| |
  |
|
| Притчи... /работно заглавие, чакам идеи/ |
« Предишната тема :: Следващата тема » |
| Автор |
Съобщение
|
| cefules |
 Пуснато на: Нед Юли 19, 2009 7:45 pm Заглавие: Притчи... /работно заглавие, чакам идеи/ |
 |
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Голата истина и Любовта
Там някъде, дълбоко в Гората на Идеите, преди човешката история да напише първите си страници се срещнали, като за дуел две от най-сексапилните девойки на Безвремието. Те и до днес са вечни съперници, понеже си приличат като сестри, понеже често бъркаме едната с другата, а те обикновено ни се присмиват гальовно, така както умеят само истинските жени.
-Съблечи се! - рекла по-младата.
-Как смееш? - отвърнала плахо, озадачена малко по-възрастната.
-Направи го!
-Какво ти става?
-Съблечи се! - повторила младата с онзи шепот, на който никой до днес не е устоял, а другата вдигнала рамене, промърморила: "Какво пък!", но все пак се спряла.
-Пред теб ли?
-Не виждам никой друг в гората.
-Слушай Любов, не бива така...
Ето, че е време да ги представим. По-младата била Любовта, по-възрастната Истината.
-Искам да видя какво ще открие онзи момък в теб, че ще пренебрегне мен! - сълзи заблестели в очите на Любовта.
-За какво говориш? - гузно попитала Истината.
-Знаеш много добре, лъжкиньо такава! - с омраза изрекла Любовта. - Старият се разприказва. Нямам пълна власт над онзи който ще обикна най-силно. Той ще отвърне очи от мен за да има теб.
-Е, това е така, но пък за сметка на това ще имаш всички на които съм била недостатъчна. Не по-малко ще бъдат, не по-недостойни, честно да ти кажа, завиждам ти за тях. Мъже, победители, властващи над цели империи, държащи в дланите си душите на милиони, разполагащи с власт над тях, приблизително каквато има Стария. Те ще ме имат в покоите си, ала отегчени от мен, ще търсят теб.
Любовта грейнала за миг, а после още по-силно се натъжила и пак изрекла:
-Съблечи се!
-Няма да видиш нищо в мен, което нямаш, повярвай на Истината.
-Истинска ли си изобщо? - попитала любовта - И откъде знаеш какво имам аз, че да казваш, че няма да видя нищо в теб, което нямам. Старият ли ти каза?
-Не, малка, ревнивке. Не е. Видях наоколо доста ослепели сатири. Твоя работа е, нали? Няма чия друга да е, защото не съм толкова гальовна и мила да се събличам пред тези животни. Знаеш много добре, че Старият не е създал очи, които да ни видят голи и да останат читави. И знаеш много добре, че съблека ли се сега, за да ме видиш, ти също ще ослепееш.
-Не вярвам. Ти живееш в заблуда Истина! Ти не си ослепителна! Никак ослепителна не си. Хубава си, много си хубава даже, но не и като мен, а аз знам, че ще създам още по-привлекателни от самата мен. За да даря щастие. За това съм създадена. За да създавам в щастие. И в името на това щастие, ще страдам, както когато се видя пренебрегната заради някоя от малките мръсници, които моите ръце и моите идеи са изваяли такива. Но все по-красиви от най-красивите, до преди тях, ще ги създавам. Пред тях ще бъда бледа, а ти си още по-бледа и от мен. Това е истината, Истина. Не си никаква супер - звезда. Приличаш на вдовица, каквато и цяла вечност ще бъдеш. И не знам дали да не те наричам Черна вдовица, защото от няма да е лъжа, ако кажа, че ти ще погубиш тези мъже, които бих спасила. Заради теб ще умрат, но не защото си толкова красива. Има друго в теб, което искам да видя. Съблечи се.
Обидила се Истината. Изсмяла се с презрение. Косата й пламнала, обагрила с кървавия си ореол нощта, изражението й на хищна котка заприличало. Свалила едната си презрамка, с танцова стъпка разкъсала дълбока цепка на роклята си. Приближила се до Любовта й я клъвнала с бърза целувка по устните. Разтворила криле, направила кръгче във въздуха и дрехите й започнали да падат като листа, които топлият вятър от нея събличал.
-Още ли искаш да ме видиш гола? - попитала Истината.
-Ами готина си, но наистина не видях нещо което нямам.
-И няма да видиш! - изсмяла се Истината. - Предупредих те.
Две светкавици, отвътре навън, изгорили очите на Любовта.
И едва тогава Любовта видяла Истината. Тоест видяла онова, което не може да се види с очи. Поне не и с онези очи, които в неразумността си, изгубила.
-Видя ли глупачке?
-Да, видях. Заслужаваше си.
-Какво виждаш?
-Виждам само теб. Онова у теб, което преди не можех да видя.
-Нищо друго, така ли? - попитала Истината.
-Нищо! - излъгала Любовта, защото освен Истината, виждала и десетките нейни сенки.
-Добре ме нареди. Май от днес нататък, аз трябва да те водя. Иначе ще просиш по ъглите, а каквато си ми хубава, своенравна и наивна, а и каквито ще бъдат следващите векове, нищо хубаво не те очаква. Хайде, тръгвай след мен.
Истината тръгнала, сенките й се пръснали в различни посоки, а Любовта дори не се запитала коя от всичките фигури е истинската Истина и тръгнала след една от тях.
Тази притча ми разказа жрица на една от двете, ще премълча на коя, а вие понеже познавате по малко или много и двете, ще ме разберете.
Завърши разказа си с думите:
-От тогава Любовта е сляпа, а Истината или някоя от сенките на Истината й е нещо като куче водач. Можем да видим голата Истината, само през погледа на Любовта, иначе като нея ще ослепеем.
В началото ми се стори, че в историята й има известни несъответствия. Запомних много добре, че там в Гората на Идеите Истината казва на Любовта:
"Видях наоколо доста ослепели сатири. Твоя работа е, нали? Няма чия друга да е, защото не съм толкова гальовна и мила да се събличам пред тези животни. Знаеш много добре, че Старият не е създал очи, които да ни видят голи и да останат читави."
От което следва, че Любовта също не може да се разголи без да ослепи, а каква ще е тази Любов, която не се разголва?
Тълкувам си този коварен елемент в историята така: Истината е казала истина на Любовта. Нейната голота също ослепява. Но когато ослепи Любовта, през нейният вътрешен поглед започваме да виждаме Истината, а двете твърде си приличат и ги припознаваме.
Мисля си също така, че много мъже и жени, първо виждат Истината и ослепяват от нея, за да видят също през нейният вътрешен поглед Любовта и пак ще повторя: а двете твърде си приличат и ги припознават.
-От тогава Любовта е сляпа и следва Истината или някоя от Сенките й.
Съвсем забравих за Сенките! |
|
| Върнете се в началото |
|
 |
| cefules |
| Пуснато на: Нед Юли 19, 2009 7:45 pm Заглавие: |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Завистта и Прошката
Там някога, дълбоко във Времето, когато Историята допише и последната си страница, махне уморена очилата си, разтрие нослето си на мястото където са я стягали и ги остави на бюрото, което също като библиотечните стилажи около нея е изработено от изсечената до сетен ствол Гора на идеите, там някога в онази величествена и страховита библиотека ще се чуят стъпки. Историята ще се ослуша. Лек уплах ще се изпише по посърналото й, но все още красиво лице. После ще си промърмори, че твърде много се е уморила като за последно и няма кой друг да броди в сградата преди Колапса на Големият сън.
