а после по пясъчната ивица.

И тогава видя момичето. Не неговото, неговото още беше на път.

Момичето с разкъсани дрехи, лежеше на пясъка.

Свръхчувствените му сетива веднага уловиха, че тя си отива. Все още е жива, но си отива.

Преживяла беше най-големият ужас за една жена и захвърлена на плажа.

Нямаше опит, но достатъчно знаеше за живота. И имаше силна, твърде силна интуиция, толкова силна, че като картини заиграха мислите му.

Наивна, порочна, лекомислена, но и своенравна. Забъркала се е с лоши хора, помпала е самочувствие, мислейки си, че води за носа престъпен бос. Писнало й е. Това е негова поръчка, негово отмъщение.

Очакваше тази която го беше пробудила. Не беше свободен и от седмица, но не вкусил още истинската свобода.

Разумът му крещеше да отмине тялото.

-Аз ли ще съм този негодник!

Тръгна към нея. Наведе се, целуна я. Тя отвори очи и се разкрещя....

Този път хората които я чуха й се втурнаха на помощ, за разлика от тези които я бяха чули половин час преди това.

Видяха го излегнал се над нея, тя пищяща. Опитващ се да избяга. Догониха го. Единият викна полиция, използвайки собственият му мобилен телефон.

В това време любимата му беше пристигнала. Звънеше му, за да чуе отговора:

“В моментът нямате връзка с този номер. Моля ви, опитайте, по-късно.”

Седмица по-късно научи за катастрофата на родителите си. Беше в затвора, вече не своя. Не можа да ги целуне.

Докато рида, а това бяха последните сълзи в живота му. Докато хапа юмрука си, а щеше да го хапе още дълги, дълги години. От болка, от временно умопомрачение от чувство за вина, че не е отдал любов на обичаните, престана да се чувства в тялото си, върна се назад.

Вървеше по плажа. И сцената се повтаряше. И знаеше какво ще последва.

Направи го отново.

Всичко се повтори. Опомни се в килията, утихнал, облекчен.

Топлина се изливаше в гърдите му.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пон Юли 06, 2009 9:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

трети разказ

Тя беше всъщност мъртва, но никой нямаше да заподозре. Тя, най-малко, след като дойде на себе си. Не за пръв път колабираше. Този път просто премина границата. На седемнадесет беше, но и все едно дали като отвори очи, ще види как я целува петдесет и осем годишен беззъб дъртак.

Заприлича му на врабчето, за това го направи. На врабчето, което целуна пет или шест годишен, не помнеше, вече. На врабчето убито с прашка, което му откри дарбата. На врабчето в шепите му, което след целувката му полетя към небесата.

Можеше да връща живот, не го правеше.

Знаеше защо. Вече го беше понесъл на гърба си. Съсипа си живота.

Целуна мъртвото папагалче на своята приятелка от юношеството, а тя за да бъде целуната от него сложи край на живота си, но той разбра след време, като се върна от почивка с родителите си. Тях би целунал, след катастрофата, но нямаше възможност. Беше в затвора, обвинен за съучастие в групово изнасилване. Намери умиращото тяло на онова момиче на плажа. С друго трябваше да се срещне, но не са поколеба.

Глупава наричаше постъпката си, не съжаляваше за нея. Живееше сред “лошите” без самият да бъде лош и дори когато излезе от сградата на затвора, не излезе от затвора на обкръжението им и често се връщаше обратно. Неусетно остаря, за разлика от повечето от аверчетата си, на които сега не им пукаше за него, не направи нищо за себе си. Просто не успя. Някои живеят в замъци, той в тинята. Почти е бездомен, все намира някоя приземна която може да плати, ту от отпадъци, ту от надничарска работа, която намира.

Някои нощи се изкушава да стане хипер – звезда. И може. Колко му е да влезе в първата къща пред която види капак на ковчег, да целуне мъртвеца и да изчезне. После да направи същото и пред друга и пред трета, докато се разбере за “върналия се на земята Месия!” – горчиво се хилеше. Нямаше да го направи, кураж не му достигаше, а знаеше, че пак няма да е за добро.

Момичето обаче му приличаше на врабчето и никой нямаше да научи и напоследък му беше самотно без чуруликането й.

Отвори очи. Каза му да си завре езика отзад.

Попита го кой ден е има ли цигари. Даде й. Помоли го да не й мърмори.

Не й мърмореше и без друго.

-Вече искам и аз да ги спра.

Винаги е искала. Сега пак ще се втурне да търси дозата си. Повече живее при него, отколкото при родители. Изглежда прави свирки да си набави парите. Не я е питал. Не й се бъркаше, млада е, радва го, а от тази гадост, няма да се отърве.

