Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Веднъж в живота си щях да убия човек. Заради една обица. Обица струваща стотинки, пластмаса. Черна четирилистна детелина.

В този разказ няма измислени лица и събития, не говоря от името на друг, има размазани контури, мъгла е обвила част от спомените, розовее тук-там, носталгия...

Спомням си парка, било е седем – осем вечерта, лято. Свечеряваше се. Тя срещу мен по алеята, аз безцелно. Да можех щях да мина на другата, но видя ме, сигурен съм. Мислех само да си кимнем, но какво ми каза, как тръгна разговора - не помня, както винаги, без волята ни, от само себе си. Този път не стигнахме до леглото, Слава Богу, в началото се чувствах неловко, после ми стана дори досадно. Разсмя се, като й разказах за дупката, а аз малко си послъгвах. Не съм видял в свещта нейните коси, но наистина нагорещих на свещ шивашка игла и продупчих сам ухото си.

Много сладко съм говорел, както винаги. Като ми каза това, малко ми заприлича на момичето. Иначе ми изглеждаше жена, голяма жена. Божествена, на около тридесет, родена на тридесет, която винаги ще остане на тридесет. Не посмях да я попитам как приемат техните случилото се. Вече личеше, че е бременна. Най-вероятно от приятеля си. С друг освен мен не знам да му е изневерявала, но толкова се проточи, че вече не бях сигурен на кого от двамата изневеряваше. Е, аз се криех. Официално си беше негова, превъзходна двойка бяха отстрани. Атлетични, блестящи, със самочувствие, една от най-обожаваните и един от най-желаните. Топ-двойка. Истински празник за очите и душите. С мен само витаеше в космоса и горите, изиграх и ролята на гърбавия сатир. Какво откриваше, казвала ми е: очите. Но не й вярвам. Просто знаеше, че може да направи щастливо това същество от мъжки пол, а не беше приключила още с богинята в себе си. И си дари щастие, дарявайки щастие на някой, когото многократно превъзхожда и определено не я заслужава. Винаги съм я обожавал. Но нетърпеливо чаках тази вечер да свърши натежаващият разговор. Не трябваше изобщо да й казвам това за косите, които съм видял в пламъка на свещта.

Много й дължа, но повече от петнадесет години трябваше да минат оттогава, за да разбера какво още, освен първата ми сексуална близост, е била за израстването ми. Тайната, която ме научи да стискам зъби, когато езикът ми изгаря в устата, за да се похваля, когато почти ме съжаляват, а други почти ми се подиграват, че нямам гадже, с което да се цункаме и държим за ръце, а в същото време правя секс с тази, за която всеки би ми завидял. Съзрявах, съзрявах с години, всеки път, когато съм чувствал езика и думите си като непослушно животинче, а трябваше да наложа воля над тях. И успявах.

Забраненият плод. Имах си Ева, без да съм Адам, но на сатана още по-малко приличах.

Имам си нямата истина. Само за мен и за нея. Най-после приключи, от месеци не се виждахме. Попита ме липсва ли ми. Не я излъгах, че не ми липсва. Засмя се, радвала се.

И попита защо все пак си продупчих ухото.

Защото е забранено, като теб!

Почти искрен отговор. Почти истина. Забранено ми е да говоря за нея, когато душата ми крещи. Забранено ми е напоследък даже да мисля за нея. Забранено ми е вкъщи да слушам силно музика. Мислех дъртия за интелигентен човек. Бил е някога, напоследък се връзваше, че тази музика била западна пропаганда. За ухото тъй и не забеляза. Почти не се виждаме, а и докато не щракна ключа на стаята, не свалям лепенката. Пийне ли повече, рита вратата. Преди седмица едва не се сбихме. Забранено ми е да говоря за това, а и срам ме е. Все пак го уважавам. Можело е нещо да излезе от него, но като разбрах подробностите само ми се вдигна в очите. Не ги знаех добре тогава, нито имахме представа, че е имал истински късмет, че не е свършил в някакъв лагер, а само изкара десетилетие, че и отгоре, като начален учител в циганско училище, вместо да бъде философско светило в университета, за което е имал потенциал. Развивал е някакви си негови анархо-комунистически теории, развиваше ги още, като се напие, но кой ли му обръща внимание, вече и от циганското училище го бяха изритали и работеше като електрокарист, и псуваше като електрокарист, аз също.