Ще тръгне по стълбището, онова с мраморните перила и красивите орнаменти, които отдавна е престанала да забелязва. Ще се качи до третият етаж, където има малка стаичка. Ще се огледа за последно и недоволна от вида си, ще си сложи сенки над очите, дълго ще се колебае кое от осемте червила ще й стои най-добре, накрая ще затвори очи и ще избере розовото, уж произволно избрано от пръста й, но както винаги е правила, тази хитруша историята, ще се опита да заблуди себе си, самата. Добре ще е запомнила преди да затвори очи мястото на розовото червило. И когато го сложи, тя винаги сънува изгрева, на обикновена млада жена, прекарала най-нежната си нощ, с онзи в който много, много е влюбена, а този изгрев е с цвета на червилото и с вкуса на целувките, когато в тях има любов.
Ще легне в очакване на съня и ще се унесе. Пак ще чуе стъпките и пак ще си каже, че си въобразява.
"Последната съм! Не може да има друг след Историята!"
Но стъпките ще отекват все по-ясно.
"Не може да бъде!"
И тогава ще си припомни онази стара клетва.
Грозотията се хилеше и показваше два средни пръста на всички около себе си:
-Колко сте жалки! Аз ви победих, аз надделях над вас! Какво сте вие, ти Красота! Ти, онази сляпата, Любов! Ти, Истина! И ти, дърта брантийо, Историо! Вас качваха на кладите, вас разпъваха и бесеха, убиваха с камъни и посичаха. Аз повелявах на жалките хора да ви убиват...Защото така опазвах безсмъртието ви! И докато понасяхте дължимото, вие бяхте себе си, но сега аз мисля във вас, аз ви движа...Аз сега съм осъдената на смърт. И присъдата ми ще бъде изпълнена, за да възкръсна в сърцата на хората...Което беше ваша Мисия....
-Престани да театралничиш! - хладно й рече тогава Историята - Ти не си осъдена на смърт, а умираш защото си болна! Защото сама създаде болестта си, но след като повали всички ни една след друга, придобихме имунитет, а тя трябва да яде някого и й остана само ти, нейната създателка.
-Лъжеш, кранто! Погледни се на какво приличаш! Всички знаете, че ако сега ми простите, аз няма да умра. Но вие не искате. Мислите, че ще се отървете така от мен, но аз ще възкръсна, както възкръсвахте всички!
-Това не е вярно! - изрекла Истината.
Зависта млъкнала. Почувствала се слаба пред най-мразената от нея, както никога до сега.
-Ти лъжеш...-за пръв път текнали сълзи от очите на Завистта. - Кажи ми, че лъжеш.
-Не, не лъжа. Ти просто ще умреш. Защото си износена. И единствена нямаш имунна защита срещу своята болест.
-Не е вярно, ти не знаеш. И когато последната от вас умира, аз ще се върна, за да я завия в леглото. За да й напомня тази нощ в която можехте да ме опазите и с това да опазите и себе си, но вие, вие не ми простихте.
-Искам, но не мога! - рекла Истината и излязла от стаята. Любовта се замислила, но тръгнала след своята половинка Истината.
Красотата за миг станала грозна, заприличала на Завистта и показала на умиращата два средни пръста:
-Така ти се пада!
-Стига си се държала като дете. - рекла й Историята и я извела от стаята.
-Ти защо не й прости? - попитала я Красотата.
-Аз не мога без вас. - отвърнала й Историята, без да е сигурна.
Дълги векове минали. Светът наистина без Завистта се разпадал. Красотата първа недебеляла, започнала да старее, държала се глупаво.
Любовта и Истината властвали над Света и Света бил дълго щастлив, но при започналата да се изражда Красота и двете загубили божествената си съблазън и от нежни и желани се превърнали в жестоки тирани, за да опазят Света от Отегчението, което ей така, заради купона искало да ги свали от власт.
И Историята изненадала останалите, като се съюзила с него и дори му станала любовница, но с условието, че то ще вземе за съпруга Красотата.
Красотата не понася да има конкуренция, дори това да е самата История, а Отегчението е толкова суетно, че не може да устои на Историята. В борбата за вниманието на съпруга, Красотата възвърнала старата си мощ и това било края на властта на "славния й съпруг".
Но Слънцето знае залеза си...
Всичко е суета и гонене на вятъра.
Светът все пак ще се износи. И ще дойде Края, всяка ще го посрещне спокойна, освен Историята, която след като напише и последната си страница и легне, ще чуе стъпки и ще си припомни клетвата на Завистта.
"Нима Завистта ще остане последна! За това ли беше всичко!"
Ще се опита да скочи от леглото и да убие с голи ръце Завистта, но съня вече ще я е унесъл, без да я е погълнал. Ще лежи скована и ще чака грозотията да й се надсмее, а може би и да я изтезава, както винаги е обичала.
Вратата ще се открехне, но вместо Завистта на нея ще застане онази Сляпата: Любовта.
-Значи ти и прости...-ще бъдат последните думи на Историята и няма да има сили да каже това което с голяма радост иска още да каже:
"Знаех си, дълбоко в себе си, знаех, че ти ще останеш последната!"
Любовта ще я завие, ще я завие с онази Прошка, която ще я опази и след свършека на света, а съня ще отвори за Историята вратите към Щастието на друга реалност. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Нед Юли 19, 2009 7:46 pm Заглавие: |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Завистта и Амбицията
Казват, че Природата е безумната майка, вечно разгонена котка, която ражда и забравя децата си, а за тях се движи кроткият пияница, нейният съпруг Разумът. Казват също, че тя го държи под чехъл, че той постоянно се жалва пред горските духове, заглежда се по други жени, на градус се хвалил, че е прекарал няколко незабравими нощи с Красотата, горските духове му се присмиват под нос, тупат го по рамо, правят се, че му вярват и искрено го съжаляват, че трябва да понася непосилния за него товар, съпружеството си с Дивата и Неуморимата, която постоянно му ражда деца, но най-рядко се негови, но пък той понася и родителската отговорност за поведението им и се бори като истински родител да възпита, а в повечето случаи е беззащитен.
Има една по-безумна майка и от природата, тяхна дъщеря е. И наистина този път тя е дъщеря и на Разума. Става въпрос за Завистта. Грозна е, лудуваща е, ненаситна е, както сексуално, така и на кръв. Подобно своята майка тя ражда постоянно, но не отстъпва на никого грижата за своите деца.
А как се грижи? Поотраснат ли малко, убива ги.
С това най-често разбива сърцата на бащите им и те умират, а най-нещастните остават живи, с помрачен напълно ум, способен да изпитва само болката и близкото присъствие най-грозната с която е правил секс, за да им се роди детето, което тя със собствените си ръце ще убие.
Тя не спира да му говори, макар да е оглушал:
-Аз имам важна мисия! И няма да позволя на някоя от тези да ме измести. Радвай се, че я погубих, защото тя щеше да бъде по-жестока и от мен.
Макар да е сляп, продължава да я вижда, неговата собствена завист. Тя точи нокти, заплашва го, че ще ги забие в шията му. Той се бои, макар желае да свърши мъчението, но то не свършва, а тя продължава да му говори.
-Ти си света, докато се измъчваш, докато те измъчвам си жив. А децата ти ще мрат, за да живееш ти, негоднико. Разбираш ли, че те обичам и по-истински отколкото би те обикнала онази кьоравата и инфантилната - Любов. Болката те зазижда в себе си. Тя е крепостните ти стени. Твоят затвор, но и твоето скривалище от опиума който отделя онази курва майка ми: Природата. Докато те боли и страдаш, и мразиш ти си по-силен от всички които се отдават на фриволните й игри и заедно с нея ще изчезнат. Те ни презират, нали те са красивите, те са богатите, те се отдават на насладите, но ние оцеляваме и ще дойде времето когато ще ги смажем, а сега децата ни трябва да мрат. За да сме живи.
Това са най-меките сцени между нея и глупеца, който е прелъстила. Другите ще спестя, с оглед на това, че има много жестокост и насилие.
