Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » разкази » Негово величество порасналият

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Негово величество порасналият « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
hel
МнениеПуснато на: Сря Окт 07, 2009 2:00 am    Заглавие: Негово величество порасналият Отговорете с цитат



Регистриран на: 16 Сеп 2009
Мнения: 4
Местожителство: София

Малка педагогическа хитрост

Малкият ми син като всяко дете на две години и половина се чувстваше много голям. Един ден по някаква странна за мен причина вместо да отпие от млякото си, той грабна чашата я изсипа на пода.
След това самодоволно започна да се смее като гледаше тържествуващо ту мен, ту излятото на пода. Смаяно го наблюдавах, докато той продължаваше предизвикателния си смях, което си беше една сериозна покана да го напердаша. Хлапето сякаш ми казваше:"Набий ме!". И понеже не знаех какво да правя, стоях си права и шашната и го гледах. По едно време малкият изведнъж спря да се кикоти и ме зяпна. И така си стояхме, наблюдавайки се един друг докато на мен най-после ми просветна. Той, малкият ми син, се опита да ми покаже, че вече е достатъчно голям, толкова голям, че не го е страх от мен и отсега нататък може да прави каквото си иска. Обаче аз реших да му покажа, че пет пари не давам за неговото откритие и да му дам да разбере кой командва все още. Донесох му една кърпа и наредих авторитетно:
- Изчисти го!
А Негово Величество Порасналият само това чакаше и дръзко ми заяви:
- Няма.
- Как така няма?
Гласът ми издаваше прикрита несигурност, което изпълни Порасналия с нова увереност и той отново се изрепчи:
- Така.
Стана ми ясно, че любимото ми същество няма да спре да се доказва, и че това може да му стане навик.
Продължихме да се гледаме изпитателно и в тази секунда почувствах, че сме две същества с различен жизнен опит. Едното току що се е усетило като "личност" и е решило твърдо да се утвърди, като промени революционно установените взаимоотношения. Другото пък цял живот се е опитвало да направи същото, но безуспешно.
Прозрението дойде в миг, както идват всички прозрения. Какво толкова искаше Порастналият? Да ми покаже, че е пораснал. Дотук нищо лошо. А какво всъщност не беше в ред? Ами да, начинът, който детето беше избрало за своето начинание. А какъв ли избор има? Колко е голям опитът на двегодишните? Какво друго може да му дойде на ум освен нарушението на забраната и противопоставянето?
Дотук добре. Но какво всъщност да правя? Нима трябва да го оставя да прави, каквото си иска?
Всъщност той искаше да ми демонстрира самостоятелност. Добре ще я има. Използвах малка педагогическа хитрост :
- Всъщност ти не можеш да чистиш, защото си малък. Сбъркала съм. Мислех, че си голям, затова ти дадох кърпата. Но виждам, че още е рано.
Приказвах си аз все в този дух и забърсвах разсипаното. От една страна го оставих да победи, но от друга тази победа не го удовлетворяваше, защото не му носеше признанието, че е в групата на големите. Той смутено тъпчеше около мен. В един миг събра кураж и каза:
- Дай на мен.
Отново беше амбициозен и вдъхновен. Отново бяхме един срещу друг и се гледахме изпитателно. Този мой малък и любим човек имаше нужда от разбиране и признание.
- Ами щом толкова искаш! - казах смирено и му подадох кърпата.
Той я грабна и старателно започна да бърше. Беше горд. Нали работи като голям! Похвалих го и му обещах да кажа на татко, какъв пораснал син има!

От този момент започнах да се замислям за начина, по който се формира човешкия характер, а в частност - моя труден опърничав нрав. Припомнях си онези парещи случки от детството, когато не съм била разбирана и съм се чувствала неподкрепяна и неоценявана. Разбирах защо съм се чувствала, а и се чувствах толкова самотна, нещастна и неуверена. Изяснявах си от какво съм се нуждаела, за да бъда щастливо дете. И намирах начин да дам нужното на децата си. Никога не пропусках да "повикам" и малкото непораснало момиченце в мен и да му засвидетелствам моята обич, разбиране и подкрепа. Макар и бавно, моят ръбат характер започна да се заглажда, ставах по-сговорчива и по-добра.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » разкази » Негово величество порасналият
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com