Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Толкова мило беше, толкова топло. Май сънувах, че съм дете, че съм гушнала мечо. Май на гости при баба и дядо на село. Уж, голяма, а пак малка. Уж, кучка, каквато съм, но по-гальовна отколкото съм способна да бъда. Уют чувствам, не страст. И съм наясно, че сънувам, че съм в чуждо легло. Не отварям очи, искам да забравя. Прегръщам го, все едно е мой, все едно винаги е бил мой и все едно го обичам. Дърпа се от прегръдката ми. Става и ми казва колко е часа. Трябвало да поразтреби малко.
-Голяма домакиня си...-засмивам му се нежно, той мърмори. Знам, че винаги е такъв сутрин, искам да го чувам всяка сутрин. Не, че го обичам, не. Просто е толкова мило при него. - Може ли още десет минути.
Целува ме по челото. Това трябва да означава: "да", но пуска музиката. Няма за къде толкова да бърза. Жена му ще си идва чак след обяд. Стаята ще проветри, гузната си съвест няма да изчисти. Но къде е тръгнал да кръшка, като ще има угризения. Поставям се на нейно място. Иска ми се да я съжаля, ала не мога. Доказала съм се жена за нейна сметка, имала съм го. Накарала съм го да я пренебрегне заради мен. Тя го търпи, а аз когато пожелая мога да го имам. Без да съм ограничила свободата си, без да ми се налага да му се доверявам, а той и доказа го: не заслужава доверие. Готин е, иначе. Става. Забавен е. Като любовник: горе - долу, но нежен един, има си почерк на любене. Не е каруцар, нито го има за кану - каяк, не го е учил от розови сайтове или е зубрил Кама - Сутра. Спецефично му е като аромат. Той си има характер и в живота. Бих го обичала, ако можех тъй егоистично да обичам, както от прастари векове, благоприличието повелява. Нямам време да му дам всичко от себе си, нито искам да му дам всичко от себе си, нито искам от него всичко. Малко приключение, истинска емоция, точно мъжко поведение. Колегиалност с бонус - интимност. Това е между нас и повече не търсих. Не искам да огорчавам никого, нея най-малко. Тя му е верна дружка, прави го щастлив. Бърше му сълзите, не че съм сигурна, че плаче, но твърде вероятно е. Усмирява го когато е бесен, когато е мърморещ му мърка, за да разнежи. Сигурно му носи ракийка и му прави салатката, а в почивните дни, в късна сутрин палачинки по престилка на голо. Откъде ми хрумна пък това! Ако имах дупе като нейното, непременно щях да го правя. Той се залъгва, че моето е по - хубаво. Доста го поцелува и полигави тази нощ.
Пак усилва музиката. Ще го замеря с възглавницата, страх ме е да не обърна някоя ваза. Нищо тук не е мое. А е толкова мило всичко. Тъпо ми става. Тежко е тъпо. Иска ми се да съм у дома. И се чувствам у дома. В своят дом, такъв какъвто съм забравила отдавна, че съм желала. По-добре обзаведена съм, с по-хубав изглед, по-широко ми е и съм на по-хубав квартал. Имам си и истински признат фалшификат на Дали. Струва повече от оригинала. Подарък ми е от по-платежоспособен любовник, когато съм цинична гледам на картината като на ловен трофей, но ако трябва да съм толкова честна със себе си, колкото не умея да бъда, че става твърде тежко, тази картина си е любов. Любов с много, много голямо Л. Не е цена за мръвката месо на скъпо платена проститутка, както ми се иска и сигурно му се иска да е, а точно едно много голямо Л, като лигаво, но и като някоя си буква на болезненото. Толкова ми е скъпа, че от глад да умирам, а да ми обещават трикратно по-голяма сума и от тази на която е оценена, която би ми върнала отново охолството, не бих я пожертвала. Защото рядко е явлението истински фалшификат, по-скъп от оригинала. И прилича по нещо на мен, която давам този фалшификат за любов, на такива мили глупчовци като колегата ми, които си имат истинската и за това и чувствам безопасни за свободата си.
Но сега просто не искам, не искам да стана.
Унесла съм се отново. Имам чувството, че съм пуснала коренчета. Отварям очи, а чувството не ме напуска. Ужасена съм, пита ме нещо, не му отговарям.
Наистина съм пуснала коренчета в леглото му. Стискам устни и се изправям с ряз. Чува се спецефичният звук на късане. От устните ми нищо не излиза. А боли, много боли. Толкова боли, колкото не ме е боляло. Веднъж съм раждала, да загубих детето и не помня родилната болка, че друга по-силна имаше, но тогава не ми стана черно както сега. Не трябваше и да се усмихвам както сега. И да я задържам, както сега. Обърнах се само за миг да видя дали по леглото няма кръв. Нямаше, виждаха се само малки дупчици от които трябва да съм изтръгнала част от корените, но сигурна съм, не са целите. Част от мен ще остане тук, при него, а аз трябва да се пръждосам.
Болката беше силна, но траеше само секунда, а от отминаването й, по-силна наслада в живота си, не съм изпитвала.
Часове се смях и заразявах с настроението си околните. Приличах на пияна и се чувствах като пияна, а вечерта наистина се напих. И по някое време се разплаках не от алкохол, а от трезвата мисъл, че скъсах онова което е било способно да изпита онази болка и за последен път изпитвам радостта от отминаването й, а и тази радост вече отминава.