Преминавам на това, че някои от дъщерите й, все пак оживяват. Природата, тяхната луда баба, ги грабва. Кикоти се, слага ги в люлки до други деца, пъха ги в пощенски кутии, пуска ги в кошница по реката или поставя между краката на родилка, да се чуди кое е нейно. Понякога ги напъхва направо в устите или гърдите на хората и подрастващите дъщери на Завистта, намират там идеална среда.
Всяка от другите Вечно Съществуващи жени: Красотата, Истината, Любовта и Историята са отгледали като своя, поне по една дъщеря на Завистта.
И е време да кажа, че дъщерите на Завистта, са всъщност също една вечносъществуваща жена: Амбицията. За разлика от майка си, тя не беше лоша и с нещо превъзхождаше всичките, които я отглеждаха като родители.
По-красива стана от осиновителката си, отгледаната от Красотата, Амбиция. Спечели сума корони Мис Свят, вдъхнови безсмъртни стихове, но една нощ започна да говори в гърдите й гласа на истинската й майка, а свикнала да живее красиво не можа да понесе грозният глас и, казват, че се самоуби.
По-наясно с истината, при това можеше да се разголи без да ослепи, беше отгледаната от Истината, Амбиция. Тя отвори очите и ушите на много хора, но понякога думите й излизаха огнени, изпепеляваха цели градове и райони. С куршумите свистяха, с бомбите падаха. Едни с други думите на една и съща Истина се биеха и умираха.
Накрая Истината сама я заключи. И за години, също като осиновената си рожба, млъкна.
По-обичаща от Любовта бяха всички Амбиции, които Любовта, осинови, а тя осинови повече Амбиции, отколкото на земята осиновени деца има. Те даваха всичко от себе си, на съпрузи, на деца, на любовници, на служба, но кой ли го разбираше. Смятаха ги за глупачки.
Осиновената от Историята, Амбиция, имаше малко по-нормален живот. Тя само поправяше грешките на майка си и изобщо не оправдаваше името си. Но познаваше историята много по-добре от самата История.
А Завистта, продължаваше да убива другите. И в едно не грешеше. Тя все още изпълняваше някаква роля в света, най-малко поддържаше с вражеското си отношение духа на другите Вечно съществуващи, бодър. Нейна дъщеря щеше да я измести.
И когато дойде времето и Завистта беше повалена от болест, която сама беше измислила, за да убива с нея, ала само тя нямаше имунна защита лудата самодива Природата, отново й открадна новородено момиче. Този път, никой не знае какво я прихвана, постъпи както никога. Занесе я в своето убежище, там дълбоко в Гората на идеите, където живееше със своя съпруг Разумът. Постави я до себе си, в своето легло, а Разумът точно се връщаше от запой със сатирите и не беше съвсем с всичкия си. Помисли я за поредната своя дъщеря, въздъхна и започна да я кърми с Бащино Слово. Отричаше на глас, това което виждаха очите му, че растящата прилича на най-проклетата му дъщеря, тази за която не можа да направи нищо и от която се срамуваше. Става въпрос за нейната майка.
Расте тази Амбиция и както й е заложено, по-красива става от Природата, по-разумна от Разумът.
Все още обаче е малка.
В Гората на идеите има много духове. Тя обича да играе с всеки от тях. Много от духовете са ученици на майка й. Тайни, разбира се, защото тя отдавна не е на мода. Те се сприятеляват и с други духове, защото духовете в Гората на идеите обичат да общуват. Учениците на майка й, дори не осъзнават, какво желаят, а те желаят да си върнат старата господарка и тъй като старата господарка умира, да създадат от новата подобие на старата и се опитват да повлияят с нрава си на другите духове в Гората на идеите. В която живее и расте, тази от която все още всичко може да излезе.
Ще повторя, че в Гората на идеите има и много други духове. Но важно е да кажа, че един от тях е Твоето Слово. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Пон Юли 20, 2009 9:42 pm Заглавие: |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Еротиката и Изкушението
Чувал съм няколко предания за това, защо Еротиката е с превързани очи. Според едното, става дума за една много наранена хубавица, която от болка се превърнала в крепост, обградила се с ровове, но най-силната й Тръпка се почувствала като в затвор. Сама се превърнала в онази хубавица, която сега била замък и за да избяга от плен, трябвало да мине по една много тънка греда. Височината я плашила и знаела, че тръгне ли с отворени очи, самият Страх ще я бутне в гърлото на собствената й Пропаст. Какво символизира пропастта: депресия или нещо, по-лошо, не искам да гадая, а и това предание, твърде ми напомня за легендата за "Дъщерята на слънцето" и мисля, че е взаимствано от нея, което ме кара да се съмнявам в автентичността му. Краят му е, че хубавицата минала над пропастта, но Страха й, останал. И тя не свалила превръзката. И както Истината води сляпата Любов, така Страха води, превързалата очите си Еротика. Съмнявам се, много се съмнявам в автентичността.
Според друго предание Еротиката е била най-невинната и най-красива нимфа в Градината на емоцията. Умеела да свири прекрасно на арфа от дъжд, с огнените си пръсти. Пъпките на омагьосващите билета и безсрамно красивите цветя се пръскали по-бързо, разтваряли се като слух да чуят мелодията й. Покрай Градината на емоцията, често минавали гости, живеещи в Гората на идеята. Веднъж един я нарекъл Любов, а тя се учудила, не се казвала така. Не посмяла да го попита какво е имал в предвид, но когато и вторият я е нарекъл така, попитала, а той я изгледал плахо, зачудил се какво да й отвърне, смутен бил и побързал да отмине. Третият който се припознал, отговорил на въпроса й:
-Приличате си, като че ли сте една и съща. Само...-не завършил.
-Кажи, моля те!
Не искал, но й разказал за Любовта.
-Тя не послушала Истината и накарала Истината да се съблече. За да я види гола. От което ослепяла. Сега Истината върви напред, а Любовта я следва. Различавате се само по това, че ти виждаш, а тя не.
Еротиката решили да разбере какво е да е Любов и превързала очите си, но е нямало Истината, която да я води. Имала си този скитник, а той не бил безсмъртен. Нещо, което непознаващата тлен, нимфа, не разбирала, нито приемала и го заменяла с други, често не толкова верни и обичливи като него. Принуждава се често да сваля превръзката, но отново я слага, защото не се е отказала да разбере какво е да е Любов. И да се доверява на мъже и на жени, като на самата Истина, нещо което повечето от тях, не заслужават, а дори и онези които заслужават, не могат да бъдат. Но в своя несъвършен стремеж да бъде самата Любов, казват, е отдала повече любов, отколкото съвършената.
Намирам преданието за много красиво и бих приел него, ако не бях чул и третото. То има два варианта, а разминаването в тях е почти незначително. Според единият става въпрос за Сатаната, а според другия за Изкушението. Според единият Сатаната е искал да изкуши Любовта. Според другия Изкушението да си поиграе с нея.
Приемам вторият, защото по мои изчисления по това време Сатаната е бил в Едемската градина и се е занивал с изкушаването на Ева, а Изкушение има и без самия Сатана да е замесен. То е едно от многобройните отрасли без добро семейно възпитание деца на Природата и понякога слуша Сатаната, който играе тартор на бандата, но не му е изцяло подвластно. Има си свой нрав и свой живот и понякога, честно да си признаем, върши много по-големи поразии отколкото учителя си.
