Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Сърца на високо

1.
Попитах го само ще ме рисува ли. Измънка: „Зависи“. Спрях се. Опитах се да се замисля. Трябваше ли? Обърна глава към мен, прочетох само едно безцеремонно „Е?!“ в погледа му и изобщо в целия му идиотски израз.
Не съм свикнала така, аз съм хубава, аз съм секси, аз съм „яката мадама“, с тази резедава рокля съм върха. Впита е, всяка форма очертава. Аз съм всички мъжки блянове. И да, така е, освен това съм омъжена. Но много ме ухажват, той също трябваше. Защо го следвам като кученце! Изкачваме стълбището, ама че е миризливо, мръсно! Жал ми става - как могат да живеят тук хора? И този откъде черпи самочувствието си, като съществуването му е самата печал? Поне асансьор да имаше... И звънец на вратата си няма, а тя скърца, като че ли ще се разпадне. Но тази миризма на боров терпентин, изглежда тя ми действа, сигурно съм алергична към нея. Не ми трябва да се отдавам на художници от ъндърграунда по тавански стаи, а той дори не искаше това. Никога не съм била агресивна, никога... сексуално агресивна не съм, не съм била. Нахвърлих му се като настръхнала котка, но не го хапя, целувам го. Даже го стреснах, изсмя се кратко, но се опомни. И разбрах какво съм желала. Усетила съм, усетила съм, че е страхотен любовник. Свършихме едновременно, беше отгоре ми, свлече се тежко до мен, каза нещо тихо и нежно. Миг след това... Не знам силата, която възпря писъка ми. Гърдите му се отвориха, сърцето му изскочи. Кърваво и топло, но не пръскаше кръв. Очите му бяха отворени, даже изненадано погледнаха какво се случва, а миг по-късно сърцето се превърна в огромен бял гълъб и - трошейки прозореца, излетя навън...

2.
Пак говориха нещо за глобалното затопляне, някакви странни членестоноги са се появили някъде си, като скакалци, но не били точно скакалци, предполагаше се, че имали връзка с някакъв разтопен ледник. Глупости! Засмя се, превключи, поигра си малко с дистанционното, нарече маскари всички поред. През рамо ми каза, че съм хубава, даже не ме погледна. Дъщеря ни позвъни, каза, че е с приятел. Попита след като с тате сме щели да излизаме, може ли да го покани в къщи. Попитах „тати“, той още веднъж нарече политическите водачи: „маскари“, народа: „идиоти“, изключи телевизора и ме попита:
- Защо пък трябва да излизаме?
- Като например, че имаме почти сериозен повод...
- Двадесетгодишнина. Защо просто не се любим?
Не му вярвам. Реве ми се. Знам, че си има друга, аз се правя, че си имам друг. Не сме се докоснали от пет години. Ние сме приятели, много добри приятели и партньори.
Но той е сериозен. Става от канапето, тръгва към мен. Тогава дупка се отвори в него и от нея навън излетя бяла птица.
- Сбогом... - успя да каже и се свлече.

3.
Тези са за Тарантино. С колегата се смеем и не можем да повярваме. Босове са си устроили среща и се пердашат като малки деца, но много здраво. Момчетата им от страни ръкопляскат. Пародия на боен филм. Карикатурата трябва да се види, за да се разбере. И Ромския барон, и Тиквоча са си били добри спортисти навремето. Да се пердашат си им е било работата и след като са престанали активно да се занимават със спорт. Надебелели са - и в буквален, и в преносен смисъл. Има си кой да се бие за тях, а те само пъшкат, но зли, зли... Доста секунданти имаше и от двете страни и викнахме подкрепление, но докато другите колеги се гонкаха из алеите и храстчетата с останалите момчета, аз и партньорът пипнахме големите глупаци. И им щракнахме ръцете на един чифт белезници. Майтапим ги, те ни уволняват. Напомнят ни, че утре ще ги пуснем, а мястото ни ще изстине. Първото е неизбежно, второто няма да стане. По някое време циганинът прекали и ми се изплю във врата. Обърнах се... Не трябваше да е в лицето, но и без друго приятелчето му го беше наредило достатъчно. Все пак, ударих го премерено, въпреки, че си изпуснах нервите. Не беше ми се случвало за петнадесет години служба. Този път ми се изплю в лицето.
- Недей! - рече партньорът. - Недей!
Вече бяхме пред участъка. Блъснахме ги в ареста. Маеше ми се свят от гняв, а лицето ми - все едно го разяждаше киселина. И ако аз съм служебно лице, част от репресивен апарат...
Мълча, само мълча. Затворя ли очи, виждам бели качулки и подпалени кръстове. Но това ли бяха мечтите ми? Партньорът ми каза, че тези са жалки галоши и скоро ще им светят маслото, взе той да пише доклада. Сърцето му първо се блъсна в бюрото. Посегнах към оръжието. Неволен жест, нямаше никаква необходимост от него. Миг по-късно сърцето се превърна в нещо като гълъб и изхвърча през отворената врата.
Интуицията ме поведе към ареста. Отключих вратата. Видях и двата боклука проснати един до друг с отворени гърди. На стъклото - също две дупки и перушини по ръбчетата и решетките. След миг почувствах остра болка и видях излитащия от мен бял гълъб.