Майка в средата, в паника: Да ги чуят големия философ и поет как разговарят вкъщи.

А дъртият: Забранявам ти да ми държиш този тон. Честно, в правото си беше, но последния път като ми посегна, обърнах лице. Не, не се изплюх, течеше ми от устата кръв, а и виждах кръв, само кръв. Като малък не ме е бил, освен при много големи бели. Този път нямаше повод - беше пиян. Лошото е, че съзнавах - мога да го смачкам, колкото и по-силен физически да е от мен. Просто бях бесен, усещах го. Само му се изхилих:

"Удари и другата буза. Библията повече ми харесва от самомнителните ти теории."

Нямал съм ум да изучавам Библията. Колкото и пиян да беше, каза го. На инат намерих учебника „Нашата вяра“ и му казах, че твърдо съм решил да кандидатствам богословие. Прие го за шега, после започна да ми мърмори, че е било разкошно изучаването на религии, но попщината била глупост, че за мен имал по-големи надежди. Попита откъде съм намерил този учебник. Разбира се, не му казах. Почти забранено беше разнасянето на религиозни материали и нищо, че това беше официален учебник, можеше да навлече някому неприятности, а на дъртия вече изобщо не вярвах.

Забранена любов. Забранен Бог. Забранена музика. Забранена справедливост...

На няколко пъти сънувах удара му. С обратната страна на дясната ръка. Як беше, много як. Стрясках се, защото в съня си му отвръщах. Страх ме беше... Страх ме беше, че ако има следващ път, ще му го върна. Не биваше.

„Почитай майка си и баща си!“

Вече го учех и май сърцето ми го поемаше.

- Хей, попе! - чува се пиян глас и ритник по вратата. – Намали тази музика и доколкото разбирам английски се пее за дявола...

Или направо:

- Знаех си, че в тези сфери се проповядва не Бог, а фашизма. Тази музика е точно... хлъц...

Съвсем се е побъркал от това пиене.

Ако е разбрал, че днес си взех извинителна бележка само защото иначе трябваше да се стрижа, а косата ми не е толкова дълга. Изобщо не може да се нарече дълга. Върнаха ме още от портала. А като изтече бележката? Трябва да завърша, мамка му, че да уча другото.

Намалих косата, но вечерта не запалих лапата. Свещ, само една дебела свещ, една шивашка игла и сребърната обица, която майка ми не носеше. Това - на мястото на косата.

Планът - прост. Мижитурка съм си. Свикнал съм си да си върша своето, но спотаено. Ако бях куражлия, щях да вляза, ако трябва в дуел със съперника за сърцето й, и да я имам. Хиля се, хиля се. Е, какво да се прави: мижитурка съм. Мразя се, от страхливост търся упование в Бог, в когото не вярвам. Минават ми и други.

Нагрявам иглата, продупчвам ухото. Поне обица мога да скрия, че нося. Когато трябва, голям артист съм, защото съм мижитурка, и съм мижитурка, понеже не ми липсва артистичен талант. Слагам обицата, върху нея лепенка. Едва ли някой ще тръгне да маха лепенката, за да види наистина ли имам или нямам гнойна пъпка.

Номерът с лепенката мина. Е, натопиха ме накрая, разбра се, но класната безсилно само рече, че е отвратена. Не вървеше, след като вече е попълнила дипломата, да наложи наказание на отличника, на когото на всичкото отгоре е написала най-хубавата характеристика, че проклетият лицемер й се беше подмазал с един почти любовен стих за рождения й ден. Та ревна, та ме прегърна, а да знаете какъв крокодил! Право в сърцето съм я улучил. А като разбра, че освен това съм я водил за носа, като пред очите й съм се разхождал с „хулигански маниер“, направо й го разбих.

Звъни ми се. Не вярвах, че ще чуя гласа на станалото жена момиче, след последната среща в парка, близо била, от телефонен автомат ми се обажда. Иска да се видим за малко.