В случая ми е трудно да го определя като поразия. Искало му се да поиграе на момчето, поиграло си. Друг е въпроса, колко сърца през вековете ще погуби, неговото забавление, колко велики произведения на изкуството ще вдъхнови, а те колко войни ще предизвикат, колко бездарни стихове ще се родят, а колко даровити, ще отнемат душите на творците си да ги превърнат в подобие на онова езеро в което тогава Изкушението се е превърнало, за да се оглеждат в него кокошки и да се виждат като богини или да се оглеждат в него богини и да приличат на домакини. Последното беше заради римата, бездарна като повечето от стиховете, които да си призная, повече затрогват от даровитите, бездарното ми сърце. Иначе не знам какво виждат отразено в езерото богините. Според преданието обаче Истината е видяла своето лице. Изпреварвам събитията и се връщам малко назад за да възстановя последователност.
Изкушението решило да си поиграе с Любовта. И се превърнало в езеро, с жива вода. С шепнещи вълнички, които чувала само тя, а нейната вечна спътница Истината, не чувала. Защото било късна нощ и след продължителния преход Истината, спяла.
Какво шепнело езерото на Любовта:
-Аз ще върна зрението ти.
Любовта, решила да събуди Истината, за да я пита възможно ли е това или някой пак се опитва да я сваля.
-Не я буди! Тя ще те излъже.
-Тя е Истината и й вярвам.
-Тъй ли? - изсмяло се Изкушението, с онази добре усвоена от учителя му Сатаната, нотка.
-Е...повече отколкото на непознат.
-Малко ли те е лъгала, а сега има причини да го направи. Защото сега тя за теб е всичко, ти се нуждаеш от нея и на нея й харесва, че си й толкова подвластна...Виж, това, че ще видиш света със своите очи, не означава, че ще я изоставиш. Просто ще бъдеш свободна и ще й докажеш, че не нуждата, а любовта ти, твоята любов Любов, те държи при нея. Което ще е много за Истината, която сега живее в заблуда. В заблудата, че ти е сляпа необходимост. Искам двете да се обикнете повече.
-Кой си ти?
-Част от силата, която в теб живее, а само щастливци по нея умират.
-Това ми прилича на...на...кажи го де...
-На Гьоте. Малко си чела, малката. Играя си с думите, а ти е време да възпиташ разума, това няма да стане без твои очи и след като Истината те води по всички пътеки.
-Харесва ми как говориш?
-Ако видиш само лицето си, ще разбереш какво е за харесване.
И на тези думи, тя разбира се, вече не устояла. Водена от гласа, стигнала до езерото. Умила си очите и те се отворили. Възкликнала радостно и целунало езерото. Не я излъгало. Най-красивото лице виждала. По-зряло, обогатено от някога. Озърнала се, опита била от красотата на гората. Разтворила ръце и затанцувала като самодивата Природа. Навлязла в дебрите й. Очите й откривали все по-красиви и по-красиви пътеки. Не обърнала внимание, че минават дни и нощи. Виждала красиви сатири и нимфи, отдавала им онова за което били създадени, но могат пълноценно да получат само от нея. Изкушението даже по някое време я е съжалило и решило да я събуди с думите:
-Ти да не повярва, че аз съм този който ще ти върне зрението с което Старият те бе създал, а ти доброволно погуби. Пошегувах се. Това е сън. Танц на формите, игра, просто игра и пътеките които ти откриват нямат нищо общо с тези по които те води Истината.
Но не смеело. Едва сега, осъзнавало, колко жестока била шегата му.
"Ще се опомни излъгана и сляпа, а сега е толкова щастлива. И за какво й е да следва онази незадоволена вдовица."
-Ами тя! Като се събуди, ще започне да търси дружката си. И ако ме открие, а тя рано или късно ще ме открие. Способна е и с поглед да ме убие. Хей, ти, събуди се. Не исках да става така, малката. Не ме ли разбра. Хайде, ставай. Не беше сериозно. Просто вечерта беше красива, ти толкова красива. Исках да споделим една вълшебна нощ. Само не плачи, моля те, че разкъсваш сърцето ми...Лъжа те, аз, нямам сърце, но не разкъсвай своето...Не си заслужава да страдаш за идиот като мен...Хей, събуди се!
"Така няма да стане, ще опитам с друго."
-Ай, ставай, ма, каруца разбита. Овца тъпа! Навличай нещо и чупка...
"Как можах да го кажа!"
-Котенце, събуди се, твоят принц те целува. Сега има неотложни ангажименти, утре ще се срещнем пак.
Но тя не се събуждала и не се събуждала. Живеела в онези форми, а те са същите в които живеят още много и до днес. Лутала се във вълшебния свят и не чувала думите на онази реалност, за която вече забравила.
Изкушението толкова се уплашило, че страха прогонил отражението й от повърхността му и то се събудило.
-Удивително! - изрекло изкушението. - По-скоро отражение може да се събуди, отколкото потънала в сладострастен сън жена.
Записало афоризма за да го предаде през вековете и побързало да избяга колкото се може по-далеч.
Отражението на Любовта се върнало при Истината, между него и Любовта нямало никаква разлика, защото това отражение, по-скоро е истинската Любов, удавена за кратко във вълните на Изкушението, отколкото потъналата в сладките съновидения някога истинска Любов.
Точно тя се е превърнала в онази която днес е позната като Еротика. И стигаме до момента, защо е със завързани очи. Понякога тревогата й, че е изоставила някъде там Истината я пробужда. Опомня се на странно място, дори не го познава, защото вече няма никакво изкусително живо езеро.
Разбира, че е излъгана. Но дори самото Изкушение не знае, че е излъгало освен нея и себе си.
Тя все пак е прогледнала. Толкова силно му е повярвала, че се е случило чудото.
За добро...но и за зло.
Формите отново я унасят в красотата си и тя потъва бързо в съновиденията им, пак се пробужда от тревогата по Истината, пак тръгва да я търси.
Понякога за да се спаси от бързо заспиване превързва очите си, за да прогледне пак с онова зрение с което е способна да види Истината.
И често се случва. Тогава тя се пробужда в своето отражение.
Навярно сте я виждали. Тя изглежда точно като Любовта. Никаква разлика. Повече от близначки си приличат. Разликата е само, че едната е сляпа, а другата вижда Танцът на формите, точно толкова добре, колкото и ти, ако разбира се, не си е сложила превръзката. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Сря Юли 22, 2009 9:09 pm Заглавие: |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
[b]Притча за свободата[/b]
Свободата не е сред Вечносъществуващите и дори Вечносъществуващите говорят приказки за нея. Подозират, че я има. Подозират се взаимно, че са Свободата под прикритие.
Сляпата Любов, подозира, че Свободата е нейната Истина.
Истина от своя страна, живее в заблудата, че Свободата е онази която е следва, тоест Сляпата Любов.
Красотата смята, че е Еротика.
Еротика, че е Изкушението, а Изкушението понеже е дървен философ, знае много добре, че Свободата е само правото му да избира, коя между всички тях да изкушава, но изобщо не е наясно какво означава това. То, поне е достатъчно лекомислено да не се занимава с въпрос, който му идва в повече.
Историята мълчи по въпроса, разприказва ли се ще наговори твърде много, за това си и трае. Не иска отново да мине за отегчителна, каквато я приемат всички.
Иска ми се да им разкажа една притча, ала те няма да ме чуят. Те са Вечносъществуващи, а аз - простосмъртен. И в такива моменти разбирам в какво превъзхожда простосмъртния Вечносъществуващите. Той може да ги чуе и ги чува, дори да не го желае, а те макар да го желаят, рядко могат да го чуят.
Един поет бил хвърлен в тъмница. Не е важно, какво е престъплението му, но то било тежко, много тежко. Престъплението му е било, че се е родил.
