Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Разправя ми, че била на осемстотин и няколко си години. Мисли си, че й вярвам. На моя възраст е, личи си. Едва ли има и осем. Аз пък не се отказвам да й повтарям, че русалки няма, а тя в отговор се засмива, показва опашка над морската повърхност, прави една сладка муцунка и ме моли да не разказвам на никого. Пръскам я с вода, тя от своя страна загребвайки с опашката ме облива цял.
-Нали на никога няма да разкажеш! - пак ми се глези.
-И какво си мислиш, че ще стане, ако пък разкажа?
-Ще ме изгорят на кладата, така правят с русалките.
-Ти откъде чишкаш? - най-неочаквано сменям насока.
Прави сърдито изражение. Струва ми се, че от кръста надолу е цяла в опашка. Не й правя, как му викаха по филмите: неприлични намеци. Усещам, че ще се гмурне и ще се появи чак утре, така прави. Както си говорим, плесне с опашка и я няма до следващата сутрин. Винаги когато се приближат хора, но този път май, за да се престори на сърдита. Прекалих с този въпрос, за това гледам да замажа:
-Няма клади вече. Двадесет и първи век е. Най-много да те вземат на работа в цирка, но такива циркове навсякъде, а и що ти трябва да ходиш на цирк, като си имаш компютър и youtube.
-Голям хлапак си.
-Няма никой да те изгори, да знаеш. И май го знаеш. Както и знаеш, че на никого няма да разкажа, защото и без приказки за теб на всякъде ме мислят за особен.
-Стига си се самосъжалявал, а? Става ли?
-Не ми беше думата за това, а че много добре знаеш пред кого да се покажеш. Ей, за това. На който никой няма да повярва. Селският идиот или топ-пияницата на квартала, особеното момче, дето не знае какво му е толкова особено, но минава за такова.
-Казах ти, че си хлапак, но си един много, много стар дядо. Кисел при това. Но с риск да те направя по-кисел ще ти кажа, че все пак на клада ще ме изгорят, ако научат за мен. Друг е въпросът, че никой няма да ти повярва. Друг е въпроса, че не заради това, че е по-безопасно се открих пред теб. Имаше нужда от мен. Както имаха нужда и онези споменатите. Топ-пияницата и селският идиот.
-Вземи, подарък е. Няма да се видим повече...
Без да ми е отговорила защо, сърдита ли ми е, че изчезва завинаги се гмурна, а върху пясъка забила връх лежеше обещаната още преди дни, от нея, за подарък рапана. Каза ми, че е особена рапана. Не исках да се сбогуваме така. И без друго си тръгвахме с мама в други ден. Не очаквах да я видя месеци в добро настроение. Нарочно не се въртя около нея, за да си хване приятел. Не знам, защо не й върви, готино гадже е. Всичко си има. Въздъхнах, взех рапаната, допрях е до ухото си и няма да се учудя, ако съм изкрещял от изненада. Не се чуваше познатият звук от прибой, вместо това чух мама да си говори с някой, да изглежда даже и малко весела, макар да казваше и нещо тъжно:
-Нямаше навършени пет, когато четеше, а книгите му в момента са тези които четат по-будните деца от пети, шести клас. Като баща си е...
Не чувах гласа на онзи с който разговаряше.
-Не тук, хайде да се облечем, стига повече...-засмя се-хората вече се събуждат, ще ни видят...
Загорча ми.
-Добре, значи, ще се срещнем след обяд. И без друго трябва да видя, какви ги върши малкият ми герой. Това, че има два мозъка, не го прави възрастен.
Избързах, по една пряка пътека тръгнах към бунгалото за да стигна преди нея. Прецених къде може да е, с онзи някой си. Щеше ми се да чувам и него, но шпионският апарат на русалката, май хваща само определен диапазон от гласове. Ще го подложа на изследвания. Може би се настройва по някакъв начин, сигурно влиза в контакт с определени мозъчни вълни и хваща гласа на онзи за който мислиш. Това трябва да е.
"Като баща си е!" - защо думите й прозвучаха толкова хладно, тя говореше за интелекта ми, какво му е лошото, майките се гордеят с ума на децата, а и влюбчиви жени като нея с този на любовниците си. След седмица пак я чух и разбрах, предполагах го, но в тази вечер имаше на какво да се радвам, защото вече чувах в рапаната и гласа на моята приятелка русалката.
-Умен и неособено човечен, ето това е гласа на единственият мъж в живота ми, с който все още имам нещо общо...Кой е? Виж, не мога да ти кажа името му. То наистина означава нещо, но разкрива за него много по-малко от това, което, аз, знам...
Да, досещах се. Не е добър човек. За това детето му изкупува греховете му и ще живее без любов. За да стане по-голямо чудовище и от него. Направо си приличам на младият Ханибал Лектър. Само дето имам майка, а не съм по пансиони.
-Стига си се самосъжалявал, става ли? - обади се от рапаната русалката.
-С кого говориш! - извиках.
-Виж, аз не те чувам, но се сещам. Ти ме чуваш, защото чуваш гласа на този който обичаш. Знам, че ти липсвам. Знам. Знаеш ли и аз те обичам. И някой ден, като в приказка за русалки, може би ще се срещнем. Само не оглушавай, за да ме чуваш, за да ме чуваш, разтвори това студено сърце за любов.
Не знам дали грешен съвет ми даде или погрешно го изпълних или нямаше общо със съвета й, но месец по-късно чувах вече три гласа. Освен нейният и на майка, чувах гласа на една страхотна хубавица от класа ни. Убеден бях, че тя трябва да е, нимфа от горите, за да е по-хубава дори от моята любима: русалката. И по-весели неща говореше и се чувствах като другите, докато я слушах само, но май и неусетно заприличвах, защото дни по-късно вече чувах гласа и на нейната пухкава приятелка, която хич не минаваше за хубавица, но изведнъж започнах да откривам едни по-красиви черти у нея. Още месец и започнах да чувам и гласовете на момчета. Намерил си бях най-после и приятели и честно да ви кажа, за пръв път, спрях да се вземам, за много по-умен от тях. Все по-рядко слагах рапаната на ухото си, почти нямах време за нея. Само когато решавах, че сигурно липсвам на русалката си, го правих, но глупаво от моя страна. Аз можех да я чувам чрез рапаната, тя мен: не. А гласовете ставаха все повече и повече. Започнах да ги колекционирам, открих че имам известна воля за това да вкарам в рапаната, глас. Но и без мен можеха да влизат. Нещо като да поканиш на рожден ден някого, а от него да научи и друг и да се натресе непоканен. Когато стана твърде шумна я забравих там на онзи рафт, който красеше. И без друго, вече си имах своя приятелка, истинска и на два крака. Бях на осемнадесет и се чувствах голям мъж, при това не блестях с интелекта си. Нещо от което мога да бъда удовлетворен. Скъсахме с приятелката си, но знаех, че гласа й ще остане в рапаната. Сигурно година не я бях поставял на ухото си. Направих го и чух...прибой. Какъвто всеки чува във всяка рапана.
Загубила ли беше магическите си сили? Това е едното обяснение, но по-вероятно е другото. Това са гласовете на всички които съм обичал. Толкова са много.
Сега не ми остава нищо друго, освен да се гмурна в този прибой и да открия един - единствен глас, който ще ми е поне толкова скъп, колкото може би, първият.