Очакваме, очакваме и двамата да вляза в казармата. Казва ми: сбогом, бяхме пропуснали да си кажем. И ми дава обичката. Нищо не представлява, казва, че й е детска, скъпа й е. Затова.

Номерът с лепенката не минава в казармата. Не го и опитах. Чак на втората година в една гарнизонка скочих от Смолян до Асеновград. Това беше забранено, но вече се бях научил да престъпвам много забрани. Взимам я с мисълта, че мога да я слагам, докато съм караул в Новия район. Това е автопарка на смолянското гранично поделение. Няма много фуражки, по-скоро е разтуха, отколкото задължение, да караулиш там. Пак обичката, четерилистната детелина, а отгоре - лепенката.

Онзи старшина не ми беше проверяващ. Пагонът му всъщност беше, само защото работи във военна част, но той си беше само един шофьор. По-късно си зададох въпроса какво търси в Новия район по това време, а най-вероятно е било да краде. Нещо, което не ме засягаше, всички фуражки го правеха, публична тайна. Часови, часови, но щях да си затворя очите, дори да го бях видял. Човекът обаче тръгнал да ми поиска огънче. И това е нарушение на устава. Нямаше нито право да ми иска, нито пък да му давам. Но сто забранени неща се вършеха по тези караули. Как пък си представяше някой часови да не пуши. След като караули всеки ден, единия ден отстъпва, на другия застъпва. Или в поделението, или в Новия район.

Типът обаче забеляза обицата, въпреки че беше тъмно.

- Какво е това!

Засмях се глупаво. Нали искаше огънче.

И прочетох движението му, преди да го е направил. Точно онова с което баща ми ме накара да избера богословието пред философията, онова, което сънувах всяка нощ, докато повярвах, че трябва да се вярва, докато...

Ръката му летеше срещу мен, но аз познах движението, преди да го е направил. Като в забавен каданс виждах всичко, доста преднина имах и нямаше смисъл дори да блокирвам удара, а отскочих назад, и без друго беше бавен.

Нито действията, нито гласа, който чух да излиза от устата ми, бяха мои. Толкова хладно прозвучах, че не можеше да съм аз. Просто цитирах точно точката от устава за непрекосновеността на часовия и автомата изщрака в ръцете ми. Насочих дулото срещу него.

Видях най-жалкото изражение. На човека, на когото всичко му е забранено, премазан, чакащ екзекуцията вече екзекутиран.

- Изчезвай!

След дни случката се разнесе. Разбра се за малкия екшън в новия район. Бях захвърлил обицата, колкото и ценен спомен да беше, а и отдавна й беше времето да бъде затхвърлена, но дупката се виждаше и ротният едва не ми я скъса заедно с ухото. Този не беше толкова безобиден, колкото глупака, на когото изкарах ума. Говореше се, а аз нямам причини да се съмнявам, че е убил двуцифрено число нарушители. Заплаши ме със съд, но нямах лоши предчувствия. И не се излъгах. Гаврата с униформата беше сериозна, но и посягането на часови е сериозно нарушение и на съд трябваше да идем и двама. Не се знаеше и каква ми е връзката, за да не съм на границата, а в отряда. Нито пък някой искаше да разбере какво е търсил онзи старшина в четири сутринта в новия район. Случката се потули.

С онзи тъпак пихме по една бира дни преди уволнението. Не беше лош човек, малко си ме беше жал. Добре, че имах някакъв праг на задръжки, но би могъл да е друг на мое място. Пълно беше с перковци.

- Заради една обица! - промърмори. Не искахме да си спомняме и двамата случката. Махна с ръка. Тази прошка означава много за мен.

Минаха години. Времената се смениха, както не сме очаквали тогава. Носенето на обици от мъже не само не беше забранено и се носеха не само от фенове на хеви-метъла. Имаше бум и ги носеха даже банкери, а и почти нямаше гол дебел мутренски врат без обица.

Само ме дразнеше на ухото. Все забравях да я слагам, все губех обиците. И реших, че този накит не е за мен.

Не съм носил на ухото си просто обица. Носил съм несъгласието си. Несъгласието си с една забрана.

Вече я нямаше.

Свалих обицата, а дупката си остана.

И остава такава след всяка забрана.