Страданието му по отнетата Свобода било толкова силно, че всяка нощ изписвал на нара, най-вдъхновения си стих. Всяка сутрин тъмничаря влизал и карал затворника със собствените си ръце да боядиса нара и да заличи своя стих. Преди всяко свечеряване, което пленника виждал през един малък процеп в стената в килията се чувствало силното присъствие на смъртта и властвало отчаянието и апатията, но при настъпващата нощ, колкото и безсмислено да изглеждало всичко поета отново изписвал стиха си. Още по-силен от предишната нощ, взел и силата на умъртвения стих се раждал нов, част от предишния, но и значително превъзхождащ го. Пак му заповядвали да боядиса нара. Следвала вечерта, нощта и новия стих до утринта. Чупили му пръстите на ръцете. Започнал да пише със зеници. Изболи очите му, започнал да гравира върху нара с подлютеният си от сподавената болка дъх.
"Той ще се умори!" - мислили тъмничарите, а ако ме попитате къде се намира този затвор и кога е било, сигурно ще ви кажа: "Този затвор се нарича Винаги!", което разбира се, не означава абсолютно нищо.
Продължавали да го карат да боядисва нара. И накрая окаяника умрял, без да дочака поредната нощ. За да започне писанията си върху нара на вечната.
Минали години. Пенсионирал се тъмничаря и понеже Любовта е несправедлива, а това я и прави божествена, той бил един обичан старец, далеч по-обичан отколкото измъчвания от него поет през целия си живот е бил. Обичали го и внуци и правнуци и половинките на неговите деца, обичали го и в квартала и бившите колеги. Спокойни били старините му, но преди края им, искал да се прости с любов, с всички онези на които е чувствал, че дължи такава. Спомнил си част от думите, които всяка сутрин по негова заповед се заличавали от стената.
Надраскал ги на един лист, но разбира се да възстанови целия стих не успял. Със седмици се мъчил, думите ту силни прииждали, ту се отегляли и се опомнял ограбен, докато накрая умрял с разбито сърце и почти завършил първият и най-слабият вариант. Намерили листа до него и римата подсказала на едно от внучетата му как да завърши стиха.
Погребали го. Положили тежкият мраморен паметник, а на него бил изписан онзи стих, онзи първият. Същият!
Подобна съдбовност, може да си позволи само Свободата. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Чет Юли 23, 2009 10:18 pm Заглавие: Притча за еротиката и порното |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Ако си твърде любопитен и попиташ, онази Вечносъществуваща Еротика, каква е разликата между нейните изяви в изкуството и порното, най-вероятно ще сгрешиш.
Тя, ще ти се усмихне, както най-често прави чуе ли този въпрос на който отдавна й е писнало да отговаря.
Ще се доближи до теб.
Ще те лъхне с онова уханно съновидение от което трудно се излиза, преди да си разрешил да ти се случи голяма глупост. Същото съновидение, което изглежда вечно, а е изключително кратко. Цената му обикновено е висока, но си струва човек да я плати поне веднъж и да изпита красотата му, а и малко да поумнее, че да оцени неща които може да не са толкова красиви, но са доста по-скъпи от ефимерността на божествената фриволност.
Ще ти се усмихнат очите й, а устните й ще прошепнат нещо, ще намерят точните думи и стил с които да те накарат да се съгласиш да те върже, дори да не си падаш по подобни игрички, а нейната е съвсем различна. Когато те стегнат възлите, ще се засмее и ще ти рече:
-Сега ще отида да се поразходя, не помня имах ли важни дела или не, не помня също дали някъде не съм вързала друг който ми е задал този глупав въпрос, на когото съм отговорила ей-тъй: "Ако се върна след пет минути, след пет дни или след пет месеца, аз ще съм си Еротика. Върна ли се обаче след петдесет или петдесет и пет години, а дотогава ще се постарая да си жив, тогава ще съм Порнография. Някой ще е остарял и това няма да съм аз. Та това е разликата."
Накрая ще ти прати въздушни целувки и ще ти рече вместо сбогом:
-Не страдай много. Не си единственият остарял вързан в собственият си въпрос, относно мен и мръсницата Порно. Престанах отдавна да ви броя.
Няма да те излъже. Вързвала ме и мен по същият начин и вероятно щях да остарея, ако не ме беше развързала Любовта.
Години по-късно на приятелски разговор с Изкушението, разказах за приключението си, а Изкушението се изсмя:
-Ти сериозно ли взе думите й. Еротика нищо не разбира от изкуство, тя само го вдъхновява. Не разбира и себе си, само със себе си разполага. Разликата е...Сега ще ти я кажа, като притча е, макар случката да е моя биографична. Както знаеш, аз обичам да си играя на търговец, който се припитава през вековете с внос на дефицитни или забранени стоки. В случая ги имаше и двете условия, а това е особено забавно.
Представи си печал и пустиня, зной, напукани устни и хора съсухрени, свикнали с жаждата.
Капка им утоляваше жаждата, две ги правеше щастливи, три: означаваха за тях богатство, четири смятаха за разточителство. - засмя се горчиво Изкушението - За такава пустиня дори не си чувал. Ако искаш приеми, че е настъпила след ядрена война или подобно безумие. Ако искаш допусни, че съм я създало аз, за да се забавлявам. Можеш разбира се, да я наречеш Пустинята на духа или Пустинята на времето, Пустинята на печалта, а извора за който ще дойде реч Извора на любовта, Извора на прелестите на онази кокошка Еротика, но според мен, а на мен не може да се има доверие, приеми всичко буквално за да ме разбереш по-добре. Казах ти, че е голям купон, когато има и дефицит, и забрана. Дефицитът беше на вода, забраната за филми, изобщо всякакви, а свързани с водни басейни - углавно престъпление.
Душа даваха за подобни филмчета, макар да се срамуваха, че ги гледат.
Ще ти разкажа сега два типични сценария на клипове, които ги побъркваха. Представи си извор, много красив извор. Водата синя, все едно диша, наоколо гъста растителност от нея излиза хубавица, гмурка се във водата, пие вода, залива се в нея. Дрехите й залепят, очертават формите й, тя доближава устни до водата, сякаш целува повърхността, после започва да пие, стичат се по брадичката й и по шията й, толкова струйки, колкото за цял живот моите зрители не са виждали.
Типичен сценарии за единият жанр.
За другият. Представи си същият красив, много красив извор. То и един и същ снимаха. От гъсталаците излиза скитник, изпира си в плитчината чорапите, а после пие от нея.
Разбра ли къде е разликата?
Кимам, а Изкушението ме пита:
-Кой от двата клипа според теб е порно и кой еротика?
Преди да е чул какво мисля ми казва:
-Но онези хора бяха на обратното мнение! Добре, че не живееш в онзи свят, а в своя. За жалост, и двата свята са навсякъде. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Съб Юли 25, 2009 10:59 pm Заглавие: Притча за Непотребната |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за непотребната
Колкото Любовта беше красива. Колкото Красотата, женствена. Имаше очите на Истината, но погледа й беше колкото на Еротиката, изкусителен. Думите й колкото тези на Изкушението, коварни. Вечносъществуващата която се ползваше сред Вечносъществуващите, с името Непотребната. Понеже беше толкова пренебрегната колкото Завистта, много успешно можеше да погрознее, точно колкото нея. Не го правеше, защото и тази прилика би била толкова непотребна и безсмислена, колкото приликата й с всички останали. И понеже, можеше да замени всички останали, по това приличаше на Амбициите, но Амбициите се оформяха като някоя от тях, като някоя която ги е осиновила, а Непотребната си оставаше като всички, но оставаше и никоя. Нямаше място за нея, питаше се, защо ли я е създал Старият и бродеше сред горите на нимфите, живееше сред тях и като тях, ала и нимфа не беше и онова което на тях носеше само сладост, на нея понякога й нагарчаше, а и сърцето я болеше, преиграеше ли в страстните им танци.
Самотница се чувстваше, общуваше и със Самотата, но и тя, подобно повечето вечносъществуващи, не разбираше езика на Самотата, той е разбираем най-вече на смъртните, които се стремят или без да се стремят са избрани от Вечното съществуване, но не и на тези които са си Вечносъществуващи.
