Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Аз съм в алена роба, на голо. Понеже съм продавач на идеи, понеже съм сърце. Сърцето й, ако бъдем по-точни. Тя не е кукла, макар да прилича на кукла. Куклите нямат сърце. Тя също обича да носи, алена рокля, напомняща роба, на голо. Тя не подозира, но ми подражава. Тя също иска да е продавач на идеи и понякога се заблуждава, че е продавач на идеи, но тя не е сърце. Прилича на сърце и като сърце се държи, но тя не принадлежи на социалното тяло, чието сърце, мисли, че е, както аз принадлежа на нея. Тя го радва, тя подскача, разголва се, раздвижва кръв на някого или задвижва такива като него по пътищата им, както аз задвижвам кръвта й. Приличаме си, да, приличаме си, не отричам това, ала казвам й и тя ми вярва, но не до там, че да коригира поведението си и отношението си, казвам й, че това социално тяло, може и без нея и дори да бъде изтръгнато от него, то пак ще е живо.
Тя ме отдава понякога. Глупаво е.
Не се прави така. Много изкуствено е.
Аз я отдавам по принцип и тогава е, хубаво. Да, аз не мога да виждам. Вярвам на очите й, а те са лъжци, удивителни лъжци, при това наивни.
Искам да разкъсам робата си, понякога. Да остана голо и тя да ме види, през тези мамещи очи и тогава да се хареса истинска такава: каквато е, без опитите си да бъде харесвана.
Няма много общо с това което показва.
Тя не е глупава, не е.
Нито е лишена от емоции. Това, още по-малко.
Тя не е онзи мъжкар, при това груб мажкар, живеещ единствено с изяществото на женската си плът.
Разкъсам ли обаче робата си, това ще е края на службата ми.
Тя ще напусне големият магазин за идеи, аз ще спра да продавам и да туптя.
Тоест: дотук бяхме и двете, на този свят.
Да, живота имах предвид, като казах: магазин за идеи. Материята е само валутата на която се закупуват. Не ми ли вярвате? И тя не ми вярва, но умело си служи с валутните единици. Знае, цената на това, което закупува.
Друг е въпроса, че никога не купува това, което й е нужно.
Купува подаръци, за другите. Има само алената роба на гърба си. По-точно рокля, но тя толкова, толкова напомня за роба, че не, не, не! Признавам си, роба е. Дори и аз греша, макар и рядко. Има само алената си роба, дори когато свали онази напомняща за нея рокля, която е само материална. Всъщност, тя си е точно, точно за събличане. Такива дрехи не са за да скрият голотата, а да я открият: артистично.
Съветвало съм я, да си купи малко спокойствие. Съгласява се, но после купува, малка играчка спокойствие, вместо голямата къща спокойствие, която всъщност е даже по-евтина от играчката и която е по-подходяща за нея.
Съветвало съм я, да си купи малко свобода. Но тя вместо нея си купува брони. За да се предпазва от опознаване, което би я наранило, но нямаше защо да се бои от нараняване, ако се обвиеше в онези джунгли от идеи, които й предлагах, в дълбините на които щеше да живее като царица на дебрите.
Не, за нея би било самотно.
Казвам и, че не би било самотно, защото тази джунгла е жива, всички идеи - дървеса, хищници - идеи, тревопасни - идеи, пълзящи, хвърчащи, живеещи в дупки или по дърветата - идеи са живи, колкото са живи и онези хора на които постоянно прави подаръци, а от които се бои, заради които си купува брони.
Видя ме днес в огледалото. Своят продавач на идеи, видя ме защото разкъсах част от робата си. Истерично го направих, за да й покажа гръд, по-красива от нейната. Която превъзнася и с която си мисли, че командва мъжкият парад, за да я теша после, когато пак излъгана дойде при мен за да купува дреболии, за лична утеха.
Избухнах и направих което не трябваше. Едва постъпката ми, не ни погуби.
Но опомнихме се.
Тя, измамена от поредният любовник, който си е мислила, че мами.
Аз с разкъсана дреха, разголила частица смърт.
Виждаме се през очите й. Много си приличаме. И пак и казвам:
-Ти не си сърце, заблуждаваш се! Приличаме си, не отричам, но не си сърце! Социалното тяло може и без теб!
Тя както винаги кима. Съгласява се, но този път, за първи път ми се случва, аз се усъмних в думите си.