Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Стояха голи и прекрасни, на един речен камък, две самодиви, две игриви самодиви. Галеха тела като котки, а в това докосване нямаше никаква сексуалност, дори ласка, а е приятно само за себе си, но това го знаят самодивите, а ние хората не можем да разберем. Определено скучаеха, когато я видяха. Беше крехка и с дълги кафяви коси, които като шоколад се стичаха. Харесаха я, засмяха се една срещу друга и се гмурнаха...в очите й. Забавляваха се, но това, което е за самодивите един следобед, за нас хората е десетки години. Обсебиха очите й, очите й и като зрение, и очите й като украшение. Сами се учудиха, но не познаваха тези епохи и не предполагаха, каква власт има зрението над тялото и останалите сетива. Други времена помнеха, а сега забелязаха, че със зрението могат да въздействат на апетита, само за да вкарат тялото в онези линии, които времената приемаха за красиви. Можеха да въздействат и върху слуха, защото очите преценяваха какви неща се полага да слуша жена с тяло като това и какви не й отива да чува. Смееха се, непрестанно. Хубаво им беше тук. И изобщо, не приемаха на сериозно какво се случва на момичето. Все пак самодивите са практически вечни и поради това не ценят особено времето, а и всичко останало, което е скъпо за нас, които познаваме ограниченията му.
Малката хубавица, защото наистина тя беше много малка в този следобед в който тези две палавници промениха живота й, растеше като момичето на което никой не вярваше. Сама не разбираше защо. Тя не си правеше труда да лъже или да крие. Казваше винаги истината или поне тази част от истината, която знаеше. Но никой не й вярваше, заради очите. Това бяха най-красивите очи, но винаги се смееха и се шегуваха. Самодивите си играеха със светлината, пращаха сигнали, танцуваха й се кискаха, преплитаха тела или хванати за ръце се въртяха в кръг и се къпеха в собственият си смях. Тя растеше и не преставаше да се бори за доверието. Печелеше повече от него. Никой не й вярваше, но всички я обичаха. С нея беше купон. Тя заразяваше със смеха си. Дори когато плачеше се смееше. Очите й се смееха й разсмиваха, говореха за любов и за музика. Свиреха на слънчевите лъчи като на арфа, пускаха пикантни закачки. Най-желаната беше, а и като прибавим, че самодивите след като откриха властта която имат очите над тялото я контролираха да е от хубава, по-хубава. Без сама да предполага, че се старае дори. Те искаха просто да им е купон, а това можеше да стане, ако и на нея е купон. Понякога много й се дразнеха. Изливаше тонове отрова върху главите им. Да й вярвали, да й вярвали, истината приказвала. Не знае и тя какво иска. Какво е истина! Трите заедно правят истината, а тя е весела и любвеобвилна. Гъделичкаха я, но нежно, по върховете на мислите й. Докосваха дяволито събеседниците й. И тъй като създаваха все радостно настроение, а около нея обикновено кипеше от хора, тя неусетно губеше тъгата си, разтваряше я в усмивките, без да си има и най-малка представа, че тя ги е създала. Не можеше да плаче като останалите жени, ноти потичаха, зазвучаваха автоматично в главите на тези които виждаха тези сълзи. Не можеше да си признае, колко е тъжна. Изглеждаше, че се шегува с тъгата си. А какво ли да каже, че е самотна, когато винаги е обградена от толкова представители и от двата пола! Не можеше да го каже и неусетно настъпи деня, в който напълно прие колко излишна е истината, че всъщност, не е сигурна има ли друга, освен тази която създава около себе си: сега и на мига. Това, което се вижда, което се чувства и е напълно излишно да се изрече. Всъщност, дори невъзможно. Понеже думите не могат да се възприемат както силното изживяване, с всичките шест сетива. И постепенно, след това си откритие, изгуби умението си, да изрича истината, оттук и болката, че никой не й вярва. Играеше роли, една след друга, прекрасно ги играеше. Днес беше една, утре друга, днес с един, утре с друг. Очите й самодиви, желаеха само нейното щастие и сама не разбра, че са превърнали хората, около нея в средства, за нейното щастие. Но така го правиха хитрушите, че на същите тези хора да беше пределно ясно, но тази роля да им се харесва и тъй да прави, тях самите щастливи.
Дълбоко, много дълбоко в нея, остана една пулсираща тъга. Малка, колкото прашинка, болезнена като пламък, който не разбираше. Веднъж разказа, понеже беше малко влюбена или доста пияна или той достатъчно пиян, за да не гледа в очите й, а само в бедрата й. Странно е, че той й повярва и дори и описа точно онази прашинка, болезнената, несподелената. Не се преструваше, не можеше, особняк, наистина единствен я разбра.
Не, не заживяха заедно, дори не прекараха вълшебната нощ, която се очакваше. Разделиха се уж с уговорка за среща, но и двамата забравиха за уречения час.
Нямаше преживяване, но любов имаше.
Не, че го разбраха. И по-добре. Просто я чувстваха, макар не помнеха срещата, в прегръдките на други.
След онази вечер тя беше освободена от своята тайна, от онова болезнено чувство, което отдавна вече не й се полагаше.
След онази вечер тя беше изцяло онова, което изглеждаше: много желана, сияйна, макар и доста фриволна, щастливи правеше хората около себе си.
Самодивите отдавна напуснаха очите й, но тя вече се държеше като тях.
Нека да се върнем назад във времето, когато тя едва деветгодишна вървеше край реката, доста навътре в горските дебри, сама, за да разберем и поведението на самодивите.
Сутринта трябваше да скрие нещо. Беше чула един телефонен разговор, по-точно: подслушала го. По заръка на майка си. Не можеше да й го предаде. Макар да беше малка за това което й се наложи да понесе беше достатъчно голяма за да разбира, какво означава този разговор за семейството им. За техният малък рай. Опита се да я излъже. Не успя. Очите й бяха тъжни, твърде тъжни, за да имат нещо общо с думите й.
Вървеше по реката, а очите й ставаха все по-тъжни и по-тъжни, природата й се усмихваше, поглъщаше я в онова състояние, в което искаше да се почувства, но тъгата се изостряше, в сива обвивка я стягаше, сковаваше и неспособна вече да върви седна на онзи камък, срещу камъка на самодивите.
Двете просто търсеха дълбоко место в което да се гмурнат, а по-дълбоко от тъгата в очите й, по реката нямаше.
И се гмурнаха!