И на нея, напомняше по меланхоличност и скоро тръгваше всяка от тях, по своя пътека, а пътеката на Непотребната, не водеше към никого.
Тук е коректно да кажем, че Вечносъществуващите я съжаляваха. Единствено Завистта, тържествуваше, че има по-нещастна и от нея.
-Ти си вечният епигон, вечното повторение. Най-бездарното създание на вселената, понеже притежаваш онова, което вече е изявил друг. Запълнил е потребността от него, а на теб ти е оставил товара на нещо от което вече никой не се нуждае за да бъде споделено...-изхилвала се злорадо Завистта и си тръгвала с радостно сърце, след всяка среща с Непотребната, а Непотребната надничала от милиони огледала на тийнейджърки, в безброй равносметки на пропилели скъпи години, наивници, почти загубили вярата си в доброто и красивото, почти загубили я, но не напълно. Дори и на тях не можела да им помогне, защото колкото и да приличала на много смъртни в терзанията си, все пак е Вечносъществуваща и между тях и нея, има бездна. В единици случаи, ще успее да изрече няколко думи, на човек беден и тъжен, когото самоуверен и несъзнаващ по-дълбоката си посредственост, също простосмъртен тип, ще нарече: "некадърник". Ще каже нещо за кураж на отчаяния и нагрубения. Или ще се усмихне от прощареното огледало на наранената, просто да й покаже, че й красотата страда, а страданието често е красиво. Ще се опомни в своят свят без мисия, докато не се случи най-интересното в света на Вечносъществуващите.
На коя от всички беше каприза, само Историята помни, но никой не я пита, нито пък тя се чувства длъжна да отговори. Великите кокетки решиха да организират бал с маски, на който да има поканени и смъртни.
Красиво беше, не може да се отрече. От тогава се превърна в традиция. Най-вероятно и ти си попадал на такъв бал.
Танцувал си с някоя, сваляла е доминото си, оказвала се е друга. Може и да си бил награден, да си помислил, че танцуваш с Еротика, а тя да се е оказала Любов. Може и да си бил леко разочарован, ако си помислил, че танцуваш с Любов, а тя да се е оказала Еротика. Най-обичат да се самосъжаляват тези, които са си мислили, че танцуват с Истина, а тя се е оказала или Любов или Еротика, но най-наранените си остават тези, които са искали да танцуват с Любов или Еротика, а под маската се е оказала Истина, която е доста красива, но много сурова. Тези които са желаели на бала да танцуват с Красотата, а под нея се е открила някоя от гореизброените три, обикновено целуват партньорката си, признават й честно, коя са търсили, но без да си кривят душата казват, че не съжаляват коя се е оказала, но въпреки това ги боли, въпреки това ги боли и продължават да копнеят за Красотата и най-често с този копнеж си отиват от света на смъртните. Често зад маските се оказва Амбиция, при това която изобщо не прилича точно на онази Вечносъществуваща, която авантюриста на духа, може би ти, попаднал на бала, е търсил. Голям шанс е, да прегърнеш търсената и когато след дълго очакване, тя все пак свали маската, да те дари с онова лице, което заслужаваш.
Всяка от Вечносъществуващите се лиши от суетната заблуда, а с такава живееше дори Истина, че няма смъртен човек, който да не предпочете нея пред всички останали.
Ясно беше на всички вече, защо Стария е създал Непотребна. И всички вече подозираха, че Той е пуснал мухата за баловете.
За да не погуби собствената Гордост, някоя от тези, които трябва да ги има винаги.
Всяка от тях разочарова безброй смъртни, а единствената която не го стори, защото приличаше на всички и беше утешителна награда за всяка непостигната цел, а в тази утеха имаше много повече и от самата цел, това беше наричаната и до днес с името Непотребна.
-Целият земен живот е такъв бал. - прошепна ми онази от тях, с която танцувах, без да свали маската си. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Съб Юли 25, 2009 11:01 pm Заглавие: Притча за Благородството |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за благородството
Благородството не е от Вечносъществуващите. То е по-скоро тяхната Вечнонезавършена творба:
-И все пак му е дълъг носа и хвърля сянка! - рекла Красотата за своята статуя на Благородство и започнала да му го пили.
-И все пак текат сълзи...-рекла Любовта, за иконата на Богородицата, която нарисувала - но кой ли опитал вкуса им е изпитал и щастие?
-Винаги е различна от тази която си представям! - рекла Историята за сянката си, в която виждала, освен всичко останало и Благородството.
Еротиката въздишала пред огледалният си образ, тъжна, че не може да види онази свобода, като която възприемала Благородството.
Изкушението го търсило в думите. Завистта се криела от него, без да има от какво. Амбициите му се присмивали, дори най-възпитаните Амбиции, а това не пречило на някои от тях, да му се възхищават и дори да му подражават, ала все им се изплъзвал образа.
Истината се взирала в опитите на другите, искало й се да напише и тя нещо за него, но да не й се разсърдят сестрите, че звучи като фейлетон, оставяла перото с което пишела на крилото на ангела си.
Не спират да го създават, а то с тях, въпреки тях и често без тях, да се проявява, единствено чрез нас смъртните, като случая за който Истината все пак им разказала:
-Залутали се две Души в Пустинята на духа. Двама скитници, в Обективна пустиня. Те не се обичали. Никак не се обичали, а единият започнал да губи сили. Свивал крака и падал, подпирал го до някъде другият. После и той започнал да се свлича с него в нажежения пясък.
"Защо не ме оставиш и не продължиш сам. И без друго не ме обичаш, мразиш ме. Имаш шанс да се спасиш, аз те бавя, Слънцето ще погуби и двама ни. Никак не ценя излишния героизъм. И своя сега, просто си чеша езика."
"Няма как да се спася сам, защото не знам пътя!" - отвърнал му другия.
Изсмял се по-слабият:
"Не стига, че ще умра, а ще умра и в разочарование. До преди малко си мислех, че си готов да се пожертваш за мен. И какъв гъдел за душата е само: врагът ти готов да се жертва за теб! Не ценя излишния героизъм и все пак тръпката от заблудата ми, беше приятна."
"Както виждаш и двамата нямаме друг изход, освен да продължим. Ти освен, че ще умреш, ще умреш и разочарован, а аз освен, че ще проявя известно злорадство, че има по-зле и от мен, като най-големия ми враг, на който смъртта в пустинята, не беше достатъчна, а трябваше да изпита и разочарованието, няма да имам друга утеха."
По-слабият се усмихнал на думите на по-силния, съжалил, че от света ще си отиде най-черното чувство за хумор, каквото виждал в най-големия си враг и призовал духа си. Изправил се и продължилили напред.
Докато и двамата се спасили.
По-силният премълчал, че все пак е знаел пътя.
Въпреки това, всички били на мнение, че по-силният е спасил по-слабият.
По-слабият, макар да не знаел истината, че той няма принос в това спасение, друг освен този, че все пак е намерил сили, макар да живеел с мисълта, че без знанията му за пътя, по-силният не би оцелял, търпял назидателните приказки, как го е спасил най-големият му враг и никога не отвърнал: "Всъщност спасявайки ме, спаси себе си!"
Кой от двамата мъже е по-благороден, аз не мога да преценя.