4.
Преди военните стратези да възкликнат от изненадата, стратезите в спекулата вече си бяха съставили плановете. На Балканския полуостров нямаше да остане една тревичка, един плевел. Облакът членестоноги беше колкото територията на България, Македония и Черна гора. Цялата ледена планина се оказала пълна с подобия на скакалци. Вероятно намиращи се в състояние на летаргия. В последните месеци са се пробуждали, тъй като бяха забелязвани по-малки пасажи. Никой не беше подготвен за подобна атака.

5.
Глупаво е, мама малко плака. Не искаше, личеше й, но казваше, че трябва да го видя. Мразя сапунени опери, на сапунена опера прилича. Бил е по затворите, не е знаела. Ако не лъже, всичко е било наивност. Напуснал я е една нощ след много бурна любов. Излязъл и не се върнал. Според думите му, смятал да й се обади успяващ от Германия. Пак според тях: прикрил е приятел, в когото вярвал. Минали години, преди да й напише първото писмо. Тя ги е криела от мен, аз раста. Мислих, че не знае кой е баща ми. Аз много си падам по момчета. Много. Влюбвам се - всяка седмица в нов. Искам го, удържам се. Девствена съм, но съм дива кучка. Сигурно и тя. Казваше ми, че е мъртъв, но е знаела кой е. Истината се оказа различна и от това което ми каза, и от това, което си мислех. От седмици си чатим. Не е лош човек, казва, че ме обича. Започвам да допускам, че е вярно. Как пък този смотаняк е изкарал сред престъпници толкова време? Прилича на сдухан чичко. Жал ми е за него. Имаме един такъв в класа. Само го тормозят. Не мога да си представя как е възможно подобен човек да издържи сред рецидивисти. А е баща ми. Баща ми... Вчера ми написа един стих и ме разплака. Струва ми се, че бавно върви влака, а срещу мен - гълъби, гълъби, гълъби... Толкова много гълъби не съм виждала.
На гарата забелязах паниката и видях и други мъже с отвори в гърдите. Но първо него. Прегръщах го, целувах го, но нямаше, нямаше да го събудя.
Отвсякъде се чуваше гукане на гълъби.

6.
- Искам луната за своя! - изкрещя Калигула, а това наистина беше Калигула, не актьорът, забравих дори името на този гений, изпълняващ ролята на Калигула на Камю. – За своя!
Интерпретацията ме изненада. Сърцето му излетя и се превърна в птица. Обърнах се към мъжа си да кажа, че това не ми хареса, когато видях, че и неговите гърди се отварят и излита птица. Полудявам ли?! Салонът беше пълен с птици и отворени гърди...
- Искам луната за своя! - повтори Калигула и падна мъртъв, а птиците излетяха навън.

7.
Само часове е траела битката. После имаше научни полемики как членестоногите са изпаднали в анабиотично състояние, как са се озовали над топлите води на Беломорието на десетки хиляди километри от ледника. Очевидци разказваха как бяла и черна небесна вълна се срещнали.
Не остана и една част от гълъбите или подобията на гълъбите за изследвания, като че ли след битката излетяха още по-високо и по-високо, от видими към невидими небеса.