Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Нед Авг 09, 2009 8:03 pm Заглавие:

Първо тъжна, после отчаяна, сега съм бясна, бясна, бясна. Иде ми да раздера дрехите си и гърдите под тях, с нокти да раздера, а после да натроша нокти и пръсти, на едно, с остър камък и да смуча кръвта си. Смея ли се, плача ли, като пияна съм. Глупакът не разбра, че нямам друг. Иска ми се да имам. Не един, двама, трима. В оргии да участвам. Да ги снимам, с всеки срещнат да се чукам. И това да снимам. А него да завържа и да му показвам, да му показвам, да му показвам това, което иска да види. Защото той иска кучка. И не може да си представи, че няма кучка. Пак ме следи, духна вятър. Не бях завързала добре шалчето си. Изхвърча и когато се обърнах, зърнах го. За част от секундата, преди да се шмугне зад ъгъла. Колежките ме съжаляват, а не са такива. Биха ми се присмивали, гаднички са си обикновено, но по-гадно от това не може. Не минава банкет, да не се изтърси по някое време. Разпитвал е всички, той си мисли: анонимно по телефона. Преди месеци, едва не загази много здраво. Родителите на онова момче, го взели за някакъв извратеняк, но се е сближил с ученика, само за да използва детето като частен детектив. За него игра и сбъдната мечта, за моя: надежда, че все пак ще ме уличи. Не е ревнив, той е болен. Демоничен. Ридае, съжалява, целува ми ръцете. Не смея да му кажа, че трябва да се лекува, не знам: възможно ли е. Все вярвам, че покаянието му е искрено, че ще се промени, но той е наркоман, който не взема наркотици. Той се нуждае от самоизмъчването си, чувството, че е мамен, че не разбира добре сексуалността, наивно дете е, с което възрастните си играят. Знам, че не му е леко, но вече го мразя. Побъркана съм. Пълен егоист е. Казвала съм му. Признавала съм му, че съм искала заради самия него да му изневеря, но че съм неспособна, сковавам се, боя се. Пак за него. Не съм била такава. Никога не съм била задръстена. Знаела съм какво искам, защо го искам и как да го постигна. До колкото това е възможно, а за една красива жена, каквато все още съм, невъзможно няма. Кикотила съм се, докато му го говоря, от алкохола или от истерия, май коктейл. Целувала съм го, сериозно съм добавяла, че вече чувствам изневярата като престъпление, не че съм я приемала като такова, но травмата, която ще му нанесе, вече е нещо корено различно от освободените възгледи които съм имала. Кимал ми е, стараел се е да ми вярва. Или съм се заблуждавала, че се е стараел. Понякога става зъл. Веднъж ме и удари. Заприлича на гестаповски полицай, а аз се смеех, бършех кръвта й се хилих. После загубих съзнание. Не е било от удара. От тогава е едно голямо нищо за мен. Не усещам сексуална тръпка, нито пък имам желание да се сближа с когото и да е било. Този Цербер, защото това не е вече съпруга ми е пазител на самотата ми. Предан войник на моето собствено желание. Да бъда сама и ничия. Писна ми вече, а тази вечер разбрах, че отдавна го търпя само и само, за да намеря начин да му върна поне частица от болката, която ми причини. Толкова ми трябваше, да видя криещата се фигура. Вече мисля хладно, дишам ритмично, пулса ми е нормален. Още съм бясна, но се владея. И знам, че се усмихвам. И искам тази усмивка да остане отпечатана на лицето ми, защото знам, че освен, че се усмихвам го правя прекрасно.
Излизам на една от централните улици. Оглеждам се за мъж. Първо очите ми се плъзгат по анаболните красоти на русоляв Голиат, по черен потник с надпис "Содъм". Изглежда два метра. Слънчев загар, стегнато дупе. Приятелката му го прегръща през кръста и ми избива мисълта да е той. Случайността явно работи за мен. Не бях го премислила добре. Моят смелчаг няма да посмее да направи нищо с този и ще му остане целувката. Гледам един старец с очила. Защо пък не? Не, не, не. Ще е прекалено, ще се досети, че е номер. Ето това момче с мрежата и вестника. Става. Не е гладко бръснат, иначе симпатичен. Трябва да е на около тридесет, но изражението му придава юношески вид. Съзерцател, може и да си има приятелка. Е, една целувка от непозната, ще му е повод, да се гордее повече от себе си. Дано не му се стори тежка цената. Вдигам телефона. Набирам и запаметявам номера на полицията. Ще направя и снимки. Глупакът ми ще се хване. Сравнявам категориите, най-малко с двадесет по-тежък е от малкият. Дожалява ми за момчето. А не бива! И той е мъж! А с тази невинна физиономия, сигурно разбива далеч повече сърца. Заслужава си урока. Заслужава си! Тръгвам, но се спирам. Изобщо не е честно. Не е в категорията му. Какво ми пука! Досещам се. Какво е арест за дребно хулиганство и за побой! Не е ли по-добре, той да си го получи. Но страхливеца му със страхливец няма да тръгне срещу видимо по-силен. Май ще се откажа. Това е отмъщение на тинейджърка, не на зряла жена. Просто ще се обърна и ще тръгна в посоката му, но преди да сме се срещнали, ще махна на някое от минаващите таксита...Кого лъжа! Няма да го направя.
И при мама не искам. И тя ме ревнува.
Част от себе си, ме е смятала винаги, неин огледален образ. Ще падна така в някоя шахта!
Някакъв кретен от кръчмата ми подсвирква. Обръщам се, казва нещо за дупето ми. Вирвам го и онзи смята, че е ударил десятка, като тръгвам към него. Сума бири виждам по масата. Приятели няма. Едър е, може и да се справи. Не знам как му действа бирата. Приближавам се, целувам го. Дълго го целувам. Казвам му да почака малко и тръгвам към ъгъла.
Тъп номер. Глупакът ми ще тръгне след мен, за да се разправя, няма да е така, както го виждах преди минути. Късно го осъзнавам.
Миг по-късно обаче съм изненадана. Излиза бесен, фучи. Ще смачка любителя на бирата, то просто си личи. Все едно виждам диво и питомно прасе. При това дивото е бясно.
Обръща масата и нанася изненадващ удар с обратната страна на дланта на горкичкия ухажор. Е, следващият път да не се държи като кретен. Онзи падна, а моят взе да го рита. Хвана ме жал. Вдигнах телефона, но се почувствах виновна. И докато се колебаех да викна ли или не полицията, нещата са претърпели обрат. Непознатият се е изправил. Четири или пет удара нанесе в корема на мъжа ми. Притиснал го е до стената и удря.
Заслужи си го. Но не тържествувам. Боли ме. Все едно удря мен.
Втурвам се. Грабнала съм две празни бутилки. Тряснала съм го едновременно и с двете, от двете страни, зад ушите.
Моят се е свлякъл, диша тежко, струва ми се, че хленчи. Тече от носа му кръв, а аз плача и го целувам.
Винаги съм била жена която знае какво иска, защо го иска и как да го постигне...
А сега?