Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Тръгваше си вече. Саковете приготвени. Поне да бяха куфари, щеше да прилича на поезия раздялата. Тези стихове, вече никой не ги чете. Дори мъжете не се напиват от болка. Дори жените не си слагат слънчеви очила. Не прилича на раздяла. И не прилича, любов да е имало. Гледаше я, мислите му объркани. Може би, искаше да й каже тези неща. Макар не виждаше смисъл. Искаше му се също да й каже, че бедрата й са въздебели, че винаги ги е харесвал за това, а сега кожата й като е повехтяла с шест години, още по-сладостна е. Също, че не е сигурен, дали някога я е обичал. Сакът й направи номер. Нищо повече, просто закачи полата с халката за презрамката. Тъкмо го вдигаше на рамо, разголи я почти до бикините. Тя изписка лекичко, толкова естествено прозвуча, а като, че ли не я беше виждал. И му подейства все едно не я беше виждал. Все едно се срути бент или цунами изненадващо връхлетя върху слънчев плаж. С такава сила се стовари върху всички останали мисли и чувства, възбудата.
-Недей! - каза му тя, преди да е направил и изрекъл каквото и да е било.
Тогава се изправи, направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад, допря гръб във вратата. Гледаше го плахо:
-Не бива!
-За сбогуване! За последен път...-не съзнаваше дори, че й го казва.
-Много е шантаво! - въздъхна тя и впиха устни.
Бързо се стъмни, а те още се любеха. За сбогуване. Тя се досещаше, че е изпуснала последният влак, но циферблата на часовника не беше светещ и нямаше реална представа колко е часа.
"Трябва да е късно, много късно, лято е...Няма за къде да бързам."
Стори и се дълга нощ и за да мине по-бързо, тя сама потърси ласката му. После сънува ежедневие. Кухни и офиси, крипти. Чакане на светофари, бързо пресичане. Питомни зверове като коли, пуснати без наморник. Щори, хладилници, лед. Някой със снайпер от телевизора - прозорец. Служба някаква, пилене на нокти и ръка, която знаеше по-добре от нея, как да попълва формулярите. После се събуди, забрави всички глупости които й се присъниха. Развиделяваше се, а не й се тръгваше. Не за друго, чувстваше се обезсилена. Направи си кафе, но не помогна.
"Сигурно приличам на призрак. Трябва малко да поспя."
Макар не вярваше, че ще се успокои достатъчно, все пак задряма и се пробуди пак по тъмно. И пак за да мине нощта му се отдаде.
И колко нощи продължи това загуби представа, но известните като най-щастливата двойка в квартала, от тридесет и пет години насам се разделя.