Върна се вечерта, облегна се на него, този път тя го помоли да я целуне. Жива беше, нищо нямаше да й стане от целувката му. Направи го, тя се засмя и го попита, докато е друсана чука ли я. Не можа да й отговори. Добре, че тя му изпищя:

-Само да си ми казал!

Гушна му се като животинка, стисна яката му и много протяжно попита:

-Гаден живот, а? Колкото и да ни е сладко и на мен и на теб сега, не можем да го отречем. Чудя се, ако има любов, ако изобщо я има, защо не всички я изживяват.

-Всички я изживяват. – отвърна й механично, беше сърцето му.

-Фалшив си. Ти имал ли си любов?

Не й отговори, но се усмихна. Имаше. Момичето чието папагалче целуна, родителите му, онази която не го дочака на плажа и нея: невръстната наркозависима минетчийка.

На сутринта пак не дишаше. И пак я целуна. Два последователни дни. Колко взимаше и какво!

Не посмя да я попита. Често взе да се случва. Поне по три пъти в седмицата, а после всяка нощ.

Докато и двамата не разбраха. Тя нарочно го правеше. Искаше да свърши. И колкото да беше далеч от болната фантазия дори на наркоман, тя разбра истината.

-Ти ме връщаш! Защо?

Не й каза: “Защото те обичам!”

Тези думи щяха да бъдат нейният затвор, но в следващите седмици разбра, че тя и без друго се чувства в затвор.

-Остави ме да умра!

Намираше я под мостове и из тавански. Чувстваше къде се намира, устните му я чувстваха, като антена я откриваха.

-Чуваш ли ме, искам го! Ти си живота, ти си гадният живот. Погледни се: беззъб клошар, дърт педофил, лайно и изнасилвач.

Крещеше, после плачеше, молеше го да й прости, а после да я остави.

Веднъж си наряза вените. Пак я целуна.

Веднъж скочи от таванската в която я намери и я целуна минута след това. Преди да са дошли линейките я целуна. Тя се разкрещя, че се опитва да я целуне, но никой и не провери кой е и че вече е съден за това. Виждаше се, че е наркозависима.

Примири се и известно време спря с тоталните опити за самоубийство и продължи със системния си.

Веднъж се простреля с пистолета на баща си. В дома си, където нямаше достъп. Но в реанимацията имаше.

-Защо го правиш! Върни си ми свободата.

-Ти я нямаш!

-Ти ли ми говориш, който цял живот по пандизи си бил. Парцалив гъз! Колко манафа те минаха!

-По-малко отколкото всеки ден, минават зад мъжкото ти самочувствие! – отвърна й за пръв път остро и не й продума седмици.

Тя го намери в последната му бърлога. Сви се както често преди да започне да мре в прегръдките му.

-Спри, моля те, аз нямам повече място тук. Защо го правиш!

-Не знам!

-Не си мисли, че ми правиш добро.

-Знам!

Не го разбра, замълча, унесе се.

Наистина не знаеше, защо го прави. Животът я искаше, не той. Вече не. Стар и безсмислен се чувстваше. Тя: мъртва, но млада.

На следващата сутрин когато пак върна дишането й с целувка, тя го прободе. Един – единствен удар със сгъваем нож в сърцето го уби, но тя нанесе още четиринадесет.

Изми се, преоблече се.

Лошо й беше, но беше и свикнала. Пак се надруса и забрави какво е направила.

Когато се опомни, повече от всякога искаше да сложи край на живота си. А сега вече можеше.

Но точно защото имаше всички причини да го направи. И имаше възможността. Припомни си лицето му. Устните му. Които без да знаеха защо се докосваха в нея за да върнат живота й. Не знаеха, сега разбираше, че не знаеха. Иначе биха й отвърнали. С някоя мъдра и нищо не означаваща приказка.

И сега разбра, че го е обичала. А той...Нали е гадният шибан живот!

Седмици бяха минали. Разследването в глуха улица. Тя без никакво влечение към наркотиците. Напълно необяснимо.

Вече го нямаше да я спира, но й беше показал какво иска. Този, който с целувки съживяваше. Този който я обичаше. Този, който е знаел, как ще свърши...

Ясно й беше, че е знаел. Но се остави да го убие, за да живее тя.

Отиде на гроба му. Едва го откри. Поне гроб имаше.

Доближи устни до плочата.

И тогава видя нещо, пред което отстъпват всичките халюцинации които друсана беше имала.

Видя тялото му. То не беше с два крака и две ръце.

Беше две докоснали се детски шепи, в тях кървеше едно сърце, което нейните устни докоснаха.

То разтвори криле и като врабче излетя към разтвореното като устни небе и се впи в тях, сякаш целувайки го.

За да я има. За да я има. Нея и нейното бъдеще.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Момчето с животворните целувки
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com