Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

Annabell · Пуснато на: Сря Авг 26, 2009 9:37 pm Заглавие:

Слава Мария, Божия майко
моли се за нас, грешниците
сега и в часа на нашата смърт.
Амин!
Така беше научила молитвата от баба си, която пък я знаеше от майка си, която я бе чула от своята... Безбройни поколения жени от рода й си бяха предавали вярата и надеждата. Голямо е женското сърце, в него има място за цялата любов на света – към мъжа, децата, родителите си, животните, живота, дори Бог се побира там.
На смъртното легло на дъщеря си Хуана повтаряше молитвата безспир. „Ако искаш нещо от Бог, поискай го чрез майка Му и ще го получиш”, казваше баба й.
Трети ден след злополуката Есперанца лежеше в кома и гаснеше бавно пред очите на майка си. Докторите бяха загубили надежда – казваха, че ще е нужно чудо, за да оживее. И Хуана се молеше за чудо.
„Слава Мария, Божия майко
(разбери болката ми, защото ти си я изпитала)
моли се за нас, грешниците
(в грях заченах детето си, но вина то не носи)
сега и в часа на нашата смърт
(вземи мен, нея остави)
Амин!”
Беше загубила мъжа си преди три години. Не можеше и детето си да загуби. Чудо й трябваше да я зачене, чудо, за да я задържи... Когато се бяха оженили, бяха опитвали дълго време, но тя така й не забременя. Усещаше как Хуан все повече се заглеждаше по други жени, започна да закъснява след работа. „Мъж без дете е като глухарче”, казваше също баба й. Продължението винаги я караше да се изчервява.
Щеше да го загуби, а само него обичаше и само за него имаше очи.
Облече се един ден, както се обличаха проститутките, гримира се – Хуан го нямаше, инак жива щеше да я одере – и отиде на кейовете. Избра си младо моряче, приличаше на Хуан, със същата катранена коса и живи очи. Срамежливо беше и неопитно. Преспа с него, а навръщане мина през църквата, изповяда се и дари парите. Вечерта какво й струваше да си легне с мъжа си, само тя си знаеше. Чак като почувства движенията на малкото същество в себе си, успя да си прости. Не че спря да се чувства мръсна. Така й не заобича правенето на любов.
Хуан обожаваше земята, по която стъпваха малките краченца на Есперанца. Ходеше по други жени, но винаги се връщаше при тях двете. И син искаше, но само от гордост, Есперанца беше живота и сърцето му. Дори Хуана беше на второ място. А това не я притесняваше. Една жена няма нужда да бъде обичана, за да е щастлива. Трябва й само да обича.
След десет години брак, Хуан почина при срутване в мините, където беше работил цял живот. И си останаха само двете, а толкова много неща предстояха. Първото влюбване на Есперанца, първия внук на Хуана...
„Слава, Мария, Божия майко
(разбери болката ми, защото ти си я изпитала)
моли се за нас, грешниците
(обичам я до смърт, само тя ми остана)
сега и в часа на нашата смърт.
(нея върни, вземи мен)
Амин! ”
Родителите й бяха загинали млади и я бяха оставили на баба й, която от своя страна беше загубила мъжа си заради война за едно поле марихуана по време на поредната война между Картелите*.
Самата мисъл, че може да загуби последното си близко същество на тая земя, й се струваше непоносима. Сълзите й, които не бяха спряли от както се беше случило нещастието, се усилиха.
Два дни не се отдели от леглото на дъщеря си и не спря да се моли. Колкото повече време минаваше, толкова по-отчаяни ставаха молитвите й. На третия момичето стисна ръката й. Докторите пристигнаха, привлечени от виковете й, прегледаха я и казаха – чудото беше станало.
Докато й го казваха, Хуана усети как светът се завърта около нея. Беше помолила за нещо, дошъл бе часът за разплата. Обърна се към леглото, на което обичната й дъщеря току-що се бе върнала от мъртвите. Сърцето й, необятното й, пълно с любов сърце, се пръсна. Лицето на Есперанца беше последното, което видяха очите й, преди да угаснат завинаги. Устните й бяха извити в усмивка. Щастлива, радостна усмивка.

* Непрекъснатите борби между наркокартелите в Мексико
_________________
Sev