Коя от двете скитащи в Пустинята на духа, Души е по-благородна? Отказвам се да взема отношение. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Съб Юли 25, 2009 11:03 pm Заглавие: Притча за Емоционалната интелигентност |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Емоционалната интелигентност
Изкушението изпитвало толкова силен респект от него, че забравяло за номерцата си, а трябва да кажем, че е имало случаи когато ги прави, дори на своя тартор, самия Сатана. Застанело ли пред пещерата на Беловласият мъдрец, въздъхвало, махвало с ръка за да пропъди поредната игрива мисъл и тя с жужене на муха се отдалечавала, а то влизало при него и изобщо не приличало на себе си. Говорили си дълги часове, на чаша вино или каса бира, философствали за мирозданието. Имало е случаи, дори когато прегърнати един на друг са си казвали: "Ти мен уважаваш ли ме?", но ако ги погледнете от страни, няма да забележите загуба на стил.
"Това трябва да е Старият!" - мислило изкушението за своя странен събеседник, подозирало, че той е Създателят на всичко видимо и невидимо, но после се досещало, че такива игрички биха подхождали на деца като него, не и на великани като Старият.
Става въпрос за Мъдреца, който живее в най-високите части на Скалистите планини на Съня. Всеки дръзнал да продължи по пътеките нагоре, заспива. При това завинаги, превръща се в ангелска перушина, която от низините твърде прилича на сняг.
Става въпрос за този при който всички Вечносъществуващи отиваха за съвет или на раздумка, които се нуждаеха много силно от него, за да не се поддадат на емоция, която би ги погубила или най-малко до толкова обезобразила, че да не приличат на себе си.
За Вечносъществуващите от женски пол, това беше най-привлекателният мъж. Въпреки, че не си знаеше годините, въпреки, че й изглеждаше стар колкото Старият. Беловлас, понякога нещастен, въпреки или именно заради усмивката която изписваше. Чист беше, винаги чист, ала облеклото му повехтяло. Оскъдна посуда, обзавеждане каквото и на спартанец би се сторило спартанско, но не беше като останалите отшелници, които възпитаваха дух и се лишаваха от всичко човешко. Пиеше когато го почерпеха, хапваше си от всичко, когато му носеха. Може и да спеше с някоя от Вечносъществуващите, а може и да беше правил секс с всички тях, защото всички до една бяха луди по него, но и да беше го направил от неговите устни не би излязло, а никоя от Вечносъществуващите не би посмяла да го каже, че да не я разкъсат сестрите й. Дори Истината би излъгала.
Никоя не знаеше дали не е смъртен, но просто дълголетен. Самият той не беше сигурен във Вечно-съществуването си. Казваше, че има майка. Казваше, че е бил дете, кърмено дете. Казваше, че се е биел като малък и е жулил колене, ала звучеше много невероятно.
-Цар трябва да е, който си играе на просяк. - предполагаше една от Вечносъществуващите.
-По-скоро е просяк, който има в гърдите си царство - допускаше поетично друга.
Дотегнеше ли им от нещо, поемаха по стръмните скалисти порти, нагоре, нагоре, до самата граница на съня след която живота се превръщаше в ангелска перушина, влизаха при него и си говореха.
-С твоята власт можеш да бъдеш най-властният сред смъртните. - неведнъж му е казвала Историята.
-Знаеш, че опитам ли, тогава ще изгубя своята власт и ще имам само властта сред смъртните. - отвръщал й е мъдрият мъж.
-По дяволите, така е. Но не те ли блазни, ще бъдеш по-велик и от Соломон!
-Блазни ме, как да не ме блазни, ала свикнах със своята и изглежда тя не ми разрешава да я сменя с друга.
Засмивала се е Историята.
-Тате! - го е наричала Еротиката й се е гушвала по начин по който гушне ли се дъщеря при истинския си баща е невинно, но ако не е такъв, не е никак, никак невинно. - Ти си единственият мъж, който е възможно да е моят баща...
Не е отричал и е забравял, че не е истинският й баща. Знаел е, че нищо друго не е в състояние сега, да я направи по-силна и по-красива от тази бащина прегръдка.
Любовта отива най-често да си изплаче болката, а тогава той вади от своето вино. Рядко го прави, защото е безценно и няма много. И до днес, никой, дори и той самия не знае от какво се пълнят бутилките му и дали това не е кръвта му.
-Той е самата Емоционална интелигентност. - казвала е Истината и не е лъгала. Но това не е истинското му име.
Той дори е забравил истинското си име.
И единствено Старият знае, че то е: Смирение. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Нед Юли 26, 2009 9:01 pm Заглавие: Притча за Чувството за хумор |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Чувствата за хумор
Печалта е била най-красивата от нимфите и Вечносъществуващите, по-красива била от самата Красота и да не затъмни всички, вървяла винаги в сенките им.
Така й било повелено, това и изпълнявала. Защо трябвало? За да не започне да й подражава света и да се превърне в неин образ и подобие. Постепенно в нея започнало да се оформя онова чувство, което ще носи нейното име: печал. Защото печално е да вървиш все в сянката на сестрите си, само защото притежаваш дарба. Колкото красива била, толкова и тиха. Тя не се бунтувала, не питала Старият, защо й е отсъдил тази участ. Не мразила сестрите си, макар те да не я разбирали и често дори й се подигравали, че така се крие. Мислели, че е от страх или свян и никоя не взимала на сериозно дочутата от някъде истина, освен може би самата Истина, която знаела истината, но не я интересувала особено. Защото Истината обичала своята половинка Любовта, а Печалта, макар по-красива дори от Любовта, в много отношения била пълна нейна противоположност. Все повече печал и повече печал изпълвал гърдите на Печалта. Ставала и все по-самотна, все по-малко общувала дори с Вечносъществуващите, а с нимфите изобщо престанала. Някои си мислели, че е самовлюбена и дори я мразили и й правили номера. И макар да не е бил роден още Нарцис я сравнявали с него и дори злите им езици пуснали слуха, че му подражава. От страни изглеждало точно така. Печалта си имала едно езерце, в което ходила да се оглежда. Липсвала й словесната споделеност и говорила с огледалният си образ. Думите напирали в нея, изгаряли я и е имало опасност да се удави в собствените си неизречени думи, ако не ходила да ги излива в извора, а от тези тъй съкровенни слова извора ставал все по-бистър и по-бистър и отразявал все по-добре красотата й, макар мястото било сенчесто, защото тя го избрала да е такова. Тъй минавало времето, а тя все по-силно се увличала по разговорите с отражението си и откривала все повече красота в него. И е било на прага да й се случи същото, каквото и с Нарцис, по-късно. Толкова ниско се привела веднъж, че едва не се удавила.
Тук е реда да кажем, че малко по-късно всички нимфи си запушили с кикот ушите, защото каквито и безсрамници да били им дошло в повечко спонтанните думички, употребявани умело от хора на тежкият труд и каруцари, но не и от поета Ерос, толкова нежен, толкова изтънчен. Дълги години се смеели още на изблика му и му напомняли случката, а този за когото няма интимна тайна се червял и заприличвал още повече на малко дете. Какво му се случило? Ами вързал се на маркетингова измислица и решил да бъде модерен. Купил си арбалет и се опитал да прониже сърцето на някой смъртен с една от неговите стрели, ала спусъка се счупил още при натискане, стрелата останала в оръжието. Ерос го треснал ядосано в земята, тогава стрелата изхвърчала, без посока, право срещу небесата. Това и предизвикало гневният словесен изблик на поетичното иначе божество. Нататък има лек спор между двама тълкуватели на притчата. Според единият, физика, внезапния вятър блъснал листото над Печалта е бил предизвикан от разцепването на въздуха при мощният изстрел. Според другият, метафизика, стрелата е улучила Слънцето и то е предизвикало вятъра, за да надникне при Печалта, която й обикнало. Според мен са прави и двамата, но да не се задълбочаваме в този детаил, той не е важен.
Едно листо, над сенчестият извор в който се оглеждала Печалта, било отвято от вятъра. И игрив слънчев лъч, попаднал върху отражението. И го усмихнал. Дали това направило още по-красива печалта или развалило малко красотата й е много спорно. Но при всички случаи я изпълнило с онова чувство, което я е спасило от самата й нея.
