Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Гримът е изрисувал нащърбени йероглифи по лицето й, сега разбирам, че когато е размазан от сълзи изглежда иначе. Има някакъв странен израз в този момент, като че ли дъжда е рисувал с пръсти, искал е да каже нещо. Може би е някакъв небесен стих който не разбирам. Има друга усмивка над усмивката. Есенна алегория е. Лицето й е иначе нежно, почти детинско. Много наивно, но учудваща агресия е изписала една сурова и с това, по-красива жена. Която би била дори плашеща, ако не надникваше пак онова почти дете, каквото я познаваме. Каквото ще остане вечно, защото все пак, на тридесет и една е. До сега щом не се е разделила с него, то ще остане. С палавостта и наивността си. Като противовес на тази нарисуваната с грим от есенен дъжд. Блещукат капчици по косата й. Кичури са залепени по бузките й. Настръхнало котенце и рисунка на корица на фентъзи роман, автора на която не е пестял еротични усещания с диаболичен привкус.

Вратата на кооперацията ни отскоро се заключва по съображения за сигурност. Няма дори една козирка. Барчето на среща не работи. Козирката на спирката не е далече, но е така обърната, че може да не види, ако някой от комшиите влиза.

Цяла се тресе. Мънка нещо под нос. Спира се в партера и сяда на пейката. Учуден съм и й казвам, че не бива да стои на това ужасно течение, а тя иска да ми отвърне нещо, но не набира кураж. Много е свенлива.

Като, че ли се досещам. Сигурно мъжа й не се е прибрал, а явно е изгубила цялата връзка ключове. Така се и оказва. Е, в къщи е по-топло отколкото на партера. Имам и сешоар. Усмихва се и мрачното внушение чезне. Толкова е лъчезарна.

В банята, разбира се, влиза първа. Ровя се в аптечката, търся парацетамол и витамин C, трябваше да имам. Не намерих. Поне чай и коняк имам. И мен малко ме тресеше, но у дома е топло, надух и климатика. Какво да й дам само да облече. Докато се чудя, тя вече излязла. Загърната е в хавлията, казва ми да не се притеснявам за дрехи, ще й поисъхнат, а и два етажа само нагоре е.

Не можах да отговоря веднага. Не губя често самообладание. Все е с пусната коса, а така навита под кърпата, оголила е шията й. Няколко бенки има. Като напръскана с кал. Не! Това е мястото, онова място, където Божите пръсти са забравили да довършат и е останал първичния материал. Някак див, дишащ и смучещ, а шията й е толкова дълга и раменете толкова крехки. Защо сега очите й ми изглеждат толкова големи! Никога не са били такива. И учудени. Нещо ме питат, всъщност тя си ме пита на глас: “Какво има?”.

Хавлията й е къса. Бедрата й отвън. Както не съм забелязал колко са големи очите й, така не ми беше правило впечатление и колко стройна е. Да не умее да се облича добре, бих разбрал. Но тя се облича наистина с вкус. Да е модата пуританска и криеща женственост, бих разбрал, но по дяволите, всички знаем, че не е такава. По-различна е. Нещо ми се усмихва. Предлагам й чай с коняк, тя пита, защо пък чай. Като забелязва, че коняка е Метакса, прави отрицателни жестове. Не я разбирам, а тя. Това няма да пие на електрическо осветление. Сочи ми свещите на етажерката. Бях ги сложил ей тъй за украшение. Съвсем изключих, че ги имам. Паля ги.

Щракам компютъра, а тя пита: “Защо пък!”

Да пусна музика.

Забелязала е обаче грамофона. Никакъв компютър.

Клекнала рови в плочите. Хавлията й се е свлякла надолу, виждам почти цялата й лява гърда. Избра си един златен сборник издаден седемдесетте: “Нощи в бял сатен”, “Къщата на изгряващото слънце”, “Хотел “Калифорния”, много е сантиментална.

И приказките й такива. Казва, че на дъжд обича да слуша стари балади, да пие или признава си го: да пише стихове, които унищожава. Също, да прави любов.

Плочата свърши, а ние още танцуваме. Кога изобщо започнахме?

Лицата ни са близо. Тогава телефона й иззвъня.

Мъжът й. Странно, каза му, че си е в къщи и е добре. Чух го, че казва, че утре вечер ще се върне. Тя му отвърна, че го чака с нетърпение.

Не се и съмнявам, много развълнувана беше. Толкова, че като се опита да сложи пак телефона в чантичката я бутна и се разпиля част от нея по пода. Тогава забелязах и връзката ключове. Наблъска ги с останалите неща.

Допихме чашите, а тя толкова сладко се усмихва, опитва се да възстанови по памет, унищожените си стихове, не се получава, но в тях има много любов, много нежност и е всеотдайна жена, до сетна искрица се отдава на лиричния с цитирам: “Безкрайно разтворено сърце те поемам до дъно...”

Не ми се искаше, но все пак попитах я: сигурна ли е, че онази връзка ключове не е тази която е изгубила.

За каква връзка ставало въпрос?

Казвам й, че може да ми се е сторило, че виждам преди малко да изпада една от чантата.

Припряно започва да проверява и я открива.

“Колко съм глупава!”

Не, сладка е. Казвам й го, а тя: “Ти си голям ухажор!”. Такъв съм, природа. Какво да се прави. Това си го премълчах, както и това, че тя е много, много разсеяна.

На вратата ми се прииска да я целуна по бузката, но се отказах.

И не разбирам, защо й трябваше да лъже мъжа си. Смущава ме това.