По-късно, Ерос ще разказва на нимфите си и приятелите си сатири, сред които и аз, не в онзи език, който тогава чухме при изблика му:
-Чувството за хумор е отражение на Печалта. Нейно отражение, също - нейно и на влюбения в нея, слънчев лъч.
-Но ние се смяхме и преди това. - ще го опонирам.
-Само се смяхме. Беше като песен, чувствахме ли нещо? А сега?
После ще повтори, за да добави:
-Чувството за хумор е отражение на печалта, нейно дете и дете на слънчевия лъч, влюбен в нея. Но това не стана без моя намеса, намесата на случайността и на едни търговци, дето ще им...
Да спра дотук, защото следващите думи на Ерос, са твърде стилово неуместни за край на историята.
Достатъчно е да помним, кое е спасило красивата печал от самата красота на печалта. Но, все пак да не забравяме дете на какво е, част от какво е то. Или май е по-добре да забравим? |
|
| Върнете се в началото |
|
|
| cefules |
| Пуснато на: Вто Юли 28, 2009 8:27 pm Заглавие: Притча за Въображението |
|
|
Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557
|
Притча за Въображението
Имаше добро цветоусещане, много добро, но в този ден виждаше всичко в тъмнокафяво.
"Поне да беше сиво!". Не, тогава би му приличало на художествена фотография, а в този ден Красотата, не го докосваше.
Слънчево беше, дори знойно, ала му се струваше, че вали. Не онзи весел дъжд, игриво докосвайки като с пръсти, с пръските си. В който обичаше да върви прегърнат с жена която обича. Този дъжд беше като болка, като отчаяние. Приличаше на мизерията, на обидата. Изживяваше това, което стотици хиляди изживяваха през кризата.
Става въпрос за една тежка икономическа криза, преди хиляди години, когато е имало и икономика. Някои я слагат сред Вечносъществуващите, но това е легенда. Това не е така. Тя е била необходимост, която е имала власт дори над Вечносъществуващите и Вечносъществуващите й са се подчинявали. Имало е случаи, когато и бунтарките Истина и Любов, са й били най-верни придворни дами. Любовта се е отричала от половинката си Истина, за да следва нея: регента на времето. Истината се е отричала от Любовта, за да следва нея: регента на времето. Красотата и Еротиката се държали много отвратително с нея. Превърнали се в големи двуличници. От една страна, лъжат нея: регента на времето, че са й верни, че изпълняват нейните желания, а от друга: съжаляват я. Използват я, макар често да биват разкривани и да понасят сурови, че чак жестоки наказания за поведението си.
Историята напълно се съгласяваше с нея. Подкрепяше я във всичките й начинания. Беше готова сама да я обяви за Вечносъществуваща, ала винаги Истината се явяваше в такива моменти и й прошепваше приятелски:
-Не го прави! Малката не носи отговорност за всичките престъпления, които ще й припишат.
Но нека да се върнем, на онзи мъж, който казахме, че е между стотиците хиляди. Той трябваше да е щастлив. Докоснат от Любов, благословен да има любима. Останалите Вечносъществуващи, също го харесваха и го канеха на маскините си балове. Дори му разказаха някоя от историите си.
Съзнаваше, че въпреки всичко е един щастлив мъж, един галеник на съдбата. Но тази мисъл, не го спасяваше, защото въображението му рисуваше очите на тези които го чакаха у дома, тяхната надежда, лекото разочарование в тях, с което по-скоро искаха да го облекчат, да вземат част от неговото, ала от което още повече щеше да го заболи.
Вече не броеше седмиците в края на всяка, в която очакваше трудовото си възнаграждение. В този ден, тръгна с Надеждата. Връщаше ли се изобщо у дома си или се луташе. Все едно му беше: тъмнокафяво и дъждовно му беше, влачеше краката си, нещо пред тях подскочи. Наведе се: стъклено топче.
С листенца вътре. От онези стъклени топчета, които в детството му наричаха: "сириики".
-Още произвеждат ли ги някъде?-промърмори си под носа.
"Едва ли!"-досети се. Кое ли дете играе на стъклени топчета. Нещо топло притисна гърдите му. Спомена го върна назад. Спомни си дори лицата на останалите хлапета. Неговото топче беше цялото в дупки, налюспено. Общо взето, срамуваше се от него, но играеше добре и лъжеше, че то му носи късмет, за това не го и заменя. Е, истината прозираше. Като листенцата в топчето. Не вярваше, че ще се събуди от кошмара на бедността в друг подобен кошмар. Обидата беше същата, като онази която чувстваше тогава. Баща му се връщаше с провисени рамене, по начина по който той щеше да се прибере сега в къщи. Завъртя топчето, то пречупи светлината през различен ъгъл.
Горчиво се усмихна на онова което си спомни. Все едно отново го изживя.
Тръгнаха си всички, той последен, когато видя търколеното в страни. Не приличаше на останалите, нито на тази "сириика", синьо с бели и зелени петна. Напомняше земята от космически полет.
Взе го в ръка, завъртя го.
-Да бъде Ден! - рече на топчето. И му се стори, че видя в топчето светлината, а светлината беше добро и я отдели от мрака. - Да има твърд между водата, която да дели вода от вода...И почувства стъклената твърд в пръстите си...
Имаше вече ново топче. Това което желаеше. Толкова истинско.
-Да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша...
И му се стори, че я вижда не само в топчето, а и че усеща най-после суша под краката си. Имаше си ново топче: оттук и чувство за равновесие.
-Да произведе земята злак, трева, що дава семе по свой образ и подобие и плодно дърво що дава на земята плод, чието семе си е в него.
И тогава се замисли!
-Какво правя?
Цитираше първата страница от "Битие", която заради един бас, а и да дразни баща си заради атеизма му, беше научил наизуст. Но толкова приличаше топчето на земята! Толкова! Стори му се, че е истина!
"Имам най-скъпото топче в ръката си!"
И се запита нещо, точно когато изрече: "по свой образ и подобие". Запита се, иска ли, земята да е по негов образ и подобие. Да прилича на бедно и печално момче, което е посегнало на нещо чуждо и иска да го задържи в себе си.
-Махни се от мен, Сатана! - кресна, но ей така. Не чуваше гласа на сатаната, а би трябвало.
И тогава си помисли, че няма как да чуе гласа на Сатаната, защото сега той е Сатаната.
-Това са глупости - рече си, но пак се притесни, че го казва той, а не Сатаната в гърдите му.
Опита се да си спомни, кое от децата се е хвалило, че има ново топче, без да го е показвало, но такова нямаше.
-Защо да не направя света по-добър. - изрече, повярва силно, че може да променя действителността, такава каквато пожелае.
И накрая, след всичките си геройства в средните векове, по морета и замъци, след авантюрите си в първата и втората световна война, реши, че най-добре е да е това, което е и се е създал което е.
И не иска да отнема света от Господ, защото Господ си знае, по-добре работата.
"Дори да можех да създам света по-различен, не бих го направил, защото в един друг свят не би ме имало, такъв какъвто вече се харесвам."
И понеже, твърде зрели мисли преминаха тогава през главата на едно дете. Сега зрелият мъж се почувства отново онова дете.
-Дори да можех да създам света по-различен, не бих го направил, защото в един друг свят не би ме имало, такъв какъвто вече се харесвам.
По-скоро изпусна топчето, а то се търколи на някъде.
-Господ си знае работата! - засмя се.
Усмивка озари разума му и тогава, преди Господ да е решил как да му помогне, през ума му преминаха поне сто спасителни изхода. Все от един нещо щеше да излезе. |
|
| Върнете се в началото |
|
|
|
|
|
| |
|
Страница 1 от 1 |
|
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
|
|
|
|
